Причастяването в съвременната литургична практика
symvol.org
През последните няколко десетилетия все по-усилено се възстановява древната практиката на често причастяване със светите Христови Тайни – ако не на всяка литургия, то поне в неделните дни. За мнозина това е радостен признак, свидетелстващ за началото на евхаристийно-литургично и следователно църковно възраждане, докато за други това е само смущаващо недоразумение.
symvol.org
Боголюбиви братя и сестри,
Никой от нас не може да се нарече безгрешен. Ако някой помисли или каже такова нещо за себе си, то той е изпаднал в най-тежкия грях – гордостта! Това, че сме грешни е следствие от грехопадението на нашите праотци (Битие. 3:1-24), които поискали да вземат с лукавост, това, което Господ обещава на тогова, който побеждава греха – плода на дървото на живота, което дава живот вечен (Откровение. 2:7).
Тайнството Покаяние е онова средство, чрез което отново се установява така често прекъсваната от страстите връзка с нашия Творец. Това тайнство ни довежда достойни до светата Евхаристия – тайнството на тайнствата, Господнята трапеза, светото Причащение! За да принесем плода на нашето покаяние ние трябва да се изповядаме, както учат Светите Отци на Църквата.
Мнозина от нас нямат опит в изповедта или се свенят да принесат Господу отречението от греховете си, дори само за това, че се срамуват от тях! Нека не забравяме, че Богу всеки грях е известен, дори преди да е извършен, а живее само като помисъл в сърцето на съгрешаващия.
…За да постигнем истинското покаяние, трябва да сме докрай честни пред себе си, помнейки, че в най-голямата дълбочина на сърцето пребивава Светия Дух от извършването на светото Кръщение. Трябва постоянно да помним цената на грехопадението – първата смърт, на която то ни обрече, и при която душата напуска тялото изпитвайки ужасът на това отделяне; както и втората смърт – тази, която заслужава неразкаялият се в деня на Страшния съд и която ще сподели в огненото езеро с дявола и неговите сподвижници.
Нека не се страхуваме от греховете си и не се заробваме от тях! Нека не забравяме, че Бог устойва не нашата смърт, а нашето спасение!
Храмовото духовенство се обръща към вас в началото на Великия постен подвиг и за да обяви недвусмислено, че до причастие се допускат само изповядалите се и получилите вследствие на това благословение от изповедниците си да пристъпят към Светите Дарове. Всяко друго разбиране остава частно като непроизхождащо от реда установен от Българската Православна Църква!
По-долу ви предлагаме едно доста подробно изложение на развитието на дискусията за зависимостта на Причащението от тайството Покаяние, написано от свещеник Сергей Павлов, който на 6 март изнесе в салона на Енорийския център при храм "Св. св. Кирил и Методий" в София беседа на тема: „Светото Тайнство Покаяние в съвременната Православна Църква”.
***
През последните няколко десетилетия все по-усилено се възстановява древната практиката на често причастяване със светите Христови Тайни – ако не на всяка литургия, то поне в неделните дни. За мнозина това е радостен признак, свидетелстващ за началото на евхаристийно-литургично и следователно църковно възраждане, докато за други това е само смущаващо недоразумение.
Според тях като цяло в съвременните условия е невъзможно вярващите да са подготвени всеки път за толкова често причастяване. Дискусията относно литургичната ценност и актуалност на тези две на пръв поглед различни традиции продължава да се задълбочава и на преден план все повече излиза проблемът не толкова за и против честото причастяване, колкото за необходимата подготовка – с пост и изповед или без тях.
По отношение честотата на причастяване в "Поучителното упътване" на съвременния български "Служебник" е казано, че "всеки православен християнин е длъжен поне един път в годината да се изповяда и причасти в храма със светите Тайни според християнския обряд през пости или в друго време" [1]. Но според привържениците на честото причастие тази практика влиза в противоречие с думите на Христа: "Вземете, яжте: това е Моето тяло … пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове" (Мат. 26: 26-28) [2]. Както отбелязва архим. Даниил Аеракис, едва ли съществува някакво съмнение, че "тези думи канят всички ни да приемаме св. Причастие при всяка божествена Литургия" [3].В древната Църква причастието действително е било често – "всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите си хляб, хранеха се с весело и чисто сърце" (Деян. 2: 46). В апостолско и следапостолско време вярващите се причастявали винаги всички и винаги заедно, като изключването от евхаристийно общение се равнявало на отлъчване от Църквата. Ето защо трудно могат да бъдат открити данни, свидетелстващи за самоизключване на верните от евхаристийното събрание през доникейския период [4]. Но от IV в. започват да се появяват съборни правила и канони, вече свидетелстващи за съществуването на вярващи, които само присъствали на Литургията, без да се причастяват. Трябва ли днешните православни християни, следващи тази нова за онова време практика, съгласно каноните да бъдат отлъчвани от Църквата? Този въпрос е бил разглеждан многократно още при нейната поява и в крайна сметка е бил решен отрицателно, което ясно се вижда и от многовековното вече съществуване на съвременната практика с по-рядко причастяване.
След приемането на Миланския едикт (312 г.) в Църквата влезли огромни маси от езическото население на Римската империя, което силно понижило моралното ниво на християнския живот и довело до появата на верни, избягващи причастяването със св. Тайни. Това било санкционирано от 21-во правило на Елвирския събор, предписващо отлъчването на онези, които в продължение на три неделни дни не идвали на евхаристийното събрание. По-късното 2-ро правило на Антиохийския събор, отнасящо се вече именно за присъстващите, но не желаещи да се причастят верни, гласи следното: "Всички ония, които влизат в църква и слушат Светите Писания, но противно на реда не остават докрай на молитва с народа, или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от Църквата, докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат приети и по такъв начин само могат да получат прошка" [5]. Като предписва отлъчване от Църквата на онези, които не участват в молитвата с верните и които не се причастяват, съборът само направил естествения извод от действията на онези верни, за които говори в своето правило, защото отхвърлянето на участието в Евхаристията било равносилно на отхвърляне на Църквата [6].
"Апостолските правила", датирани от IV в. и по-вероятно от началото на V в., в своето 9-то правило повтарят почти дословно горецитираното 2-ро правило на Антиохийския събор [7], а Трулският събор (692 г.), както и Седмият Вселенски признали тези постановления за неизменяеми. Така при наличието на съборни решения, третиращи проблема за избягващите честото причастяване още през IV в., едва ли, както смята прот. Н. Афанасиев, "по време на Трулския събор, съдейки по неговото 66-то правило, подобна практика още не е имало" [8].
Като друг аргумент в подкрепа на тезата, че всички участващи в евхаристийното събрание трябва задължително да се причастят, често се изтъква самият евхаристиен чин, който е един за всички вярващи. Според протопр. Ал. Шмеман на нито едно място в литургията, от началото на анафората, т. е. литургията на верните, до самия край, не намираме дори един показател, че в нея участват две категории верни: причастни и непричастни на св. Тайни [12]. Необходимо е да се отбележи, че такива показатели все пак има.
Преди всичко тук трябва да се обърне внимание на факта, че прошенията на просителната ектения се повтарят още веднъж след анафората. Както изглежда, това повторение се е появило в периода, когато християните масово започнали да се въздържат от причастяване и да излизат от храма преди причастието. За да не излизат без традиционния отпуст, Църквата поставила на това място отпустителен комплекс – просителна ектения с главопреклонителна молитва. Когато дяконът приканва с "Глави ваша" (т. е. само вие, които няма да се причастите, приклонете главите си, за да получите благословение и да напуснете храма), свещеникът чете над тях главопреклонителната молитва, която във всички византийски последования е отпустителна [13].
В св. Писание Господ Иисус Христос казва: "Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него" (Йоан 6:56) и с това ясно показва, че причастието със св. Тайни се явява безусловна необходимост за духовния живот на вярващия християнин. Но там също така е казано, че "който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1 Кор. 11: 27, 29). В този смисъл непричастяването винаги е било разбирано като по-малко зло, отколкото недостойното причастяване. В живота на древната Църква недостойните за приемане на св. Причастие обикновено били изключвани от евхаристийно общение чрез налагането на епитимии, а по-късно вярващите започнали да се самоизключват, поради съзнанието за своето недостойнство и неподготвеност. Според протопр. Ал. Шмеман именно изобличенията и заплахите на св. ап. Павел в Първо послание до Коринтяни, отправени към недостойно причастяващите се верни, както и изискваното от тях самоизпитване, в крайна сметка създали възможността за избор спрямо св. Дарове и това малко по малко довело до въздържание от причастие на мнозинството от членовете на Църквата [15].
В тълкуванието си на новозаветния текст, св. Йоан Златоуст разяснява, че недостойно се причастява онзи, който "не размисля, не си представя както трябва величието на предложените (тайни), като не мисли за важността на дара. Ако ти би напълно разбрал, Кой лежи пред тебе и на кого Той предлага Себе Си, не би имал нужда от някакво увещание, а едното това би било достатъчно, за да възбуди в тебе пълно благоговение, стига само да не си паднал твърде дълбоко" [18]. На друго място той подчертава, че "не трябва да се докосваме до тази трапеза с порочни желания… Под думите порочни желания аз разбирам, както телесните, така и користолюбието, гнева, злопаметността и изобщо всички порочни наклонности. Пристъпващият трябва да се очисти от всичко това и тогава да се докосва до тази чиста жертва, а не с пренебрежение и лекота" [19]. Очевидно за св. Йоан Златоуст достойното причастие има пряко отношение от една страна към личната греховност, а от друга – към стремежа за нейното преодоляване. Човек не може да бъде причастен на Бога, освен ако има или показва на дело желанието си да има нещо общо с Него.
Принципно погледнато, ние никога не можем да бъдем достойни за св. Причастие и затова, ако човек чувства, че пристъпва достойно към св. Тайни – той се намира в прелест. Не може да има достоен за св. Причастие човек! Всички свети угодници, описващи моментите на своето причастие, са плакали за своето недостойнство. Но може да се говори за достойно подготвяне, мярката за което е различна у всеки. Тази своя мярка човек е длъжен да изпълни, за да бъде достойно неговото причастяване.
Защото "който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1 Кор. 11: 27, 29). Не само пренебрежението към светинята, но до голяма степен и липсата на достойна подготовка определят плодовете на недостойното причастие: "Който се причастява след срамни дела, неочистен с покаяние и епитимии, той все повече пада във властта на дявола и накрая бива изцяло завладян от него; и Бог окончателно го изоставя заради неговата сквернота и нечистота и най-вече заради безсрамието и дързостта му, както пише в св. Евангелие за Иуда: щом той се причастил с подадения му от Христа Господа хляб, тази божествена вечеря, подир залъка сатаната влезе в него" [20]. Логично е да се предположи, че би било много по-лошо, когато човек, без да се е потрудил над душата си, започне да се причастява често, особено поради своето служение – дяконско или свещеническо. Забранените страсти, с които той е съчетан, влизат в ежедневния му живот и се укрепват, като придобиват устойчивост в него. И колкото повече се причастява, толкова по-пълно и уверено се предава на страстите. Но значи ли всичко казано, че е ненужно и даже вредно да се причастяваме често?
Именно липсата на чистота и покайни трудове за нейното придобиване твърде рано довели до изстиване на ревността на вярващите за пристъпване към св. Причастие, и както смята еп. Никодим Милаш, въпреки съборните решения на Църквата и заплахите за отлъчване, оказало се невъзможно всички верни да бъдат принуждавани да се причастяват на всяка Литургия, понеже не всички били винаги подготвени за това [22]. Според св. Анастасий Синаит думите на св. ап. Павел (1 Кор. 11: 27-32) изискват “предварително себепречистване от всяко противно деяние и по такъв начин да се пристъпва към божественото тайнство, за да не бъде то гибелно за душата и тялото. Падащите в грехове и недръзващи да пристъпят към св. Тайни са хора благомислещи; прегрешаващите и дръзващи да се докоснат до пречистите тайни са достойни за безчислени наказания, като виновни, според нелъжовния глас на Павел, пред тялото и кръвта Господни. Сатаната не напада първите, знаейки че макар да грешат, те все пак пазят благоговение към божественото; напротив, в последните той се вселява като в Иуда" [23]. И ако архим. Даниил Аеракис твърди, че "отбягването на св. Причастие без сериозни причини е голям грях" [24], а такива причини днес има повече от всякога, тогава кое е по-добре: рядко или често да се причастяваме? На този въпрос старецът Никон Оптински отговаря с два евангелски примера: "Закхей с радост приел в своя дом скъпия гост – Господ, и добре постъпил. А стотникът, поради смирението си, съзнавайки своето недостойнство, не се решил да Го приеме и също постъпил добре. Техните постъпки, макар и противоположни, са с еднакви подбуди. И затова те се явили пред Господ в равно достойнство. Същността е в това достойно да се приготвиш за Великото Тайнство" [25].
Основният елемент на подготовката за достойно пристъпване към св. Причастие е изискваното от св. ап. Павел самоизпитване: "Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата" (1Кор. 11: 28). В съвременния български Служебник, следвайки 191-во правило от Номоканона (Църковно-правен сборник, за първи път съставен през 550 г. – бел. ред.), това самоизпитване е пояснено в смисъл, че "всички православни миряни, започвайки от седемгодишна възраст, се причастяват след изповед" [26]. При ежедневно или ежеседмично причастие подобно условие би се явило твърде сериозно неудобство и препятствие, поради което в литературата, поддържаща честото причастяване, съществува силна реакция срещу задължителната изповед, като към някакъв "билет за причастяването" [27] и действие, придобило "почти магически характер" [28]. За съжаление в стремежа си да отхвърлят изповедта като условие за приемане на св. Тайни, някои автори стигат до там, че поставят въобще под съмнение сакраменталността на св. тайнство Покаяние.
До IV в., впрочем, разглежданият въпрос не е ставал повод за специални обсъждания, което позволява да се предположи, че по онова време не са гледали на изповедта като на нещо безусловно необходимо преди причастие. Наистина в св. Писание положително е казано, че всеки християнин преди пристъпване към св. Евхаристия трябва да изпита себе си (1Кор. 11: 28) и на основание това място от св. Писание Църквата е можела още тогава да изисква изповед преди причастие. Но задължителността на такава изповед, съгласно същите думи на св. апостол, се предоставяла на мнението на причастника (според тълкуванието на св. Йоан Златоуст: "заповядва да изпитва не един другиго, а всеки сам себе си" [29]. От IV в., предимно у западни автори – бл. Августин, Павлин Аквилейски и др., вече откриваме указания за превръщането на изповедта в задължителен акт преди причастие, докато на изток това е постепенен процес, продължил чак до късното средновековие [30]. Съществуват забележително количество текстове от ХIV-ХV в. (св. св. Григорий Палама, Симеон Солунски, патр. Калист и пр.), следващи древната традиция и показващи, че в практиката на Гръцката църква абсолютната връзка на изповедта с причастието е късно явление. Така е било и при Руската и южнославянските Църкви. В края на ХIХ в. в Русия изповедта се възприема като абсолютно задължителна преди причастие. "Тази задължителност се разбира толкова безусловно, че единият и другият акт се третират като генетически свързани помежду си, приемат се като едно цяло, така че изповедта без причастие се смята за безцелна, а причастието без изповед – за невъзможно" [31]. Не прави изключение в това отношение и Българската православна църква. Още в края на ХIХ в., под влияние на руската практика, Св. Синод постановява с Протокол № 17, § 8 от 1 май 1896 г., че "тайнството св. Причастие се извършва само над изповядалите се християни". По-късно в Окръжно № 6837 от 25 ноември 1948 г. се повтаря същото: "Свещениците трябва да приканят цялата православна християнска челяд редовно да посещава Божия храм и да се стреми към високия идеал – всеки да стане храм на Св. Дух (1 Кор. 3: 16), като изпълнява преди всичко основното си християнско задължение – да се приобщава по възможност най-редовно със светите Христови Тайни, предварително подготвяйки се за това велико Богообщение чрез светото тайство Покаяние … да се разясни на вярващите душеспасителното значение на изповедта, като крайно необходима подготовка за св. Причастие. Нека се помни, че механичното пристъпване към св. Тяло и св. Кръв Христови не само не ползва душата, но дори я погубва, защото се явява кощунство със светините". По подобен начин звучи и Окръжно № 201-4 от 12 януари 1954 г., където в т. 6 се казва: "Да се предупреждават християните отнапред, а и непосредствено преди самото им причастяване, че те не бива да дръзват да се причастяват със св. Тайни без предварителна изповед".
Така от IV в. Църквата постепенно се отказала да задължи всички вярващи да се причастяват на всяка Литургия, но не и от изискването всички причастяващи се да пристъпват достойно към св. Дарове. Това с времето довело до налагането на задължителното и явно самоизпитване преди причастие чрез тайнството Покаяние, с което дори нямащите ревност за водене на чист живот били принудени да се причастяват само след подготовка. Очевидно подготвеността и честотата на причастяването се намират в пряка зависимост едно от друго, което исторически е довело до формирането на две различни, но принципно съгласни една с друга литургични практики: при доброволно обвързване с непрекъснати покайни трудове и следващата от това постоянна подготвеност (обикновено при клириците и монасите) – често причастие без задължителна изповед; а при изискването на такива трудове, за да бъде постигната подготвеност – предимно през постните периоди, като най-удобни (при верните с по-малко ревност) – по-рядко причастие със задължителна изповед. И в двата случая обаче се цели достойното приемане на св. Дарове.
При рядко причастяване към изповедта бива прибавен и още един задължителен елемент. Както е отбелязано в Служебника, вярващите миряни "се причастяват след изповед и надлежно приготвяне, което се нарича говение" [32]. В пояснителната бележка към този текст се обяснява, че "говението обикновено продължава една седмица. В туй време говеещият трябва да съблюдава установения пост, да усили църковната и домашната молитва, да се старае да обуздае страстите и греховните привички – изобщо да води живот строго въздържан, покаен, смесен по възможност с дела на любов и християнско добротворство и да се подготвя по такъв начин към достойно изповядване на греховете си. В случай на нужда указаният срок на говение може да бъде съкратен на три и дори на един ден" [33].
За мнозина обаче задължителният пост и честото причастяване се взаимоизключват. Според архим. Даниил Аеракис специален пост, който е задължителен за всички, които се причастяват не съществува [34]. В бележката под линия към неговия текст, преводачът Т. Енчев пояснява следното: "Става ясно, че ако човек желае да се причастява редовно, трябва да пости 365 дни в годината. Освен това думата "обикновено" ни подтиква да запитаме: а в другите случаи, когато "не е обикновено" една седмица, колко време трябва да продължи този пост? Накрая пък се споменава, че указаният срок може да бъде съкратен до три или един ден. Това пък означава, че човек може да пости дори само в събота и след това в неделя да се причасти! Но като знаем, че каноните (64 апост. правило) предвиждат низвергване и отлъчване от Църквата за пост в съботен ден, тогава възниква следният въпрос: Кой, съгласно кои канони и съгласно кое решение на вселенски или поместен събор относно поста е написал този коментар към “Известие Учителное” в Служебника?" [35].
По този въпрос архим. Даниил Аеракис се позовава на св. Никодим Светогорец, който казва, че "от свещените канони пост преди причастие не се определя" [36], макар св. Никодим да не отхвърля напълно поста и да го включва в необходимата подготовка за причастие наред със съкрушаването, изповедта и очистването с епитимия [37] (Св. Никодим Светогорец въпреки това е категоричен по въпроса за изповедта: "Преди Причастието трябва чрез тайнството Покаяние и изповед да се очистим от всяка сквернота на греховете – както смъртните, така и несмъртните, и да изпълним онова, което при изповедта ни е наложил духовният отец, като прибавим към това твърдата решимост от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичката си сила, и с цялата си мисъл да служим единствено на Господ Иисус Христос, и да правим само това, което е Нему угодно. В това тайнство Той ни дава Своето Тяло и Своята Кръв, заедно с Душата и Божеството Си, и с цялата сила на Въплътеното Домостроителство" (Тайнството Евхаристия в делото на нашето спасение. – бел. ред.). По-важно в случая е дали една литургична практика може да бъде определена като неправилна, ако не е установена чрез канон или съборно постановление? Тук ще напомним, че такива канони и съборни решения няма и по отношение на Коледния, Богородичния и Апостолския пост [38], което не пречи на архим. Даниил Аеракис да ги приема за задължителни: "В дните на поста, определени от Църквата, всички които могат са длъжни да постят: и тези, които се причастяват редовно и онези, които поради сериозни пречки не се причастяват редовно" [39]. При подобен законнически подход, още по-озадачаващо е според решенията на кой вселенски или поместен събор той задължава вярващите да четат Причастния канон [40].
Днес спазваме големите пости, четем Причастния канон преди да се причастим, а при по-рядко пристъпване към св. Тайни се изповядваме и постим, не защото това е установено със съборно решение, а поради изискванията на живото църковно Предание, което би трябвало да вземат под внимание настояващите по една или друга причина за реформи в литургичните практики на Църквата.
На практика, в обичайната реч говението се възприема като подготвително самоизпитание не толкова за изповедта, колкото за причастието, така че неговият смисъл обхваща и самата изповед. Вероятно от историческа гледна точка говението така и би трябвало да се разбира, защото този акт, като предшестващ собствено изповедта, може да бъде признат за установил се едва от момента, когато изповедта се е превърнала в conditio sine qua non по отношение приемане на св. Причастие [44]. Текстът на "Поучителното упътване" в нашия Служебник само повтаря "Известие Учителное" в руските служебници от ХIХ в.: "Който извън четирите обичайни поста пожелае да пристъпи към св. Причастие, седем дни преди това да пости, като пребивава в църковна и домашна молитва и се готви за чинно изповядване на греховете си. Преди осмия ден да изповяда пред иерея всичките си грехове; при нужда може да пости три, или един ден" [45]. Но предписания за пост преди причастие могат да бъдат открити в достигналите до нас ръкописни служебници още от ХV в., които отразяват една вече установена по това време практика [46].
Като друг аргумент в полза на честото причастяване и против задължителните пост и изповед обикновено се дава за пример съвременният начин за причастие на клириците, с подготовка, която не включва тези два елемента [47]. И понеже клирици и миряни действително са равнопоставени пред св. Дарове, предписанията за пост и изповед при често причастяване, отнасящи се до първите, би трябвало да важат и за вторите, поради което е уместно тук да бъдат разгледани.
Що се отнася до изповедта, в "Поучителното упътване" е казано следното: "Изобщо всякакъв грях – особено смъртен (гордост, сребролюбие или лихоимство, нечистота или блудство, чревоугодие, леност, гняв), който лежи на съвестта на свещенослужителя, съставлява за него пречка за извършване на Литургия. Ето защо, който се готви да свещенодейства не трябва да пристъпва към извършване на това тайнство, докато не очисти съвестта си чрез покаяние и сърдечно съкрушение, а така също и чрез устна изповед пред духовник" [48]. Това предписание би могло да се отнесе напълно и към често причастяващите се миряни. По думите на св. Анастасий Синаит: "Ако те (причастниците) имат някои малки, простителни прегрешения, като например: съгрешават с езика, слуха или окото си или пък с тщеславие, печал, раздразнителност или с нещо подобно, но осъждат себе си и изповядвайки греховете си пред Бога приемат св. Тайни, такова причастяване ще им послужи за очистване на греховете" [49]. Честото причастяване без изповед в древността изисквало или чистота, или ако такава нямало, тогава се изисквала изповед. В "За църковните догмати" бл. Августин казва: "Ежедневното причастие аз не хваля и не осъждам; обаче съветвам и убеждавам да се причастяват всички неделни дни, ако само душата няма греховни страсти, защото имащият намерение да греши, причастявайки се повече се отегчава, отколкото да се очиства. Затова, макар някой да е бил уловен от греха, но ако няма намерение да греши и пристъпва към причастието със сълзи, молитва и упование на Господнята милост, и ако изповяда греховете си (подразбира се на Самия Бог), тогава да пристъпи към причастието спокойно и без трепет. Но това аз казвам за тези, които не са свързани с тежки смъртни грехове. Ако някой след кръщението си е попаднал в смъртни грехове, такъв убеждавам да принесе открито покаяние и да му бъдат разрешени (опростени) от свещеник и тогава вече да пристъпва, ако желае причастието му да не се превърне в съд и осъждане" [50].
А що се отнася до поста, св. Йоан Кронщадски съветва: "Застави чревото да пости постоянно, ако се причастяваш често, и тогава ще усетиш особена радост от причастието; от чревоугодието сърцето постоянно надебелява и не напуща старите страсти: самолюбие, самоугаждане, користолюбие, раздразнение, гняв, тщеславие, честолюбие, леност, равнодушие към Бога и към бедните, болни и нещастни хора. Да не бъде безплодно твоето често причастяване с Божествените свети, страшни Тайни!" [ 51].
Изобщо придобиването на изискваната за често причастие чистота и утвърденост в доброто е невъзможно без подвижничество, а от друга страна колкото се може по-честото причастяване със св. Христови Тайни се явява едно от най-необходимите условия за успешност на подвига [52]. За съжаление днес желаещите да се подвизават далеч не са толкова много. Докато служението и обетите сами по себе си налагат подвижничество при клириците и монасите, поради което "те всеки ден трябва да бъдат готови и така да приготвят себе си, че винаги да бъдат достойни да приемат св. Тайни" [53], това обаче трудно може да бъде изисквано от всички миряни.
В заключение ще се опитаме да дадем една по-обща оценка на разглеждания проблем. Опитите за възстановяване на практиката на честото причастяване са само едно от средствата, с които някои богословски среди целят реформиране на църковния живот и преодоляване на еклесиологичната криза в Църквата. Според тях става въпрос за криза, породена от клерикализацията на Църквата – монашеско управление, разделянето на клирици и миряни като посветени и непосветени, както и последвалата от това поява на разделящия ги иконостас, тайните молитви на свещенослужителите, множеството забрани към миряните да се докосват до свещеното (св. Олтар, св. Дарове и пр.) и разбира се, не на последно място ограничаването на миряните в приемането на св. Причастие. Съответно завръщането на всички вярващи към богослужебно-църковния живот, според развиващото се в последните десетилетия евхаристийно богословие, предпоставя най-вече възстановяване практиката на често причастяване, като необходимо условие за евхаристийно и следователно църковно възраждане. Както вече видяхме, да се твърди, че клерикализацията е довела до появата на съвременната практика на рядко причастяване, е некоректно. Именно клирът отправя апели за често причастяване тогава, когато още през IV в. миряните започнали да го отбягват и това е станало не, защото някой им е забранил, а защото започнала да им липсва ревност винаги да са подготвени за достойно пристъпване към св. Дарове. Нещо повече, този процес засегнал самия клир – да си припомним, че 9-то апостолско правило заплашва с низвергване и отлъчване клириците, които присъствали на Литургия, но без да се причастят. Постепенно броят на присъстващите започнал да преобладава над този на причастяващите се и практиката на рядкото причастие станала доминираща. Канонистите от ХII в. вече я разглеждат по този начин и заявяват, че не е възможно всички верни да бъдат принуждавани да се причастяват на всяка Литургия. В последно време обаче се твърди обратното, защото "кой днес може да се оправдае, че няма възможност за правилно подготвяне и съзнателно пристъпване към тайнството св. Причастие?" [54]. Всъщност тук става въпрос не за възможността, а за желанието и ревността на вярващите – от всички се изисква достойно причастие, но когато се заговори за постоянна подготвеност, това би могло да се окаже непосилно за по-голямата част от вярващите, както и се е случило в миналото. Авторите, подкрепящи идеята за честото причастяване са твърде близо до позицията на древната Църква и дори си служат с нейните аргументи, поради което може да се очаква или да се съгласят като нея, че "думите на Валсамон "невъзможно е" са може би по-правилни от ежедневното причастяване" [55], или че тази практика ще бъде наложена с цената на секуларизация и профанизация на църковния живот. Какво да кажем за онези, които нямат необходимата ревност да са винаги подготвени за често причастяване, и които днес са основния процент от вярващите? Трябва ли те да бъдат заплашвани с отлъчване от Църквата, понеже са имали възможност да бъдат причастни на Бога, но не винаги са намирали желание и сили за да я реализират?
Към считащия, че трябва да се настоява за това, би било уместно да се отнесат думите на св. Григорий Богослов от "Първото изобличително слово срещу Юлиан": "Ти, най-мъдрият и най-разумният от всички, ти, който принуждаваш християните да се придържат към най-високата степен на добродетелта – как не можеш да разсъдиш, че в нашия закон едно се предписва като необходимо, така че онези, които не го спазват, се подхвърлят на опасност (подготвеността за св. Причастие) [56], а друго се изисква не като необходимо, но е предоставено на свободното произволение, тъй че съблюдаващите го получават чест и награда, а несъблюдаващите го не си навличат такава опасност (честотата на св. Причастие)? Разбира се, ако всички бяха най-добри хора и ако биха достигнали най-високата степен на добродетелта, това би било най-превъзходно и съвършено от всичко. Но тъй като Божественото трябва да се различава от човешкото и за един няма добро, към което да не е причастен, а за друг е много и онова, което достига средните степени, тогава защо ти искаш да предпишеш закон за това, което не на всички е свойствено и считаш достойни за осъждане, които не го съблюдават?" [57].
В днешно време съществуват две литургични практики на причастяване: често причастие с постоянно самоизисквана подготвеност, която произтича от ревността на вярващите за богоугоден живот; и рядко причастяване, подготовката за което се изисква от Църквата, поради недостатъчната ревност на причастниците. И двете практики имат една и съща цел – достойно причастяване със св. Тайни. Затова да се твърди, че едната или другата е неправилна може единствено по отношение на отделния вярващ, когато тази цел не се изпълнява.
Литература и бележки:
Авторът е свещеник в храм "Св. вмчк Мина", кв. "Модерно предградие" – София
Статията е публикувана за първи път в: Трудове на катедрите по история и богословие, Шуменски Университет "Константин Преславски", бр. 7, 2004, с. 112-123
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
