Причастяването в съвременната литургична практика
symvol.org
През последните няколко десетилетия все по-усилено се възстановява древната практиката на често причастяване със светите Христови Тайни – ако не на всяка литургия, то поне в неделните дни. За мнозина това е радостен признак, свидетелстващ за началото на евхаристийно-литургично и следователно църковно възраждане, докато за други това е само смущаващо недоразумение.
symvol.org
Боголюбиви братя и сестри,
Никой от нас не може да се нарече безгрешен. Ако някой помисли или каже такова нещо за себе си, то той е изпаднал в най-тежкия грях – гордостта! Това, че сме грешни е следствие от грехопадението на нашите праотци (Битие. 3:1-24), които поискали да вземат с лукавост, това, което Господ обещава на тогова, който побеждава греха – плода на дървото на живота, което дава живот вечен (Откровение. 2:7).
Тайнството Покаяние е онова средство, чрез което отново се установява така често прекъсваната от страстите връзка с нашия Творец. Това тайнство ни довежда достойни до светата Евхаристия – тайнството на тайнствата, Господнята трапеза, светото Причащение! За да принесем плода на нашето покаяние ние трябва да се изповядаме, както учат Светите Отци на Църквата.
Мнозина от нас нямат опит в изповедта или се свенят да принесат Господу отречението от греховете си, дори само за това, че се срамуват от тях! Нека не забравяме, че Богу всеки грях е известен, дори преди да е извършен, а живее само като помисъл в сърцето на съгрешаващия.
…За да постигнем истинското покаяние, трябва да сме докрай честни пред себе си, помнейки, че в най-голямата дълбочина на сърцето пребивава Светия Дух от извършването на светото Кръщение. Трябва постоянно да помним цената на грехопадението – първата смърт, на която то ни обрече, и при която душата напуска тялото изпитвайки ужасът на това отделяне; както и втората смърт – тази, която заслужава неразкаялият се в деня на Страшния съд и която ще сподели в огненото езеро с дявола и неговите сподвижници.
Нека не се страхуваме от греховете си и не се заробваме от тях! Нека не забравяме, че Бог устойва не нашата смърт, а нашето спасение!
Храмовото духовенство се обръща към вас в началото на Великия постен подвиг и за да обяви недвусмислено, че до причастие се допускат само изповядалите се и получилите вследствие на това благословение от изповедниците си да пристъпят към Светите Дарове. Всяко друго разбиране остава частно като непроизхождащо от реда установен от Българската Православна Църква!
По-долу ви предлагаме едно доста подробно изложение на развитието на дискусията за зависимостта на Причащението от тайството Покаяние, написано от свещеник Сергей Павлов, който на 6 март изнесе в салона на Енорийския център при храм "Св. св. Кирил и Методий" в София беседа на тема: „Светото Тайнство Покаяние в съвременната Православна Църква”.
***
През последните няколко десетилетия все по-усилено се възстановява древната практиката на често причастяване със светите Христови Тайни – ако не на всяка литургия, то поне в неделните дни. За мнозина това е радостен признак, свидетелстващ за началото на евхаристийно-литургично и следователно църковно възраждане, докато за други това е само смущаващо недоразумение.
Според тях като цяло в съвременните условия е невъзможно вярващите да са подготвени всеки път за толкова често причастяване. Дискусията относно литургичната ценност и актуалност на тези две на пръв поглед различни традиции продължава да се задълбочава и на преден план все повече излиза проблемът не толкова за и против честото причастяване, колкото за необходимата подготовка – с пост и изповед или без тях.
По отношение честотата на причастяване в "Поучителното упътване" на съвременния български "Служебник" е казано, че "всеки православен християнин е длъжен поне един път в годината да се изповяда и причасти в храма със светите Тайни според християнския обряд през пости или в друго време" [1]. Но според привържениците на честото причастие тази практика влиза в противоречие с думите на Христа: "Вземете, яжте: това е Моето тяло … пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове" (Мат. 26: 26-28) [2]. Както отбелязва архим. Даниил Аеракис, едва ли съществува някакво съмнение, че "тези думи канят всички ни да приемаме св. Причастие при всяка божествена Литургия" [3].В древната Църква причастието действително е било често – "всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите си хляб, хранеха се с весело и чисто сърце" (Деян. 2: 46). В апостолско и следапостолско време вярващите се причастявали винаги всички и винаги заедно, като изключването от евхаристийно общение се равнявало на отлъчване от Църквата. Ето защо трудно могат да бъдат открити данни, свидетелстващи за самоизключване на верните от евхаристийното събрание през доникейския период [4]. Но от IV в. започват да се появяват съборни правила и канони, вече свидетелстващи за съществуването на вярващи, които само присъствали на Литургията, без да се причастяват. Трябва ли днешните православни християни, следващи тази нова за онова време практика, съгласно каноните да бъдат отлъчвани от Църквата? Този въпрос е бил разглеждан многократно още при нейната поява и в крайна сметка е бил решен отрицателно, което ясно се вижда и от многовековното вече съществуване на съвременната практика с по-рядко причастяване.
След приемането на Миланския едикт (312 г.) в Църквата влезли огромни маси от езическото население на Римската империя, което силно понижило моралното ниво на християнския живот и довело до появата на верни, избягващи причастяването със св. Тайни. Това било санкционирано от 21-во правило на Елвирския събор, предписващо отлъчването на онези, които в продължение на три неделни дни не идвали на евхаристийното събрание. По-късното 2-ро правило на Антиохийския събор, отнасящо се вече именно за присъстващите, но не желаещи да се причастят верни, гласи следното: "Всички ония, които влизат в църква и слушат Светите Писания, но противно на реда не остават докрай на молитва с народа, или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от Църквата, докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат приети и по такъв начин само могат да получат прошка" [5]. Като предписва отлъчване от Църквата на онези, които не участват в молитвата с верните и които не се причастяват, съборът само направил естествения извод от действията на онези верни, за които говори в своето правило, защото отхвърлянето на участието в Евхаристията било равносилно на отхвърляне на Църквата [6].
"Апостолските правила", датирани от IV в. и по-вероятно от началото на V в., в своето 9-то правило повтарят почти дословно горецитираното 2-ро правило на Антиохийския събор [7], а Трулският събор (692 г.), както и Седмият Вселенски признали тези постановления за неизменяеми. Така при наличието на съборни решения, третиращи проблема за избягващите честото причастяване още през IV в., едва ли, както смята прот. Н. Афанасиев, "по време на Трулския събор, съдейки по неговото 66-то правило, подобна практика още не е имало" [8].
Като друг аргумент в подкрепа на тезата, че всички участващи в евхаристийното събрание трябва задължително да се причастят, често се изтъква самият евхаристиен чин, който е един за всички вярващи. Според протопр. Ал. Шмеман на нито едно място в литургията, от началото на анафората, т. е. литургията на верните, до самия край, не намираме дори един показател, че в нея участват две категории верни: причастни и непричастни на св. Тайни [12]. Необходимо е да се отбележи, че такива показатели все пак има.
Преди всичко тук трябва да се обърне внимание на факта, че прошенията на просителната ектения се повтарят още веднъж след анафората. Както изглежда, това повторение се е появило в периода, когато християните масово започнали да се въздържат от причастяване и да излизат от храма преди причастието. За да не излизат без традиционния отпуст, Църквата поставила на това място отпустителен комплекс – просителна ектения с главопреклонителна молитва. Когато дяконът приканва с "Глави ваша" (т. е. само вие, които няма да се причастите, приклонете главите си, за да получите благословение и да напуснете храма), свещеникът чете над тях главопреклонителната молитва, която във всички византийски последования е отпустителна [13].
В св. Писание Господ Иисус Христос казва: "Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него" (Йоан 6:56) и с това ясно показва, че причастието със св. Тайни се явява безусловна необходимост за духовния живот на вярващия християнин. Но там също така е казано, че "който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1 Кор. 11: 27, 29). В този смисъл непричастяването винаги е било разбирано като по-малко зло, отколкото недостойното причастяване. В живота на древната Църква недостойните за приемане на св. Причастие обикновено били изключвани от евхаристийно общение чрез налагането на епитимии, а по-късно вярващите започнали да се самоизключват, поради съзнанието за своето недостойнство и неподготвеност. Според протопр. Ал. Шмеман именно изобличенията и заплахите на св. ап. Павел в Първо послание до Коринтяни, отправени към недостойно причастяващите се верни, както и изискваното от тях самоизпитване, в крайна сметка създали възможността за избор спрямо св. Дарове и това малко по малко довело до въздържание от причастие на мнозинството от членовете на Църквата [15].
В тълкуванието си на новозаветния текст, св. Йоан Златоуст разяснява, че недостойно се причастява онзи, който "не размисля, не си представя както трябва величието на предложените (тайни), като не мисли за важността на дара. Ако ти би напълно разбрал, Кой лежи пред тебе и на кого Той предлага Себе Си, не би имал нужда от някакво увещание, а едното това би било достатъчно, за да възбуди в тебе пълно благоговение, стига само да не си паднал твърде дълбоко" [18]. На друго място той подчертава, че "не трябва да се докосваме до тази трапеза с порочни желания… Под думите порочни желания аз разбирам, както телесните, така и користолюбието, гнева, злопаметността и изобщо всички порочни наклонности. Пристъпващият трябва да се очисти от всичко това и тогава да се докосва до тази чиста жертва, а не с пренебрежение и лекота" [19]. Очевидно за св. Йоан Златоуст достойното причастие има пряко отношение от една страна към личната греховност, а от друга – към стремежа за нейното преодоляване. Човек не може да бъде причастен на Бога, освен ако има или показва на дело желанието си да има нещо общо с Него.
Принципно погледнато, ние никога не можем да бъдем достойни за св. Причастие и затова, ако човек чувства, че пристъпва достойно към св. Тайни – той се намира в прелест. Не може да има достоен за св. Причастие човек! Всички свети угодници, описващи моментите на своето причастие, са плакали за своето недостойнство. Но може да се говори за достойно подготвяне, мярката за което е различна у всеки. Тази своя мярка човек е длъжен да изпълни, за да бъде достойно неговото причастяване.
Защото "който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1 Кор. 11: 27, 29). Не само пренебрежението към светинята, но до голяма степен и липсата на достойна подготовка определят плодовете на недостойното причастие: "Който се причастява след срамни дела, неочистен с покаяние и епитимии, той все повече пада във властта на дявола и накрая бива изцяло завладян от него; и Бог окончателно го изоставя заради неговата сквернота и нечистота и най-вече заради безсрамието и дързостта му, както пише в св. Евангелие за Иуда: щом той се причастил с подадения му от Христа Господа хляб, тази божествена вечеря, подир залъка сатаната влезе в него" [20]. Логично е да се предположи, че би било много по-лошо, когато човек, без да се е потрудил над душата си, започне да се причастява често, особено поради своето служение – дяконско или свещеническо. Забранените страсти, с които той е съчетан, влизат в ежедневния му живот и се укрепват, като придобиват устойчивост в него. И колкото повече се причастява, толкова по-пълно и уверено се предава на страстите. Но значи ли всичко казано, че е ненужно и даже вредно да се причастяваме често?
Именно липсата на чистота и покайни трудове за нейното придобиване твърде рано довели до изстиване на ревността на вярващите за пристъпване към св. Причастие, и както смята еп. Никодим Милаш, въпреки съборните решения на Църквата и заплахите за отлъчване, оказало се невъзможно всички верни да бъдат принуждавани да се причастяват на всяка Литургия, понеже не всички били винаги подготвени за това [22]. Според св. Анастасий Синаит думите на св. ап. Павел (1 Кор. 11: 27-32) изискват “предварително себепречистване от всяко противно деяние и по такъв начин да се пристъпва към божественото тайнство, за да не бъде то гибелно за душата и тялото. Падащите в грехове и недръзващи да пристъпят към св. Тайни са хора благомислещи; прегрешаващите и дръзващи да се докоснат до пречистите тайни са достойни за безчислени наказания, като виновни, според нелъжовния глас на Павел, пред тялото и кръвта Господни. Сатаната не напада първите, знаейки че макар да грешат, те все пак пазят благоговение към божественото; напротив, в последните той се вселява като в Иуда" [23]. И ако архим. Даниил Аеракис твърди, че "отбягването на св. Причастие без сериозни причини е голям грях" [24], а такива причини днес има повече от всякога, тогава кое е по-добре: рядко или често да се причастяваме? На този въпрос старецът Никон Оптински отговаря с два евангелски примера: "Закхей с радост приел в своя дом скъпия гост – Господ, и добре постъпил. А стотникът, поради смирението си, съзнавайки своето недостойнство, не се решил да Го приеме и също постъпил добре. Техните постъпки, макар и противоположни, са с еднакви подбуди. И затова те се явили пред Господ в равно достойнство. Същността е в това достойно да се приготвиш за Великото Тайнство" [25].
Основният елемент на подготовката за достойно пристъпване към св. Причастие е изискваното от св. ап. Павел самоизпитване: "Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата" (1Кор. 11: 28). В съвременния български Служебник, следвайки 191-во правило от Номоканона (Църковно-правен сборник, за първи път съставен през 550 г. – бел. ред.), това самоизпитване е пояснено в смисъл, че "всички православни миряни, започвайки от седемгодишна възраст, се причастяват след изповед" [26]. При ежедневно или ежеседмично причастие подобно условие би се явило твърде сериозно неудобство и препятствие, поради което в литературата, поддържаща честото причастяване, съществува силна реакция срещу задължителната изповед, като към някакъв "билет за причастяването" [27] и действие, придобило "почти магически характер" [28]. За съжаление в стремежа си да отхвърлят изповедта като условие за приемане на св. Тайни, някои автори стигат до там, че поставят въобще под съмнение сакраменталността на св. тайнство Покаяние.
До IV в., впрочем, разглежданият въпрос не е ставал повод за специални обсъждания, което позволява да се предположи, че по онова време не са гледали на изповедта като на нещо безусловно необходимо преди причастие. Наистина в св. Писание положително е казано, че всеки християнин преди пристъпване към св. Евхаристия трябва да изпита себе си (1Кор. 11: 28) и на основание това място от св. Писание Църквата е можела още тогава да изисква изповед преди причастие. Но задължителността на такава изповед, съгласно същите думи на св. апостол, се предоставяла на мнението на причастника (според тълкуванието на св. Йоан Златоуст: "заповядва да изпитва не един другиго, а всеки сам себе си" [29]. От IV в., предимно у западни автори – бл. Августин, Павлин Аквилейски и др., вече откриваме указания за превръщането на изповедта в задължителен акт преди причастие, докато на изток това е постепенен процес, продължил чак до късното средновековие [30]. Съществуват забележително количество текстове от ХIV-ХV в. (св. св. Григорий Палама, Симеон Солунски, патр. Калист и пр.), следващи древната традиция и показващи, че в практиката на Гръцката църква абсолютната връзка на изповедта с причастието е късно явление. Така е било и при Руската и южнославянските Църкви. В края на ХIХ в. в Русия изповедта се възприема като абсолютно задължителна преди причастие. "Тази задължителност се разбира толкова безусловно, че единият и другият акт се третират като генетически свързани помежду си, приемат се като едно цяло, така че изповедта без причастие се смята за безцелна, а причастието без изповед – за невъзможно" [31]. Не прави изключение в това отношение и Българската православна църква. Още в края на ХIХ в., под влияние на руската практика, Св. Синод постановява с Протокол № 17, § 8 от 1 май 1896 г., че "тайнството св. Причастие се извършва само над изповядалите се християни". По-късно в Окръжно № 6837 от 25 ноември 1948 г. се повтаря същото: "Свещениците трябва да приканят цялата православна християнска челяд редовно да посещава Божия храм и да се стреми към високия идеал – всеки да стане храм на Св. Дух (1 Кор. 3: 16), като изпълнява преди всичко основното си християнско задължение – да се приобщава по възможност най-редовно със светите Христови Тайни, предварително подготвяйки се за това велико Богообщение чрез светото тайство Покаяние … да се разясни на вярващите душеспасителното значение на изповедта, като крайно необходима подготовка за св. Причастие. Нека се помни, че механичното пристъпване към св. Тяло и св. Кръв Христови не само не ползва душата, но дори я погубва, защото се явява кощунство със светините". По подобен начин звучи и Окръжно № 201-4 от 12 януари 1954 г., където в т. 6 се казва: "Да се предупреждават християните отнапред, а и непосредствено преди самото им причастяване, че те не бива да дръзват да се причастяват със св. Тайни без предварителна изповед".
Така от IV в. Църквата постепенно се отказала да задължи всички вярващи да се причастяват на всяка Литургия, но не и от изискването всички причастяващи се да пристъпват достойно към св. Дарове. Това с времето довело до налагането на задължителното и явно самоизпитване преди причастие чрез тайнството Покаяние, с което дори нямащите ревност за водене на чист живот били принудени да се причастяват само след подготовка. Очевидно подготвеността и честотата на причастяването се намират в пряка зависимост едно от друго, което исторически е довело до формирането на две различни, но принципно съгласни една с друга литургични практики: при доброволно обвързване с непрекъснати покайни трудове и следващата от това постоянна подготвеност (обикновено при клириците и монасите) – често причастие без задължителна изповед; а при изискването на такива трудове, за да бъде постигната подготвеност – предимно през постните периоди, като най-удобни (при верните с по-малко ревност) – по-рядко причастие със задължителна изповед. И в двата случая обаче се цели достойното приемане на св. Дарове.
При рядко причастяване към изповедта бива прибавен и още един задължителен елемент. Както е отбелязано в Служебника, вярващите миряни "се причастяват след изповед и надлежно приготвяне, което се нарича говение" [32]. В пояснителната бележка към този текст се обяснява, че "говението обикновено продължава една седмица. В туй време говеещият трябва да съблюдава установения пост, да усили църковната и домашната молитва, да се старае да обуздае страстите и греховните привички – изобщо да води живот строго въздържан, покаен, смесен по възможност с дела на любов и християнско добротворство и да се подготвя по такъв начин към достойно изповядване на греховете си. В случай на нужда указаният срок на говение може да бъде съкратен на три и дори на един ден" [33].
За мнозина обаче задължителният пост и честото причастяване се взаимоизключват. Според архим. Даниил Аеракис специален пост, който е задължителен за всички, които се причастяват не съществува [34]. В бележката под линия към неговия текст, преводачът Т. Енчев пояснява следното: "Става ясно, че ако човек желае да се причастява редовно, трябва да пости 365 дни в годината. Освен това думата "обикновено" ни подтиква да запитаме: а в другите случаи, когато "не е обикновено" една седмица, колко време трябва да продължи този пост? Накрая пък се споменава, че указаният срок може да бъде съкратен до три или един ден. Това пък означава, че човек може да пости дори само в събота и след това в неделя да се причасти! Но като знаем, че каноните (64 апост. правило) предвиждат низвергване и отлъчване от Църквата за пост в съботен ден, тогава възниква следният въпрос: Кой, съгласно кои канони и съгласно кое решение на вселенски или поместен събор относно поста е написал този коментар към “Известие Учителное” в Служебника?" [35].
По този въпрос архим. Даниил Аеракис се позовава на св. Никодим Светогорец, който казва, че "от свещените канони пост преди причастие не се определя" [36], макар св. Никодим да не отхвърля напълно поста и да го включва в необходимата подготовка за причастие наред със съкрушаването, изповедта и очистването с епитимия [37] (Св. Никодим Светогорец въпреки това е категоричен по въпроса за изповедта: "Преди Причастието трябва чрез тайнството Покаяние и изповед да се очистим от всяка сквернота на греховете – както смъртните, така и несмъртните, и да изпълним онова, което при изповедта ни е наложил духовният отец, като прибавим към това твърдата решимост от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичката си сила, и с цялата си мисъл да служим единствено на Господ Иисус Христос, и да правим само това, което е Нему угодно. В това тайнство Той ни дава Своето Тяло и Своята Кръв, заедно с Душата и Божеството Си, и с цялата сила на Въплътеното Домостроителство" (Тайнството Евхаристия в делото на нашето спасение. – бел. ред.). По-важно в случая е дали една литургична практика може да бъде определена като неправилна, ако не е установена чрез канон или съборно постановление? Тук ще напомним, че такива канони и съборни решения няма и по отношение на Коледния, Богородичния и Апостолския пост [38], което не пречи на архим. Даниил Аеракис да ги приема за задължителни: "В дните на поста, определени от Църквата, всички които могат са длъжни да постят: и тези, които се причастяват редовно и онези, които поради сериозни пречки не се причастяват редовно" [39]. При подобен законнически подход, още по-озадачаващо е според решенията на кой вселенски или поместен събор той задължава вярващите да четат Причастния канон [40].
Днес спазваме големите пости, четем Причастния канон преди да се причастим, а при по-рядко пристъпване към св. Тайни се изповядваме и постим, не защото това е установено със съборно решение, а поради изискванията на живото църковно Предание, което би трябвало да вземат под внимание настояващите по една или друга причина за реформи в литургичните практики на Църквата.
На практика, в обичайната реч говението се възприема като подготвително самоизпитание не толкова за изповедта, колкото за причастието, така че неговият смисъл обхваща и самата изповед. Вероятно от историческа гледна точка говението така и би трябвало да се разбира, защото този акт, като предшестващ собствено изповедта, може да бъде признат за установил се едва от момента, когато изповедта се е превърнала в conditio sine qua non по отношение приемане на св. Причастие [44]. Текстът на "Поучителното упътване" в нашия Служебник само повтаря "Известие Учителное" в руските служебници от ХIХ в.: "Който извън четирите обичайни поста пожелае да пристъпи към св. Причастие, седем дни преди това да пости, като пребивава в църковна и домашна молитва и се готви за чинно изповядване на греховете си. Преди осмия ден да изповяда пред иерея всичките си грехове; при нужда може да пости три, или един ден" [45]. Но предписания за пост преди причастие могат да бъдат открити в достигналите до нас ръкописни служебници още от ХV в., които отразяват една вече установена по това време практика [46].
Като друг аргумент в полза на честото причастяване и против задължителните пост и изповед обикновено се дава за пример съвременният начин за причастие на клириците, с подготовка, която не включва тези два елемента [47]. И понеже клирици и миряни действително са равнопоставени пред св. Дарове, предписанията за пост и изповед при често причастяване, отнасящи се до първите, би трябвало да важат и за вторите, поради което е уместно тук да бъдат разгледани.
Що се отнася до изповедта, в "Поучителното упътване" е казано следното: "Изобщо всякакъв грях – особено смъртен (гордост, сребролюбие или лихоимство, нечистота или блудство, чревоугодие, леност, гняв), който лежи на съвестта на свещенослужителя, съставлява за него пречка за извършване на Литургия. Ето защо, който се готви да свещенодейства не трябва да пристъпва към извършване на това тайнство, докато не очисти съвестта си чрез покаяние и сърдечно съкрушение, а така също и чрез устна изповед пред духовник" [48]. Това предписание би могло да се отнесе напълно и към често причастяващите се миряни. По думите на св. Анастасий Синаит: "Ако те (причастниците) имат някои малки, простителни прегрешения, като например: съгрешават с езика, слуха или окото си или пък с тщеславие, печал, раздразнителност или с нещо подобно, но осъждат себе си и изповядвайки греховете си пред Бога приемат св. Тайни, такова причастяване ще им послужи за очистване на греховете" [49]. Честото причастяване без изповед в древността изисквало или чистота, или ако такава нямало, тогава се изисквала изповед. В "За църковните догмати" бл. Августин казва: "Ежедневното причастие аз не хваля и не осъждам; обаче съветвам и убеждавам да се причастяват всички неделни дни, ако само душата няма греховни страсти, защото имащият намерение да греши, причастявайки се повече се отегчава, отколкото да се очиства. Затова, макар някой да е бил уловен от греха, но ако няма намерение да греши и пристъпва към причастието със сълзи, молитва и упование на Господнята милост, и ако изповяда греховете си (подразбира се на Самия Бог), тогава да пристъпи към причастието спокойно и без трепет. Но това аз казвам за тези, които не са свързани с тежки смъртни грехове. Ако някой след кръщението си е попаднал в смъртни грехове, такъв убеждавам да принесе открито покаяние и да му бъдат разрешени (опростени) от свещеник и тогава вече да пристъпва, ако желае причастието му да не се превърне в съд и осъждане" [50].
А що се отнася до поста, св. Йоан Кронщадски съветва: "Застави чревото да пости постоянно, ако се причастяваш често, и тогава ще усетиш особена радост от причастието; от чревоугодието сърцето постоянно надебелява и не напуща старите страсти: самолюбие, самоугаждане, користолюбие, раздразнение, гняв, тщеславие, честолюбие, леност, равнодушие към Бога и към бедните, болни и нещастни хора. Да не бъде безплодно твоето често причастяване с Божествените свети, страшни Тайни!" [ 51].
Изобщо придобиването на изискваната за често причастие чистота и утвърденост в доброто е невъзможно без подвижничество, а от друга страна колкото се може по-честото причастяване със св. Христови Тайни се явява едно от най-необходимите условия за успешност на подвига [52]. За съжаление днес желаещите да се подвизават далеч не са толкова много. Докато служението и обетите сами по себе си налагат подвижничество при клириците и монасите, поради което "те всеки ден трябва да бъдат готови и така да приготвят себе си, че винаги да бъдат достойни да приемат св. Тайни" [53], това обаче трудно може да бъде изисквано от всички миряни.
В заключение ще се опитаме да дадем една по-обща оценка на разглеждания проблем. Опитите за възстановяване на практиката на честото причастяване са само едно от средствата, с които някои богословски среди целят реформиране на църковния живот и преодоляване на еклесиологичната криза в Църквата. Според тях става въпрос за криза, породена от клерикализацията на Църквата – монашеско управление, разделянето на клирици и миряни като посветени и непосветени, както и последвалата от това поява на разделящия ги иконостас, тайните молитви на свещенослужителите, множеството забрани към миряните да се докосват до свещеното (св. Олтар, св. Дарове и пр.) и разбира се, не на последно място ограничаването на миряните в приемането на св. Причастие. Съответно завръщането на всички вярващи към богослужебно-църковния живот, според развиващото се в последните десетилетия евхаристийно богословие, предпоставя най-вече възстановяване практиката на често причастяване, като необходимо условие за евхаристийно и следователно църковно възраждане. Както вече видяхме, да се твърди, че клерикализацията е довела до появата на съвременната практика на рядко причастяване, е некоректно. Именно клирът отправя апели за често причастяване тогава, когато още през IV в. миряните започнали да го отбягват и това е станало не, защото някой им е забранил, а защото започнала да им липсва ревност винаги да са подготвени за достойно пристъпване към св. Дарове. Нещо повече, този процес засегнал самия клир – да си припомним, че 9-то апостолско правило заплашва с низвергване и отлъчване клириците, които присъствали на Литургия, но без да се причастят. Постепенно броят на присъстващите започнал да преобладава над този на причастяващите се и практиката на рядкото причастие станала доминираща. Канонистите от ХII в. вече я разглеждат по този начин и заявяват, че не е възможно всички верни да бъдат принуждавани да се причастяват на всяка Литургия. В последно време обаче се твърди обратното, защото "кой днес може да се оправдае, че няма възможност за правилно подготвяне и съзнателно пристъпване към тайнството св. Причастие?" [54]. Всъщност тук става въпрос не за възможността, а за желанието и ревността на вярващите – от всички се изисква достойно причастие, но когато се заговори за постоянна подготвеност, това би могло да се окаже непосилно за по-голямата част от вярващите, както и се е случило в миналото. Авторите, подкрепящи идеята за честото причастяване са твърде близо до позицията на древната Църква и дори си служат с нейните аргументи, поради което може да се очаква или да се съгласят като нея, че "думите на Валсамон "невъзможно е" са може би по-правилни от ежедневното причастяване" [55], или че тази практика ще бъде наложена с цената на секуларизация и профанизация на църковния живот. Какво да кажем за онези, които нямат необходимата ревност да са винаги подготвени за често причастяване, и които днес са основния процент от вярващите? Трябва ли те да бъдат заплашвани с отлъчване от Църквата, понеже са имали възможност да бъдат причастни на Бога, но не винаги са намирали желание и сили за да я реализират?
Към считащия, че трябва да се настоява за това, би било уместно да се отнесат думите на св. Григорий Богослов от "Първото изобличително слово срещу Юлиан": "Ти, най-мъдрият и най-разумният от всички, ти, който принуждаваш християните да се придържат към най-високата степен на добродетелта – как не можеш да разсъдиш, че в нашия закон едно се предписва като необходимо, така че онези, които не го спазват, се подхвърлят на опасност (подготвеността за св. Причастие) [56], а друго се изисква не като необходимо, но е предоставено на свободното произволение, тъй че съблюдаващите го получават чест и награда, а несъблюдаващите го не си навличат такава опасност (честотата на св. Причастие)? Разбира се, ако всички бяха най-добри хора и ако биха достигнали най-високата степен на добродетелта, това би било най-превъзходно и съвършено от всичко. Но тъй като Божественото трябва да се различава от човешкото и за един няма добро, към което да не е причастен, а за друг е много и онова, което достига средните степени, тогава защо ти искаш да предпишеш закон за това, което не на всички е свойствено и считаш достойни за осъждане, които не го съблюдават?" [57].
В днешно време съществуват две литургични практики на причастяване: често причастие с постоянно самоизисквана подготвеност, която произтича от ревността на вярващите за богоугоден живот; и рядко причастяване, подготовката за което се изисква от Църквата, поради недостатъчната ревност на причастниците. И двете практики имат една и съща цел – достойно причастяване със св. Тайни. Затова да се твърди, че едната или другата е неправилна може единствено по отношение на отделния вярващ, когато тази цел не се изпълнява.
Литература и бележки:
Авторът е свещеник в храм "Св. вмчк Мина", кв. "Модерно предградие" – София
Статията е публикувана за първи път в: Трудове на катедрите по история и богословие, Шуменски Университет "Константин Преславски", бр. 7, 2004, с. 112-123
толкова много „използвана литература“ и „бележки“ под черта, а отец-авторът и дума не обелва за труда на Свети Макарий Коринтски „За честото причастие“.
Иска ми се след този доста добър анализ, да разкажа за практиката в мойта община. Мога да кажа, че съм свидетел на чудеса с хората започнали да се причастяват редовно, на всяка литургия. Винаги съм проповядвал и проповядвам и призовавам към редовно причастяване, защото без Бога нищо не можем да вършим. И мога да ви кажа, че най-простия начин да се научат верните, е да се четат молитвите на глас по време на литургията. Не трябва да се открива на ново топлата вода, светите Иоан Златоуст и Василий Велики всичко са казали и обяснили в и с текстта на Св. Литургия. При нас богослужебният език е български, чета молитвите на глас, не ги приемам за тайни, а за молитви на таинството, те се казват от всички верни чрез свещеника и така всички са участници в „общото дело“(литургия). Жертвата я принасяме всички заедно, а не само свещеника.
Да се говори за профанизация на таинството смятам за нелепо, нали принасящите жертвата са верни, а не профани? Бог ми даде тази милиост, да мога да питам братята и сестрите, защо не се причастяват, а не защо искат да се причастят. Запазих въведената практика от моя старец, всички да се молим заедно, (т.е. да пеем), нямам хор и съм благодарен на Бога, който дойде пее(моли се). За няколко години всички научиха наизуст текста на литургията, като съм направил книжки с нотирани текстове и всеки може да вземе в ръце, ако не е сигурен в текста. Никой не разговаря по време на Богослужението, защото всички участвуват. Даже мога да ви кажа, че от постоянното идване при нас, грузинците взеха да пеят на славянски.
И мога да уверя тези, които се съмняват, че това е възможно навсякъде, че редовното причастие прави чудеса, защото когато човек знае защо идва на Богослужение, то тогава той е по-ревностен и изменя тия, които са около него.
Otche, haresa mi mnogo kazanoto ot vas po vuprosa za prichastieto!
Всепреподобни отче, вярвам на думите Ви, понеже съм чувал само адмиративни изказвания по Ваш адрес. Съжалявам, че по моя небрежност, не можах да посетя Ваше богослужение. Любопитно ми е да зная дали редовните причастници спазват всички православни пости и дали животът им е съгласен с православните канони?
И аз съм привърженик за по-често причастие, ног същевременно се боя от свръх честото, според древната практика. Струва ми се, че в наше време, причастието на всяка литургия може да доведе до известна профанация на светинята. Това си е мое лично виждане, повлияно от наблюдение сред френските шмеманисти. Ужасно ме смущава претенциозното убеждение на някои шмеманисти, които си въобразяват, че тяхното „амин“ едва ли не съосвещава даровете.
За честото причастяване няма богословски пречки, а има пастирски. Всеки духовен изповедник трябва да познава чедата си и да благославя честотата на причастяването съобразно духовното им състояние.
Към йеромонах Йоан:
Поздравления за позицията ви за по-честото причастяване, българския език в богослужението и общото участие на всички присъстващи в евхаристийното събрание!
Позволете ми да ви цитирам във форума на ДВЕРИ в темата за Богослужебния език. Аз отдавна се боря за богослужение на български език. Къде имате честта да служите?
Питате: „Любопитно ми е да зная дали редовните причастници спазват всички православни пости и дали животът им е съгласен с православните канони?“
Дайте първо да формулираме какво е православен пост и второ живот съгласен с православния канон. 1. що се отнася до времето, това са всички сряди и петъци през годината, ако на тях не се падне празник или са в подготвителна седмица преди големи пости, после няколкото изключителни постни дни през годината и разбира се четирите продължителни поста. Тях православният човек е длъжен да спазва, но те не са условие да се причастява. Условието е страх Божий, вяра и любов, а тези придобиваме помагайки си с инструмента на постенето. 2. Да се живее по правослвания канон означава, да се обича Бог и ближния като себе се, останалото са инструменти да постигнем това. Господ ни причастява по милост, а не по заслуги. Духовният труд е възможен само с помоща на Господа, а той дойде да спаси грешниците, а не праведниците.
Що се отнася до шмеманистите, аз не мога да кажа нищо, за о.Александър Шмеман знам че има истинско разбиране за Евхаристията и това му е дар от Бога. Що се касае до освещаването на даровете, то се извършва от Светият Дух, а не от свещеника или когото и да било. Профанация е чужда дума на Правослваието. До като Светия Дух присъства и действува в Църквата нищо не може да бъде наречено профанно, а ко имате предвид отношението на хората към поределено действие или св.Тайнство, то това е не профанизация, а безотговорност.
много хубаво, но да беше написано кратко и ясно, та да могат и по-прости хора като мен да го разберат, а не само такива с богословско образование.
недостойното пристъпване, ако такова се приеме за норма. Всъщност борбата на повечето от радетелите за често причастяване е за причастие без изповед. Всички чудеса, които Тялото и Кръвта Христови са извършили (по примера Ви, о. Иоане), ще им послужат за предтекст на такава и последващи профанации. Целта на това упражнение е отдалечаване от Светия Дух и подкарване на колебаещите се в кошарата на антихриста.
Това вършат вълци в овчи кожи, които Бог постоянно наказва пред очите ни.
Г-н Русев, не знам кое точно, от казаното от мене, Ви даде повод да говорите за причастие без изповед? Вие ме хвърляте в един казан с някакви си, които не искали да има изповед….защо? Изповедта е задължителна(православно би трябвало да се каже препоръчителна) за правослвния човек, но тя също е инструмент, а не условие. Мене би ме смутило, ако Вие твърдите, че преди причастие е нужна задължителна изповед, както при руснаците например, които са обърнали изповедта преди в юридически процес.
Аз пък не мога да разбера политиката на редактора да сложи като тема и редакционен коментар на този сайт два текста, които като тема и стил на изложение подхождат на сайт … на Министерството на труда и социалната политика например, вместо този хубав текст, който явно (предвид готините коментари) има потенциал да зададе рамката за една доста интересна дискусия по тема с огромно и душеспасително значение за всеки православен в БГ.
Послепис: Въпросът ми е по-скоро риторичен затова … айде нема нужда … от отговор:-)
и какво не е. С никого не Ви замесвам, нито с нещо точно Вие сте ми дали повод да говоря за причастие без изповед.
Обявявам се против тези, в повечето случаи – миряни, които обратно – опитват се да притискат свещениците да причащават противно на пастирските си норми, според които към причастие трябва да се пристъпва достойно. Светите Отци са дали дефиниция за това достойнство – очистена чрез Покаяние душа, а плодовете на Покаянието се принасят чрез изповед. Служение на пастиря е да реши кого да допусне до причастие, защото е негова отговорност причащаването на пристъпващите. Натискът срещу свещениците, за сега плах и подличък, да причащават всеки, който пристъпи, уж защото само така той може да се очисти, е всъщност юридически подход към Причащението. Така му се вменява неизменно очистваща функция, като нарочно се подминават думите на апостола, че който пристъпва недостойно „яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1Кор. 11: 29).
За това става дума. А по въпроса за „руснаците“ и техния юридически процес, не разбирам какво имате предвид? Въпросника за изповед ли?
Трябва да ви кажа, че в момента тъкмо в Руската Православна Църква се развива тенденция да се нормира честото причастяване без то да е във връзка с изповедта. Провеждат се конференции, на които се привеждат негативни примери от практиката на БПЦ, например…
Г-н Русев, както на всичи, ни е ясно, че тази тема е доста сложна и едва ли тука ще намерим решение, обаче струва ми се, не е добре да се проповядва страх, а по-скоро би трябвало да се проповядва любов, която няма страхове. Задачата на свещеника е, не да е бодигард на Господа, а правилно да учи народа и съвестта човешка, по свободна воля, да спре човека или да го мотивира към причастие. Преподаване на истините на вярата е пастирското служение, а не възпиране или допускане на народа божий. Не е добре да се спекулира с думите на апостол Павел, те са казани в контекст и извадени от него създават страхове, а той ги е казал за да запали любовта в сърцата. Страховете са инструмент на дявола, любовта е нашето знаме и с него побеждаваме, възпираме или допускаме. По повод руснаците, мога саммо едно да кажа, те отдавна са копие на папската църква(административно) с тази разлика, че имат православната догма. Ако влезете в руска църква по време на литургия, ще видите нещо странно, едни, които се молят и други наредени на опашка за изповед, на това не му се вика иначе освен паралитургия и всичко защото трябва задължително да се изповядват преди причастие. Желая Ви да се причастявате възможно най-често, със пълно съзнание за своята греховност. Тогава ще сте наистина достоен пред Господа.
„Всъщност борбата на повечето от радетелите за често причастяване е за причастие без изповед. Всички чудеса, които Тялото и Кръвта Христови са извършили (по примера Ви, о. Иоане), ще им послужат за предтекст на такава и последващи профанации. Целта на това упражнение е отдалечаване от Светия Дух и подкарване на колебаещите се в кошарата на антихриста.
Това вършат вълци в овчи кожи, които Бог постоянно наказва пред очите ни.“
Аз пък се чудя, кой дявол сложи в устата ти тези богохулни в същността си думи?! И кои са тези „пастирски норми“, които свещениците трябва да спазват?
Що за профанация е да спазваш исконните апостолски правила? И айде стига с тези елемантарни и за малоумниците твърдения, че в апостолски времена хората били по-морални от днешните…
Аз съм виждал много повече недостойно причастяващи се свещеници, отколкото миряни. Защато такива свещеници приемат служението на Литургията за професионално задължение. Зная един, който докато беше мирянин не се причастяваше редовно, защото бил недостоен, а след ръкоположението започна да служи, респ. причастява често, сиреч стана достоен.
Познавам отблизо както тези, които се причастяват редовно, така и тези, които се причастяват само през пости. С пълна убеденост мога да твърдя, че редовно причастяващите се водят по-истински духовен живот. Изповедите на тези християни са не преди причастие, а при необходимост и са истински, а изповедите на другите са в голяма степен формални.
И аз мога да потвъдя, че в молитвите на Литургията е казано всичко и когато те се четат гласно, няма място за прелестническо умуване кой и кога е достоен. Може би до Причастие не бива да бъдат допускани именно тези християни, които считат, че са станали достойни, след като са изпълнили определени правила. Не в изпълнението на правилата е критерият за достоино и недостойно приемане на св. Причастие.
Не са убедителни твърденията на автора, че в Литургията са настъпили промени, отнасящи се към непричастяващите се. Всички молитви настойчиво приканват всички верни към св. Чаша.
Убедително доказателство в полза на честото причастяване е Преждеосвещена литургия, която всъщност не е Литургия, а вечерня с Причастие. Тя се служи, за да се причастяват християните и през седмицата, а не от неделя на неделя.
Странно е, че в БПЦ не се проповядва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него“ (Йоан 6:56) , а „който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11: 27, 29)!
Благодаря Ви за изчерпателните отговори, които ми позволяват да получа ясна картина за нещата. Стигам до заключението, че споделяте шмеманизма с цялата му уродливост. – възраждане на древна практика, но не и на древно благочестие. Бройка да има, а колкото до качеството, то както казват руснаците „наплевать! на каченството. Това за страха Божи, което ми го говорите, е твърде относително понятие и доза протестантизъм във Вашето разбиране. Ако издигате Вашето си разбиране за страх от Бога, то тогава ще унищожите и изповедта, което някои богослови искат да наложат. Не може да се допускат до чашата всякакви авантюристи и нарушители на православните норми за християнски живот. Причастието не е почерпка за добре дошъл в храма, а само за верните на Правослапвието, каквото го изисква каноничното право. Изненадан съм от разбирането Ви за постите. Уж всеки бил задължен да ги спазва, но не е условие за причастието. Донякъде това е така, но не може най-безразборно да се допускат всевъзможни греховодници до Чашата. Тя не е попара, а благодатното й съдържание няма МАГИЧНА сила. Преди причастието, трябва да се потрудим да станем съсъди на благодатта с добродетелен живот и да не чакаме, че причастието ще ни направи добродетелни или пък ще ни въздейства като доза наркотик.
Шмеманизмът като душегубно течение е припряното възраждане на древната евхаристийна практика без наличие на реални християни с добродетелен живот. За шмеманистите е престъпление не порочният живот, а ако някой не се причасти. Православието обаче не е само формалното некачествено кръщение, то е ЖИВОТ.
Скромното ми виждане за православното пастирство е, че свещенството е призвано да облагородява духовно, обучавайки във вярата, освещавайки, но и проявявайки известна строгост. Шмеманистите приравняват свещеника до ниво на нает служител, който трябва да изпълнява капризите на силните на деня или в общината. Като цяло, шмеманизмът е рафиниран протестантизъм в православието.
Без да вземам отношение по основните тези на автора, все пак искам да изкажа отношение по основния му аргумент. Отец Сергей пише: „Преди всичко тук трябва да се обърне внимание на факта, че прошенията на просителната ектения се повтарят още веднъж след анафората. Както изглежда, това повторение се е появило в периода, когато християните масово започнали да се въздържат от причастяване и да излизат от храма преди причастието. За да не излизат без традиционния отпуст, Църквата поставила на това място отпустителен комплекс – просителна ектения с главопреклонителна молитва. Когато дяконът приканва с „Глави ваша“ (т. е. само вие, които няма да се причастите, приклонете главите си, за да получите благословение и да напуснете храма), свещеникът чете над тях главопреклонителната молитва, която във всички византийски последования е отпустителна“ Заради краткостта може и да прозвучи грубичко, но този аргумент звучи „кухо“ защото въпросната ектения съдържа следните прошения (Златоуст.л-я):
„…позволи ни да се причастим…от тази свещена духовна трапеза с чиста съвест…“ (сподоби нас причаститися…сея свещенния и духовния трапези…“. А в главопреклонителната молитва четем: „Ти Владико, направи така, че предложените дарове да бъдат добро за всички нас, всекиму според неговата нужда…“
А във Василиевата л-я съответно: „…научи ни, като приемаме част от Твоите светине…и като ги приемаме достойно…“
Понякога си мисля, че нежеланието на по-голямата част от клира в БПЦ редовно да ни причастяват е властолюбие….,,който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11: 27, 29) звучи като заплаха, в мирянете се насажда страх- не страх Божий и вина – далеч от покойното чуство! Храмовете са пълни, а няма Църква.
Братко, вземам ето тия ваши думички:“не може най-безразборно да се допускат всевъзможни греховодници до Чашата.“ и Ви казвам, че тогава аз никога не би трябвало да се причастявам. аз съм най-грешния с когото някога сте разговаряли, как тогава да кажа на другите, че са греховодници. Казвате още:“Причастието не е почерпка за добре дошъл в храма, а само за верните на Правослапвието, каквото го изисква каноничното право“ бъдете сигурен, че при мене се причастяват само верните, а това са кръстените православно християни. Жал ми е за вас, явно не сте виждали такава община, където всички се причастяват и както Вуте викате: Такова животно нема. Аз това понятие шмеманизъм го чувам от вас за първи път, даже и на ум не ми беше минавало, че има такова. Говорите още и за „некачествено кръщение“, вземете тези думи назад сега, аз да не се обяснявате на Страшния Съд със Светия Дух, дали е действал качествено или не. Може да съм всичко, но бъдете сигурен, че не съм протестант. За строгостта на свещенството: свещеника не е местния авторитет(шеф), а продължение на ръката на епископа, защото таинствата се извършват от епископа, а той ръкополага свещеници те да свещенодействат за него. Единствената власт на свещеника е любовта, и с нея той управлява, задържа, отпуща, привлича, отпъжда. Дано не съм ви смутил прекалено много, но ако имате път към нас елате на Богослужение и вижте да ли ще намерите това, което предполагате и твърдите.
А главопреклонителната молитва при св. Василий , след „Отче наш“ съдържа: „Владико…благослови, освети…преклонилите главите си…и им позволи неосъдно да се причестят с тия пречисти…тайни…“
След възгласа завесата се спуска, свещениците се причестяват и след тях – останалите от събранието. Никъде не се намеква, че някой преди това напуска храма. Следователно тази ектения НЕ МОЖЕ да се възприема като отпустителна за някакви напускащи, а по скоро И НАЙ – ВЕЧЕ – просителна и се отнася за тези, които пристъпват.
В това отношение поздравявам уважаемия отец Иоан, който чете гласно и на ново-български „тихите“ молитви. Особено полезно е това, когато се служи св. Василиева литургия, защото там нещата са в своята текстова и семантична цялост.
Съвсем друг е въпросът с произхода и съдържанието на „Учителното упътване“ в служебника…
Пиша не „да пристъпи достоен“, а „да пристъпи достойно“, както го е казал и апостола. Разликата е в това, че наистина няма достоен, но да пристъпиш достойно – можеш след като се очистиш в тайнството Покаяние. То е тайнство, не е настроение. Виж по-горе думите на св. Никодим Светогорец: „Преди Причастието трябва чрез тайнството Покаяние и изповед да се очистим от всяка сквернота на греховете – както смъртните, така и несмъртните, и да изпълним онова, което при изповедта ни е наложил духовният отец, като прибавим към това твърдата решимост от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичката си сила, и с цялата си мисъл да служим единствено на Господ Иисус Христос, и да правим само това, което е Нему угодно. В това тайнство Той ни дава Своето Тяло и Своята Кръв, заедно с Душата и Божеството Си, и с цялата сила на Въплътеното Домостроителство“.
Спасителен пост и благодатно служение!
„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него“ (Йоан 6:56) , и „който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11: 27, 29)!
Странно, че не знаеш това.
Регулярната изповед (а не „по повод“) има едно забележително предимство: Няма опасност да се явят подозрения от типа: „моя (мойта) иска да се изповядва…Нещо е кръшнал/а…
Леки и спасителни пости.
Можеш ли, да посочиш няколко енории, в които се причастяват повечето миряни, когато не е пост?
И как цитатът от първата посочка противоречи на втората? И откъде е този норматив за благочестие – в една енория да се причастяват повечето миряни, когато не е пост? Нека енорийското духовенство да решава как, кого и защо да допуска до причастие!
Каква впрочем е целта на тази дискусия? Да се събере някакъв обществен комитет, който да наложи на свещенството да причастява всеки, който пристъпи ли?
Може би после ще трябва да се съставят тричленки, които да проверяват кой се е покаял като ходят по домовете и разпитват съседите?
И вероятно да хвърля жребий измежду миряните кой да служи св. Литургия поради съмнения, че свещеникът твърде неуместно отклонавя желаещите да се причастяват, под предлог, че не са се покаяли и изповядали?
А когато дойдат чуждестранни туристи – и те може би трябва да бъдат допускани до причастие, а да им се задава въпрос дали са православно кръстени си е нарушение на човешките им права!
А не трябва ли и олтарът да бъде отворен за туристи, и екскурзовод да показва кога точно Дух Светий слиза при епиклезата?
За тези, които бързо огладняват и ожадняват може би ще е добре в олтара да се отвори бюфет. Той пък си иска по норматив и тоалетна…
Вие съвсем я оплескахте. Явно имате неправилно понятие за църковна община. Нека Ви попитам, Вие като не се причастявате на Литургия, какво изобщо правите там? Покайвате се се за греховете си? Ами това можете и в къщи да го правите, ама да се причастите можете само на Св.Литургия. Нали тя е повторение на Тайната Вечеря, а там Господ никого не ограничи, апостолите бяха верни(макар после да го изоставиха, па даже и един го предаде). Сега да не си помислите, че искам да причастявам туристите, както Вие казвате? Но, който седи на трапезата Господня е поканен да яде! Защо правите от причастието Ex Maxima? Моля Ви прочетете пълния текст на Василиевата литургия, моля Ви.
На св. Литургия правя обикновено три неща: прислужвам в олтара, молитвено съучаствам в светата Евхаристия (чудно ми е, че духовник въобще не допуска, че това правят миряни и клирици по време на богослужение) и се причастявам, когато имам благословение за това!
Според Вас, всеки, който присътва на св. Литургия е част „църковната община“, така ли? Ами случайно попадналите? Ами некръстените? Защо тогава е тайнството Кръщение, ако твърдите, че те ще се приобщят към тялото на Църквата от Причащението?
Това, така наречени, ieromonah Ioan, е напълно протестантски подход и прилагането му на това място в дискусията ви изобличава в неправославност!
Честно казано, съмнявам се да сте монах въобще!
По молитвите на Пресветата и Пречиста Богородица и Приснодева Мария и на всички светии, Господи, изобличи спекулантите! Амин!
Руси Русев,
Прощавай, но макар и като страничен наблюдател, ми се струва, че попрекали в държанието си с йеромонах Йоан… Освен това кои сме ние, та да съдим чужд слуга.
като прост човек от редакцията:-)
Избягваме да експонираме проблема за т. нар. често причастяване отчасти защото сме наясно, че резултатите от тези дискусии към днешна дата са предизвестени. Както се вижда и тук нещата бавно, но неотклонно отиват по местата си. Оформят се двата отбора и започват да се замерят с убежденията си; естествено водени от най-добри чувства. Постепенно се стига до обиди и благочестиви изстъпления, докато всеки се убеди окончателно, че причините за всичките ни проблеми в Църквата е противниковият отбор. Което донякъде е и вярно, като се има предвид колко отборите са неприемлива форма на църковна общност.
Аз не виждам схема, в която е възможно наистина да се стигне до дискусия (ако изобщо въпросът трябва да се решава в дискусии) . Горният текст например предлага конкретни твърдения на базата на конкретен анализ на факти и обстоятелства, но никой не се занимава на практика с текста. Той е просто повод за повторение на добре известните основни тези по темата. А в това няма смисъл. Жалко също е че много хора, които се чувстват длъжни да изберат позиция в това противопоставяне , се радикализират по един начин, който няма нищо общо с истинската духовна ревност.
Попитай за разликата! Например: „Вие съвсем я оплескахте“ е осъждане, защото пряко се отнася до мене.
Та, ако няма кой да ти отговори, да ти помогна с немощта си: осъждане е, когато квалифицираш човека, изобличение – когато квалифицираш деянието.
В този смисъл „попрекали“ е едно „плахо“ осъждане от твоя страна, който (която) и да си.
Не мога да разбера защо е това салонно кършене на снага, когато на всички е ясно, че болшевизацията на Причащението, „реформаторството“ от всякакъв тип (включително „борбата“ за въвеждане на мястото на церковнославянския на българския език в богослужението, където той си присъства и без друго) и твърденията на клирици от други поместни Църкви, че всички (!) православни са готови да приемат върховенството на папата, – всичко това има един източник и преследва една цел. Тази цел е превръщането на Църквата в етнографски музей и нещо като кръжок по „транцедентална медитация“, за да престане да действа Светия Дух върху вярващите. А, когато Го няма Дух Светий, кой обитава душите? Оня с рогата и опашката!
Има Църква и „реформатори“. Това със сигурност ти е ясно.
Горната статия е все пак пусната в сайта „Символ на вярата“ с мое участие, така че нямаш основание да виждаш отбори от двете страни на статиято дори само поради този факт. Друг е въпросът, че пак не си спомням да се сте искали разрешение да я публикувате, след като в коментарите под материала за Зизиулас ИЗРИЧНО (както повелява чл. 24, т. 5 от Закона за авторското право) казах, че трябва да правите това.
Статията на о. Сергей доста изчерпателно разглежда в исторически аспект въпросът за връзката между Причащение, от една страна, и Покаяние, Изповед и пост, от друга, но също така обръща внимание и на нашата поместна църковна практика.
обърни се към гл. редактор по въпроса. нямам намерение да вниквам в заяжданията ти, нито да ти отговарям тук.
Илиана, „проблема с т.нар. често причастяване“ е проблем само на Бъгларската православна църква, дугите православни църкви не познават такъв проблем, може би Сръбската и то само в някои епархии. Текста е хубав има един недостатък, много е дълъг и за неподготвения читател е отблъскващ, макар и да казва доста истини. Една добра компилация на извадени от контекста изречения на светите отци, казани при определени обстоятелства и в определено време. Аз дадох пример от мойта днешна практика, която не абстрактна, а преживяна. Ако обаче избягвате тази тема има опасност тя никога да не бъде изговорена, а да се чака до безкрай някакво решение от горе, което в дадения момент особенно е невъзможно. Орелът, рака и щуката не могът да мислят в една посока. Това, че в такива дискусии ще се включват хора като г-н Русев, които слагат собствените си изкривени понятия в устата на други и така манипулират, щото се чувстват длъжни да защитават субективните си истини, е нещо нормално.
Проблемът е според мен, липсата на критерий. Как да се постъпи е съвсем конкретен въпрос и решаването му трябва да се опре на надежден критерий. Сега от едната страна има духовници, които си мислят че могат да дават оценки на духовния статус на пасомите си и да „регулират” духовния им живот. Което е спорно. На въпроса на прокимен за количеството и качеството: на една от първите ми изповеди отецът каза : „Ела към девет, девет и половина утре за причастие – по раничко, хем да се почеркуваш малко…” Да се „почеркуваме”, ако имаме време?! – това ли е високият стандарт, уважаеми Прокимен. Заради който наричате литургисти като Шмеман душегубни?
От друга страна сякаш компенсаторно-крайното убеждение, че пристъпването към чашата няма условия, маскирано зад някакъв напълно субективен критерий. Което си е липса на критерий. Е; въпросът е не духовниците да пазят Бога от недостойно причастяващите се, а църквата да пази човека от прелест и заблуди.
Не разбирам, защо трябва да се търси универсална формула. Не е ли по-истинско всеки да взема лично решение? Знам какво веднага ще кажат богословите за индивидуалния ритъм и колко е пагубен за църквата, но аз лично мисля, че и тук се греши. Подобно на това, как често се разбира, че равенството пред закона значи всички да имат еднакви права. Не, означава че всички придобиват права и задължения при равни условия. А тези субективни права и задължения, придобити при действието на различни условия, ще са различни. Това „юридическо” разбиране е само пример…
Леки и спасителни пости на всички!
Съгласен съм с Илиана! Надявах се в тази дискусия, да поразсъждаваме, защо сме занимарили Евхаристийния живот в БПЦ?
Не съм съвсем съгласен с iliana, че не се анализира текста на статията. Съображенията, изложени от FTR са блестящи, и хуморът му – съвсем уместен. Всъщност единственият фанатизиран участник в дискусията е Руси Русев, който в благочестието си стигна до там, че да разстригва иеромонах Иоан и да предлага тоалетни в олтара.
А всички аргументи на о. Иоан са непоклатими и неговото участие в дискусията е не по-малко важно и полезно от самата статия.
Мисля, че емного добре, че се води тази дискусия, дори с неизбежните залитанията. Мисля, че дискусията е един от най-добрите начини за възрастване в Истината. Ние сме живи човеци, палим се и това не е страшно. По-страшно е ако сме топлохладни и безразлични.
За мен опита, споделен от о. Иоан е изключително полезен, защото потвърждава моя личен опит, обоготява ме допълнително и ми вдъхва увереност.
Най-важният принос на статията на о. Сергей е, че се е старал много добросъвестно да излага и анализира аргументите и от едната и от другата страна, с което допринася неоценимо за преодоляване на разделението на враждуващи отбори.
Защото тук съвсем мъничко съм съгласен с моя най-добър приятел prokimen, че всички ние, назовани от него „шмеманисти“ малко поприбързваме от нетърпение хубавите неща да се случват по-бързо. Но това е резултат от първоначалния възторг, че сме открили истината. Защото о. Александър Шмеман ни откри една фундаментална истина и тук всякакви упреци в протестантизъм не издържат критика.
„Отче“ Иоане, това е Църква! Отгоре е Бог, след него – Кинотисът на архиереите, които призовават Светия Дух, за „да бъде Нему“ и на тях угодно това, което ще решат.
Как така се поставяте в опозиция на това „Отгоре“?
Не е вярно, че това не е проблем и на другите поместни Църкви . Посочих вече проблемите на РПЦ и конференциите, които те правят по този въпрос. Лесно ще ги намерите в мрежата и съм сигурен, че сте ги чели.
Ако на БПЦ и на РПЦ това е „проблем“ (всъщност кой, ако не ревнителите за тотално причастяване го създават проблема), то не се ли налага изводът, че такъв проблем съществува само в страните на постсъветските демокрации?
Илияна, разбира се, че не може да има универсална формула. „Универсалната формула“ е социално решение, а спасението на душата е индивидуално. Подходът към греха не може да е универсален! Очистването не може да стане по универсален способ, защото на съвестта на всекиго от нас лежат различни грехове за изкупление.
Не се заяждам, упоменавам. Заяждането има друга характеристика.
Заподозрян съм във фанатизъм? Не мога да разбера, ти наистина ли не виждаш връзка между тенденцията за ПРИЧАЩЕНИЕ БЕЗ ДУХОВЕНСТВОТО ДА ИМА ДУМАТА НА КОГО ДА СЕ ДАДЕ, и това да опитват да ни подчинят на папизма? Много странно, защото си опитен човек и дългогодишен пастир.
Това да ме причислявате (несъзнателно, надявам се) към отбор, който пледира за рядко причастяване, е манипулация!
тезата, към която се присъединявам, е, че ДУХОВЕНСТВОТО ТРЯБВА ДА РЕШАВА КОГО ДА ПРИЧАСТИ! Всяка автоматизация тук принизява Тялото и Кръвта Господни до „попара“.
Друг е въпросът, че в горния пример за вероятното поведение на туристи в олтара, ако те бъдат допуснати там, (което въобще не е фантасмагория) е във формата на риторичен въпрос. Да твърдиш, че искам на святото място да се отвори санитарен възел за посетители, е най-малкото неточно, не мислиш ли?
Когато духовеснтвото, зпочне да дава своята плът и кръв, може да решава кого да причасти. До тогава до като се преподават Господните Тяло и Кръв би трябвало да се следват указанията на Собственика на Тялото и Кръвта. Моля Ви още веднъж прочетете текста на Василиевата литургия и дано сега не ме наречете анархист или нещо подобно.
Не е възможно да не знаете, че господ Бог Иисус Христос е дал власт на апостолите, а те я предават по ръкоположение (виж. Деяния на светите апостоли) на презвитерите. От приведения по-горе цитат на св. Никодим се вижда ясно какво мислят Светите Отци по въпроса за връзката между Причастие и изповед! По подобен начин се изразяват св. Кирил Иерусалимски, св. Ефрем Сирин и много други. Възможно ли е да се поставяте над Светите Отци? И какво точно опровергавате в моите думи, след като заявявам, че това кого причастявате е пастирско решение за вашата хипотетична енория?
Между другото, къде се намира енорията, в която служите? Преди време нещо споменавахте за Долна Оряховица, или се лъжа?
отново текста на същата св. Василиева Литургия и по-специално причастните и следпричастните молитви.
Ако ви кажа и къде служа, съвсем ще ме вземете за протестант обновленец, както и изразихте съмнение. Служа във Виена, Западно и средноевропейска епархия.
Руси, аз съм противник на статуквото „духовенството“ да приватизира литургията. Защото сега в 90% от храмовете на БПЦ на литургията се причастява единствено служещият презвитер. По-горе аз приведох един трагикомичен пример на това статукво.
А и не бива да забравяме, че кастовото обособяване на „духовенството“, клерикализацията на Църквата се е утвърдило на Запад след 9 в. при Каролингската реформа. Тогава се въвежда алегоричното тълкование на Литургията, тихата меса (тихо, тайно четене на молитвите). Тогава литургическото служение започва да се разглежда като привилегия на клира. Тогава Църквата става организация, управлявана от клира, а миряните стават пасивни получатели на благодат.
Затова е много неустойчиво, ако днес градим Православието върху тези отклонения.
Най-нечистоплътната спекулация се изразява в неуморното повтаряне на лъжата, че редовно причастяващите се гледат на св. Дарове като на попара. Отново повтарям – моята практика ме убеждава хилядократно, че именно те пристъпват по-грамотно и благоговейно към св. Чаша, отколкото тези, които се причастяват само през пости.
Духовенството трябва да учи, да пасе стадото с любов и пожертвователност, но не да решава! Това вече е папизъм.
Аз редовно причащавам няколко десетки верни, на които им зная и греховете и болките. Проблем възниква когато наемникът не си познава стадото.
А за съмненията дали о. Иоан бил монах и за тоалетните – ти го написа и всеки го чете.
съгласете се, че условията на енорийския живот са много различни тук и там. Всяка душа е уникална по своему и има своите проблеми, своите грехове и своя път за спасение. А колко повече това се отнася за една или друга енория.
Борбата сега е между тези лукави фактори, които искат да деградират духовенството, а чрез него и Църквата и клириците и миряните, които спазват църковната дисциплина. Знам, че в условията, в които служите проблемите изглеждат много по-различно, и че не ви е лесно, както на някого може да се стори оттук. Както и да е, да се молим Богу да ни дава сили и вам да подкрепя в служението!
Идеята, че духовенството е приватизирало Литургията е много странна. Всяка литургична практика се е развила съобразно историческите условия, а развитието е било вследствие на стремежа да се запази сърцевината – Евхаристията (която, разбира се, също се е развила в чинопоследованието на Евхаристияния канон). Ако Якововата Литургия е била възможна и логична в древната Иерусалимска Църква, то след навлизането на езичниците, тя се отделя в олтара. Как иначе да се предпази тайноизвършителството от тези, които до вчера са се отдавали на оргии? Нали това е принципът на домостроителството!
Днес е друго – всички са благовестени от векове и могат да избират дали да си направят труда да се поучат и да разбират богослужението или да чакат то да дойде при тях….
И въобще темата е ясна в своите параметри, а това, което съм написал, наистина всеки го чете, затова съм го написал.
Отче, простете ми невъздържаното и нахално отношение към Вас. Думите Ви за Евхаристията истински ме зарадваха.
Петър Асенов
Вземам повод от о.Стефановите думи:
„кастовото обособяване на „духовенството“, клерикализацията на Църквата се е утвърдило на Запад след 9 в. при Каролингската реформа.“
за да изтъкна – с огорчение, но и с облекчение, че и двете крайности – (при нас – враждуващи) – са горчив плод от католицизма (отпадането му от Църквата). Мнението ми е, че тук проблясват искри не между изказани ясно тези, а МЕЖДУ ПОДОЗРЕНИЯ.
За съжаление, тази ни мнителност винаги, щом се натъкнем на противо-речие помежду си е напълно оправдана, доколкото като църква сме обект на „разработване“ от врага на нашето спасение и понякога малко параноично търсим измежду нас „врагът с кръщелно“, да го наречем…
Всъщност едва ли някой ясно изисква, щото свещеникът да е задължен да причастява всеки непознат, който е отворил уста срещу чашата. Пък и да го поиска някой – това все още не означава, че ще се случи. Това може да го направи епископският събор, да речем…
Напълно вярвам в преценката и на двамата взели отношение отци, че хората, които са наистина верни и просветени християни, подлагащи се на предоставената им чрез тайнствата Благодат (вкл. – покаяние-изповед!), наистина биха били по-чести причастници от четири пъти годишно. То за това пише и в статията – за два типа, вида причастяващи се, без тези два типа взаимно да се отричат. Затова и основните тези на автора ми се сториха приемливи…Интересното е тук да се уверим дали е така, за да можем по-дръзновено да вземаме решения…
ПРИЧАСТЯВАНЕТО В СЪВРЕМЕННИТЕ УСЛОВИЯ-това е заглавието на публикацията,която е не само дълга и размита и с това става безлична,но в самото заглавие допуска,че приемането на Тялото и Кръвта Хрисова зависи от условия ,като ги нарича и съвременни и с това определение прави Твореца зависим от времето.И с това съблазнява и предизвиква мнозина верни да спорят за и против Светото Причастие,като ги подвежда с често и нечесто доближаване до Христа.За християнина това е абсурд.И е хула да се нарича Светото Причастие с други думи освен с тази.
Драги Отче, многословието Ви издава пренебрежение към каноните на Св. Православие и неоправдано пренебрежение на Св. Отци. Не зная дали сте чували за една книга „ДОБРОТОЛЮБИЕ“. Струва си да я прочетете за да разберете светоотеческото мнение, което не се усеща във Вашите сладки екзалтации.
„Отнеме ли се аскетизма от православието, то престава да бъде православие“.
Прочее, Вашата безразборна почерпка с „причастие“ ще погуби много повече души, отколкото реално да ги освети и укрепи с благодатни сили. Никой добросъвестен лекар не превързва непочистена рана. Прочее, това Ваше безразборно почерпване с „причастие“ ще предизвика духовна гангрена у Вашите богомолци и безразличие към греха.
Православието няма нужда от шмеманисти като Вас. Днешното православие има нужда добросъвестни пастири, които да се съобразяват със светоотеческото мислене по тези важни въпроси. Практиката Ви е ПРОТЕСТАНТИЗЪМ, за който няма Тайнство Причастие.
Браво за забележката!
Отец Сергей е написал тази статия в опит да обобщи това, което е намерил по въпроса за Причастието, Изповедта и поста, и се притесняваше да даде статията. Тогава, когато е писана, тя е отговорила на необходимостта да се обобщи проблемът. Така се случи, че разбрах за тази статия и го помолих да я предостави за публикация в сайта http://www.symvol.org, което той направи. Заглавието може би не е съвсем прецизно, но то е редукция от „Причастието, според днешните свещенослужители и история на противоречията“. Аз лично така я схащам. Не съм чел другаде автор да покаже, че всъщност спора е за честото причастяване без изповед. Обикновено се срещат фрагментарни мнения,
Статията не е „размита“, а е достатъчно добро изложение обхващащо период от време съвпадащ с историята на Църквата. Никъде о. Сергей не твърди, че изложението му е изчерпателно.
Аз лично съм напълно съгласен, че Светите Отци са категорични за Причастяване след подобаваща духовна подготовка, която включва Покаяние и изповед, и че Добротолюбието е достатъчно добро свидетелство за това.
Неудоумявам защо тази статия обаче се появява тук без за това да съм уведомен аз, който съм я пуснал в сайта „Символ на вярата“? Коректността изисква да се поиска разрешение, а законът е недвусмислен в това отношение!
В http://www.symvol.org категорично е изразено становището на храмовото духовенство на столичният храм „Свв. Кирил и Методий“, чийто е сайта, и това становище е формулирано в уводната бележка към статията, която е неотменима част от публикацията.
Тукашният „редактор“ обаче за втори път пропуска тази бележка и подава материала в различен контекст.
Боголюбиви братя и сестри,
Никой от нас не може да се нарече безгрешен. Ако някой помисли или каже такова нещо за себе си, то той е изпаднал в най-тежкия грях – гордостта! Това, че сме грешни е следствие от грехопадението на нашите праотци (Битие. 3:1-24), които поискали да вземат с лукавост, това, което Господ обещава на тогова, който побеждава греха – плода на дървото на живота, което дава живот вечен (Откровение. 2:7).
Тайнството Покаяние е онова средство, чрез което отново се установява така често прекъсваната от страстите връзка с нашия Творец. Това тайнство ни довежда достойни до светата Евхаристия – тайнството на тайнствата, Господнята трапеза, светото Причащение! За да принесем плода на нашето покаяние ние трябва да се изповядаме, както учат Светите Отци на Църквата.
Мнозина от нас нямат опит в изповедта или се свенят да принесат Господу отречението от греховете си, дори само за това, че се срамуват от тях! Нека не забравяме, че Богу всеки грях е известен, дори преди да е извършен, а живее само като помисъл в сърцето на съгрешаващия.
…За да постигнем истинското покаяние, трябва да сме докрай честни пред себе си, помнейки, че в най-голямата дълбочина на сърцето пребивава Светия Дух от извършването на светото Кръщение. Трябва постоянно да помним цената на грехопадението – първата смърт, на която то ни обрече, и при която душата напуска тялото изпитвайки ужасът на това отделяне; както и втората смърт – тази, която заслужава неразкаялият се в деня на Страшния съд и която ще сподели в огненото езеро с дявола и неговите сподвижници.
Нека не се страхуваме от греховете си и не се заробваме от тях! Нека не забравяме, че Бог устойва не нашата смърт, а нашето спасение!
Храмовото духовенство се обръща към вас в началото на Великия постен подвиг и за да обяви недвусмислено, че до причастие се допускат само изповядалите се и получилите вследствие на това благословение от изповедниците си да пристъпят към Светите Дарове. Всяко друго разбиране остава частно като непроизхождащо от реда установен от Българската Православна Църква!
По-долу ви предлагаме едно доста подробно изложение на развитието на дискусията за зависимостта на Причащението от тайството Покаяние, написано от свещеник Сергей Павлов, който на 6 март изнесе в салона на нашия Енорийски център беседа на тема: „Светото Тайнство Покаяние в съвременната Православна Църква”.
Руси, понеже справедливо си повдигнал въпроса с разрешението за публикация: главният редактор в случая не е виновен, материала сложих аз. Прав си, че трябваше да поискам разрешение и използвам случая публично да се извиня на вашия сайт. Ако смяташ, че на текста не му е мястото тук, ще го сваля веднага; взимам си бележка и за в бъдеще ще искам изричното ви разрешение. Една малка препоръка (ако ми позволиш): добре е да решите кой от вашия екип е упълномощен да дава тези разрешения и да го укажете изрично в сайта, защото предишния път получих разрешение от Десислава Пулиева, а се оказа, че не е достатъчно. Поздрави.
Съжелявам, че не Ви познавам лично и че не мога да се черкувам във Вашия храм. Всичко,което казвате за мен е правилния път, защото видях достатъчно. Ако е възможно да направя личен контакт – ето моя e-mail: katerina_4@email.bg. Благодаря.
Предлагам на вниманието Ви във форума на портала една статия на млад сръбски богослов, озаглавена “ Понимание литургического обновления“
http://forums.pravoslavie.bg/viewtopic.php?p=8241#8241
Начинът е да се говори с председателя на храма, което разбрах, че си направил, и за което те поздравявам. Няма проблем една статия да се препечата. Въпросът е, че при препечатката, тя лесно се поставя в различен контекст, което може да се избегне с това обаждане.
В случая бих помолил да поместите пред статията въведителната бележка, ако това не ви затруднява технически.
Благодаря и на всички, които са изразили мнението си по темата на статията!
Да на всичко преподадено ни от Светите Отци на Църквата,и НЕ на всички богослови с титли,размахващи пръст,които не се свенят да тълкуват,обясняват,и да драскат къде ли не,да компилират и преписват неграмотно.Регулировчици в Църквата!Липсва им само свирката.Подведени сме,не разбирате ли?Подведвни са и свещеници и миряни.Къде Св.Отци използват такива изрази за Св.Причстие,такъв език за приемането на Светите Дарове,като малко или много,а сега казано от“умниците“често и не често.Ей,осъзнайте се.Размахват ви пръст и ви казват кое е първо,второ и трето.Но не ви казват как те го правят.Не повярвахте на иеромонах Иоан,защо?
„Размахват ви“, „казват ви“ и т.н. След като си приел да пишеш във форум, трябва да си конкретен (-на). Кой „богослов с титла“ какво е компилирал и преписал неграмотно. И защо „богословите с титла“ да са „регулировчици в Църквата“, след като богословските факултети са извън Църквата?
Когато пък казваш „на всичко преподадено ни от Светите Отци“, е добре да посочиш кои Свети Отци какво са преподали, защото не виждам как можеш да говориш от Тяхно име!
Правим се на гневни и ревностни, май!
Що не си четеш въведителната бележка дето си я сложил по-горе?Ами аз само казвам,че сами не си правите връзката между това което пишете.Аз лично не диря сметка никого,а коментирам факт“богословски умения“И ако още продължаваш да ме питаш къде и кой и защо,отговорът ми е търси.
Не се оправдавай с другите!Сещаш се за Адам,нали 🙂
„Причастяването в съвременната литургична практика…Свещеник Сергей Павлов |
Изпратете ни Вашия коментар“
Това да не е някоя постмодерна инсталация?