Слабите и силните във вярата в Посланието до римляни

Poslanie do rimlyaniВ 14 и 15 глава на Посланието до римляни апостол Павел пише за взаимоотношенията между християните в църковната общност. Той пише за онези, които са „слаби” и онези, които са „силни” във вярата. Изглежда, че „слаби” са онези, които се придържат към определени предписания, а „силни” – онези, които не смятат същите за меродавни за християнската идентичност. При това „силните” биват призовани към снизхождение към „слабите”, а всички заедно – към това да не се осъждат едни други за нищо. Как да разбираме тези съвети на свети Апостол Павел към църковната общност в Рим?

Нравствени наставления в Посланието до римляни

Посланието до римляни е известно като величествен богословски трактат и бисер на богословието в Свещеното Писание на Новия Завет. След като е изложил основните богословски и антропологични постулати на Евангелието пред християните в Рим (Рим. 1-11), в края на посланието си апостолът говори за крайните резултати от вярата във Въплътилия се и Възкръснал Христос във всекидневния живот на вярващите (12-15). От глава 12 започва нравствената или паренетична част на Посланието, в която християните се учат на конкретното прилагане на Евангелието в живота. Християнският живот е една продължителна, непрестанна Евхаристия: Моля ви, братя, да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение (12:1). После следват съвети, свързани с църковните дарове, междучовешките отношения и отношението към властите (Рим. 12:13). Същността на казаното е, че християните трябва във всичко да се стремят към онова, което е добро, и да служат едни на други със смирение: преваряйте се в почит един към други (12:10), не мислете за себе си високо (12:16). От обществото на вярващите се очаква несебична любов на всички към всички, дори и към враговете (12:19-20). Покоряването на властите също е акт на любов и почит (13:8, 13). Християните, които водят непорочен и безупречен живот, нямат причина да се противят на властите, които са за добро (13:4). След такива поучения свети апостол Павел отново се връща на живота вътре в общността.

„Слабите” във вярата

В тематиката за „слабите” във вярата апостолът въвежда в Римляни 14:1: А немощния във вярата приемайте без препирни за мнения. Слаби („немощни”) във вярата са онези християни, които свързват практикуването на своята вяра със спазването на определени правила, отнасящи се предимно до храната и питието (14:2, 21) и строгото различаване на дните (14:5). Те свързват своята християнска идентичност с определени аскетически практики. Тяхна противоположност са онези, които вярват, че може да се яде всичко (14:2) и че всички дни са еднакви (14:5). Те разбират християнската идентичност като свободна от външни предписания. Тях апостолът ще нарече „силни във вярата” (15:1). Между другото, апостолът по уникален начин ще изпразни категорииите „слабост” и „сила” от тяхното традиционно значение, за да установи нови отношения между тях в светлината на евангелското послание.

Конфликт на религиозни практики

Повечето тълкуватели смятат, че тук апостолът обръща внимание на разногласията, което са съществували в църковната общност в Рим между християни и езичници, които, подобно на Павловата проповед, са смятали, че вярата освобождава християнина от всички правила на закона, юдео-християни, които, въпреки че са повярвали в Иисус като Христос и Господ, продължавали да смятат, че юдейските предписания на закона – различаване на чисти и нечисти храни и спазване на съботата – продължават да са в сила. Такъв поглед върху нещата може да бъде подкрепен и от историческите обстоятелства. Именно, през 49-та година римският император Клавдий издал едикт, според който всички евреи трябвало да напуснат Рим (ср. Деян. 18:2). След неговата смърт този едикт престанал да бъде в сила и евреите постепенно се завърнали в Рим. Сред прогонените евреи, които след това станали евреи-възвръщенци, със сигурност е имало и юдео-християни. Тези юдео-християни след завръщането си се реинтегрирали в църковните общности, които в един период били съставени изключително от християни измежду езичниците и които по същия начин развили религиозни практики независимо от юдейските правила. Естествено, бързо се стигнало до напрежение и до въпроса: как християните, имащи различни религиозни практики, да се отнасят помежду си? Как да проявяват единство във вярата в Единия Бог? Свети апостол Павел пише своето Послание, имайки предвид именно тази ситуация.

 1 Коринтяни 8-10

Очебийни са сходствата между 1 Кор. 8-10 и казаното в Рим. 14:1-15:13, при което трябва да имаме предвид, че апостол Павел пише Посланието до римляни от Коринт. И в единия, и в другия случай се споменават „слабите” и „силните” във вярата. И в двата случая апостол Павел апелира към това различията в религиозните практики да не преминават в разделения, специално наблягайки върху отговорността на „силните”, които не бива да демонстрират своята „сила” така, че да съблазняват и унижават „слабите”: а напротив, никой да не осъжда никого за онова, което прави, но „силните” да преценяват дали тяхното поведение съзижда, или разрушава общението в Христос (Рим. 14:19, 22; 15:1; 1 Кор. 8:13). И в двата случая смисълът е, че „силните” носят по-голяма отговорност и че те, ако трябва, доброволно и от любов жертват своите убеждения заради „слабите” братя. Между другото, както в терминологията, така и в аргументацията, съществуват очебийни различия между 1 Кор. 8-10 и Рим. 14-15. „Силните” в Коринт биват призовани към „знание” и „свобода” (гл. 8), и то конкретно по отношение на яденето на месо от животни, принасяни в жертва на идолите. Те, тъй като не вярват, че идолите съществуват, смятат, че това е месо от животни, принесени в жертва на нищото и могат свободно да се ядат, докато „слабите”, отказвайки да ядат такова месо, имплицитно признават съществуването на идолите, тоест проявяват слабост във вярата. В Рим ситуацията е по-различна. Тук не става дума за яденето или неяденето на месо от идоложертвени животни, а изобщо за деленето на храните на чисти и нечисти, и за различаването на един ден от друг според тяхната религиозна значимост. Докато ситуацията в Коринт, на която апостол Павел реагира, е ясно разпознаваема, казаното в Послание до Римляни има общ характер.

„Слабите” във вярата: юдео-християни или християни от езичниците?

В Рим. 14 апостол Павел изтъква, че „слабите” във вярата избягват да ядат месо, а ядат зеленчук (14:2), не пият вино (14:21) и различават дните, смятайки някои дни за по-важни от други (14:5). Акцентирайки върху тези моменти, Апостолът не говори открито, че тези религиозни практики са следствие от придържането към Тората, например, че различаването на дните се отнася за съботата. Очебийно е сходството с полемиката, която апостолът води с юдео-християните в Галатия, и то именно по отношение на юдейския календар: Тачите дни, месеци, времена и години (Гал. 4:10).

От друга страна, въпреки че юдейството прави разлика между чисти и нечисти храни, Тората по принцип не забранява месото и виното. Ето защо някои изследователи смятат, че „слабите” във вярата в римската общност не са били юдео-християни, а християни от езичниците, които са внесли в Църквата своите предишни философско-религиозни практики, като суеверието на астрологията и прекомерната аскеза, състояща се във въздържание от храни от животински произход и от вино. Между другото, заключителните думи в Рим. 15:7-13 противопоставят християните от обрязаните (за да утвърди обещанията, дадени на отците, ст. 8) и християните от езичниците (да прославят Бога за милосърдието Му, ст. 9) и ги призовават към единството, установено от Христос. Затова изглежда, че „слабите” във вярата са били християните от обрязаните, тоест юдео-християни, които са били склонни към аскеза, нетипична дори и за самото юдейство. Тъй като са били християни, те вероятно са смятали, че този вид аскеза представлява важна част от тяхната християнска идентичност и има дори сотириологичен характер, което се вижда от аргументацията на Павел (14:10-12). За „силните” във вярата това било очевидна безсмислица: за вярата в Христос не са били необходими аскетически практики, а ако й се приписват, това показва „слабост” във вярата. Следователно, различните религиозни практики – въздържание от всичко и мнението, че вярата е достатъчна – са предизвиквали разделения в римската общност.

Реакцията на апостол Павел

Апостол Павел не посочва откъде е научил за това състояние на римската църковна общност, но веднага се обръща към „силните” с апел да приемат „слабия” във вярата, без препирни за мнения (14:1), с което ще завърши своето изложение на тази тема (15:1). Онези, към които се обръща апостолът, са преди всичко „силни във вярата”, следователно, такива християни, които смятат, че аскетическите практики са излишни там, където вярата е силна, и че те, когато се набляга върху тях, само показват, че вярата е слаба. Обръщайки се преди всичко към „силните”, апостолът развива основите на християнската етика, която е в противовес на всяка светска логика, която отстоява идеята, че онзи, който смята, че е прав и че истината е на негова страна, трябва да се бори за нея, да я демонстрира по всяко време и на всяко място, независимо от последиците за другите. Такъв подход апостолът нарича угаждане на себе си и всъщност преобръща неговата логика с христологичен аргумент: Защото и Христос не на Себе Си угоди, но както е писано: „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене” (Рим. 15:3).

Апостолът смята, че аскетическите практики не бива да бъдат повод за разделения между християните, но че всеки трябва да приема другия (14:13). Особено силните трябва да внимават поведението им да не послужи за съблазън и препъване на слабите във вярата (14:21). Изглежда, силните във вярата са имали обичай на събранията преднамерено да демонстрират своята свобода от каквито и да било ограничения, и то така, че ядели определен вид храни и пиели вино, съблазнявайки слабите във вярата. Апостолът смята, че това е напълно неприемливо и чуждо на църковния етос: нима е необходимо някой, който е утвърден във вярата, да демонстрира своето мнение по начин, който съблазнява другия и с това показва презрение към него (14:22)? Нима заради ястие оскърбяваш брата си? Нима заради ястие ще погубиш онзи, за когото Христос умря? (Рим. 14:15). Всички трябва да живеят според своите убеждения и всички ще дадат отговор на Съда за своя живот (14:10-12). Затова не бива да има взаимно осъждане (14:13), а само взаимно зачитане. И бремето на това зачитане трябва да носят силните: Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме (15:1). Апостолът не изисква от силните да се отрекат от своите убеждения, за които той смята, че са правилни, но изисква от тях в конкретни ситуации да ги принасят в жертва на олтара на любовта към ближните, които не са в състояние да разберат и приемат тези убеждения (14:15, 20). Впрочем затова и не бива да влизаме в препирни за мнения (14:1), защото губещият е известен предварително, а той е слабият във вярата брат. И така, апостолът развива уникална църковна етика, чието единствено мерило е любовта към ближния. Любовта към онзи, за когото Христос е пострадал, е над всякакви убеждения, колкото и да се вярва в тяхната правилност, което апостолът на едно място формулира с особена категоричност: Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си (1 Кор. 8:13).

* * *

Апостолът причислява себе си към силните във вярата (15:1), но той няма за цел да застане на страната на силните срещу слабите, а напротив, поставя себе си на страната на слабите, към които не принадлежи. Той, като силен, дори не се стреми да убеди слабите да променят своите възгледи. Не, той убеждава силните да бъдат внимателни към слабите. Как да разбираме този подход и как да го прилагаме в живота? Нима нашата група, нашето „дело”, нашата „опция” не е най-важна? Как да направим избор между борбата за собствените убеждения и любовта към ближния, за когото моите убеждения могат да бъдат пагубни? Апостолът се обръща преди всичко към силните, разчитайки, че именно те ще могат да понесат бремето на жертването на собствените въгледи, и то заради вярата, на чиято непоколебимост толкова много държат (14:22). Онзи, който вярва в Христос и който Го следва, трябва да бъде готов и да взема пример от Него. Той не е търсел нищо Свое, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна (Фил. 2:6-8). Вземането на пример от Христос е императив на църковната общност, в която никой не бива да върши нищо от обич към препирня или от пустославие, но християните трябва със смирение да смятат едни други за по-горни от себе си (Фил. 2:2). Именно това иска да каже Павел на силните в Рим: един християнин е силен тогава, когато е слаб (ср. 2 Кор. 12:10), когато е готов да се „откаже” от своята сила заради другия. I www.pouke.org

 

Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара

Близки теми: