Преследван от Бога

Откъс от книгата "Отец Серафим Роуз – живот и дело"

юношеските години на отец Серафим (Юджийн)

ДЪЛГИТЕ периоди на мълчание не били нещо нетипично за Юджийн. Отношенията му с Алисън били такива, че те не изпитвали нужда непременно да говорят, когато били заедно. „Прекарвахме часове, вгледани в звездите – си спомня Алисън. – Той ми посочваше съзвездията, които знаеше наизуст.

ДЪЛГИТЕ периоди на мълчание не били нещо нетипично за Юджийн. Отношенията му с Алисън били такива, че те не изпитвали нужда непременно да говорят, когато били заедно. „Прекарвахме часове, вгледани в звездите – си спомня Алисън. – Той ми посочваше съзвездията, които знаеше наизуст. Впечатляваше се от мравки, птички.” Тя си спомня как веднъж Юджийн легнал на тротоара да наблюдава мравките. „Той много обичаше морето – казва Алисън. – С часове сме наблюдавали морето в мълчание. Обичаше нощта и разходките…

Споделял ми е много от чувствата си. Всъщност, беше доста отчаян: каза ми, че е склонен на самоубийство. Чувстваше, че за него никъде няма място – никой, който да го разбере. Чувстваше живота празен… Той изпитваше (в колежанските ни години) презрение към хората, но и се страхуваше от тях. Чувстваше се отхвърлен от хората, особено от семейството си. И в действителност те го бяха отхвърлили, защото не го разбираха.”

„Не съм виждала друг, който да може да се концентрира така, както Юджийн; той сякаш изрязваше всичко друго… Не беше открит и емоционален като мен. Но вътре в себе си преливаше от страст. Нямам предвид това в светския му смисъл, а в духовния. Принципът му беше „всичко или нищо” и никога не правеше нищо наполовина. Мисля, че затова семейството му не го разбираше.

Аз също се чувствах така, сякаш за мен няма място на този свят. Предполагам, че бях единствената, която разбираше как се чувства той, и обратно.”

Усещайки се отделен дори от собствените си родители, които обичал, Юджийн сякаш бил роден не на правилното място и не в правилното време. Алисън си спомня презрението му към съвременната цивилизация и особено към продуктите на технологичния процес. „Той не харесваше автомобилите, електричеството, часовниците – казва тя. – Не харесваше дори лекарите и болниците.”

Следвайки стъпките на Т. С. Елиът, Алисън се присъединила към англиканската църква и смятала себе си за „англиканокатоличка”. „Като млада бях много самоуверена – казва тя. – Казвах му, че не трябва да съди за християнството по това, което вижда у хората, които го изповядват по различни и странни начини. Чувствах, че интересът му към дзен беше колежански каприз и не можеше да се взема насериозно.”

Повтаряйки добре познатата фраза на Ницше, Юджийн казал на Алисън, че Бог е мъртъв.* „Той също вярваше, че има Бог – казва Алисън, – но че хората са вкарали Бога „в кутия”. Хората вярвали в идеята за Бога, която сами измислили, а не в действителността на Бога. Юджийн понякога беше много огорчен. Мисля, че смяташе, че нещо не е наред с него и че никога не би могъл да открие Бога – така той заместваше непосредственото възприемане на истината с учене и се опитваше да се отдръпне от живота, да се скрие.”

За да разберем идеята на Юджийн за Бога от онова време, трябва да погледнем в една от по-ранните книги на Алън Уотс – „Върховна идентичност: за източната метафизика и християнската религия”. Това била любимата книга на Юджийн от Уотс. В нея Уотс посочва, че съвременното християнство е неефективно средство за човека да осъзнае истинската си природа и реалността на Бога. Това, което на Запад се нарича Бог, според Уотс, е всъщност отвъдличната основа на човешкото съзнание, истинското „Аз” на човека. В края на книгата Уотс обсъжда начините за осъществяване на това Аз, като подчертава, че подходът на дзен е по-подходящ за съвременната култура от богослужебните практики на християнството.

Оказало се, че Уотс изменил точно на същата англокатолическа (или висока англиканска) църква, към която принадлежала и Алисън. Християнските писания на Уотс дори присъствали в църквата, докато Уотс не напуснал вярата. Тогава свещеникът на Алисън изхвърлил книгите. Явно е, че Алисън не уважавала особено много Уотс. Тя казала на Юджийн, че „дзен е купчина безсмислици, а християнството (по-специално католическото) е единствената истина, която си струва”.

Юджийн се дразнел, когато Алисън критикувала дзен, а понякога дори се смеел на глас на опитите й да го обърне към християнството. Въпреки това той й задавал многобройни въпроси за разликата между протестантизма и римокатолицизма. Като англиканокатоличка, Алисън нямала особено високо мнение за протестантизма, а в същото време смятала, че църквата вРим грешала, заради папството.

Като част от опитите й да обърне Юджийн, Алисън му казала да прочете „Братя Карамазови” на Достоевски. Това бил опит, обяснила тя, да му покаже, че има и друга страна на Бога, за която не подозирал. Той не можел да не забележи, че Достоевски се занимавал със същите философски проблеми като Ницше – и то не по-малко силно, само че от християнска гледна точка. Твърдението на Ницше: „Няма Бог, следователно всичко е позволено”, е само ехо от почти същите думи на Иван Карамазов от книгата на Достоевски, писана в Русия три години по-рано. Всъщност Ницше нарекъл Достоевски най-задълбочения психолог в световната литература.

Макар Юджийн да спорел с Алисън, без съмнение се възхищавал на убежденията й и на силната й вяра, която самият той не можел да има. Въпреки противоположните мнения, общото между тях бил духовният стремеж. С другите си приятели Юджийн споделял интелектуални цели, но не и този по-дълбок стремеж и затова те никога не разбрали тази скрита негова страна. С изключение на Джон, който все още се борел с вярата си, останалите приятели на Юджийн в групата на неконформистите смятали, че християнството било само за деца и хора с ограничени интелектуални възможности. Юджийн споделял тяхното отричане на християнската вяра и все пак разкрил душата си не на другарите си скептици, а на Алисън, вярващата християнка. Много години по-късно, когато Юджийн казал, че Алисън го е „разбирала”, тя приела това като възможно най-скъпия комплимент.

Юджийн съжалявал Алисън като човек, който бил нещастен като него. Онези дълги мълчаливи разходки, които правели заедно, били един вид споделяне на общата им болка и балсам, който я успокоявал. Любовта, която изпитвал към нея, променила наистина духовното му развитие, макар промените, за които тя спомогнала, да станали явни години по-късно.

Алисън помни щастливите моменти, които изпъквали на мрачния фон на техните отношения. „Веднъж се разхождахме в парка през нощта – си спомня тя – и видяхме, че пръскачките са включени. Обичах да тичам между тях, така че прескочих оградата и хукнах. Юджийн се засмя. Винаги много се забавляваше, когато правех нещо глупаво. Той обаче никога не правеше такива неща – имаше си достойнство.”
Може и да е имало известни основания за обвиненията на Алисън, че Юджийн само си е „играел” на дзен. Тя си спомня, че „изхвърли будилника и аспирина (две от „нуждите” му, укорявани в дзен)”. В резултат на това „отхвърляне” на Алисън й се налагало да му дава аспирин, да чука на вратата му, за да го събуди и да му казва кога да ходи в час.

„Дзен помогна на Юджийн в отрицателен смисъл – казва Алисън. – Той се захвана с него с идеята да намери познанието за себе си, а това, което откри, беше, че е грешник. С други думи, дзен го накара да осъзнае факта, че има нужда от нещо, но не му даде истинските отговори.”

Към края на живота си сам Юджийн казваше това за дзен, когато някой го питаше за произхода на идеята за безличното божество (т.е. „Аз”-а, за който пише Уотс): „Тази идея идва от хора, които не искат да срещнат личния Бог, защото Той определено изисква разни неща от човека. Мисля, че в много случаи, в които хората твърдят, че са преживели това, то е всъщност вид илюзия, желание. До голяма степен се подпомага от медитацията, чрез която човек се „успокоява”. А ако нямаш нищо наистина дълбоко в теб, което да иска да излезе, би могъл да се успокоиш и да си мислиш, че си срещнал Бога, или каквото там търсиш. Това е вид духовна незрялост; но мисля, че ако в тебе има някаква страст, накрая ще полудееш и ще разкъсаш връзките”.

Това би могло да бъде описание на самия Юджийн в годините му в Помона”. Той бил от онези, които наистина таели в себе си някаква страст. Би могло дори да се каже, че никога наистина не е спирал да вярва в действителността на Иисус Христос, но бунтувайки се срещу формите на християнство, с които имал някакъв личен контакт, умът му се е опитвал да убеди сърцето му, че не вярва. Както Достоевски иронично казал: „Ако знаеше, че вярва в Бога, щеше да повярва в Него; но тъй като не знаеше, че вярва в Него, той не вярваше в Него”.

Алисън станала свидетел на случаи, които показвали как Юджийн „полудява” и се опитва да „разкъса връзките”, без в действителност да знае как да го направи. Тя си спомня нощта, когато спорът на Юджийн и Джон за Бога достигнал връхната си точка. Джон, Юджийн, Алисън и няколко от другите се качили на върха на Маунт Болди – друго любимо място за срещи на групата приятели. Всички се напили с вино, с изключение на Алисън. „Джон плачеше и се окайваше за това как трябва да се откаже от жените заради Бога – си спомня Алисън, – а Юджийн напълно се отврати от цялата сцена.”

После се случило нещо неочаквано. Юджийн станал и започнал да крещи на Джон. „Няма Бог! – викал той. – Твоят Бог е легенда. Ако имаше Бог, Той нямаше да измъчва последователите Си. Вярваш, че Бог се забавлява, като забива игли в хората. Такъв Бог не съществува!”

В пияния си гняв Юджийн започнал да излива вино върху главата на Джон и казвал: „Аз съм Йоан Кръстител!”. После, вдигайки юмрук към небето, той проклел Бога и Го предизвикал да го прати в ада. „Виж! Нищо не се случи” – извикал той, като погледнал разстроената Алисън с див поглед. Другите приели това за някаква шега, но Алисън видяла ужасната борба на Юджийн с Бога. Струвало му се, в отчаянието си, че заслужава да бъде завинаги прокълнат от Божия гняв, ако това било емпиричното доказателство, че Бог съществува. Той предпочитал това пред състоянието на безразличие. Ако Бог го прател в ада, поне в онзи блажен момент щял да усети Божието докосване и да се увери, че Той е достижим.

На Алисън й предстояло да види и други прояви на страданието на Юджийн и на духовната пустота в него. „Той пиеше от отчаяние – казва тя. – Не познавах друг, който да пие толкова много. Пиеше, докато започне да повръща и да плаче неутешимо.” Алисън наблюдавала това отново и отново. Доколкото знаели другите му приятели, Юджийн пиел за „възстановяване”.

Понякога, когато бил пиян, Юджийн четял думите на Ницше и се чувствал по-силен. Странно, но тези думи имали обратен ефект от този, който авторът е вложил в тях. Споделяйки бунта на Ницше, Юджийн усетил, че философът – както и той самият – не се бунтувал просто против една идея или остаряла система от вярвания, предназначена за „овцете”. Бунтът бил прекалено страстен, твърде личен, за да е така. ицше се борел против нещо истинско, нещо, от което нито той, нито Юджийн могли да избягат.

Макар Юджийн да бил най-открито атеистичният сред връстниците им в „Помона”, Алисън разбрала, че той бил и най-духовен. „Дори когато беше атеист – казва тя, – той се отдаваше изцяло.”

„Атеизмът – написал Юджийн по-късно, – истинският „екзистенциален” атеизъм, горящ от омраза към привидно несправедливия и немилостив Бог, е духовно състояние; това е истински опит човек да проумее истинския Бог, Чиито пътища са неведоми дори за най-вярващите, и не веднъж атеизмът е завършвал с ослепително видение на Онзи, Когото атеистът всъщност търси. Иисус Христос действа в тези души… Ницше, наричайки себе си антихрист, доказал по този начин невероятната си жажда за Иисус Христос…”

Превод: Людмила Митева