Саломия
По времето, когато Понтий Пилат беше управител на Юдея, в дома на богатия търговец Елиасаф, син на Мелхисуе, се случи грях, за който Мойсеевият закон заповядваше двамата виновници да бъдат убити с камъни.
Когато роднините омъжиха шестнадесетгодишната Саломия за шестдесетгодишния вдовец Елиасаф, който не бе само стар и грозен като гущер, но и зъл, с жестоко и студено сърце, всички бяха омагьосани само от имотите и високото обществено положение на знатния садукей, без да подозират, че грехът е вече извършен от самите тях. Те бяха продали неопитната младост на жената, бяха използвали нейната усмихната невинност, за да сключат един договор, противен на Божията воля. Това, което птиците и дори дивите зверове почитаха – закона на мъдрата природа, човеците лекомислено пренебрегваха, прикривайки своето безсърдечие с безсмислени повели.
Дълго време Саломия прекара дните си залисана в избор на сини, морави и червени коприни, в гиздене на свежата си хубост. Сутрин тя предеше, наглеждаше работата в големия си дом, построен от кедрови греди, мрамор и ситимово дърво. След пладне тя сядаше връз червено боядисана овча кожа и редеше в сребърно сандъче гиздилата на Елиасафовия род: пръстени и гривни от смарагд, сард и аметист, огърлици от яспис и топаз, обеци от хризолит и ахат. Но когато дигнеше ръка с огледало и зърнеше в него хубавия ли лик – дълги къдрици, черни като оникс, се спущаха на гъсти кичури край ушите и бузите ѝ, тъмнорумени и мъхести като праскови, очите ѝ бяха лъскави и влажни като маслини – тогава тя се развеселяваше повече, отколкото когато премяташе през пръсти хладните камъни, грабваше арфата си и почваше радостна песен заедно с прислужниците. Понякога, но то биваше по-рядко, Саломия излизаше на разходка до Елеонския хълм, а вечер си играеше с един паун и с маймунката, които ѝ бе подарил старият съпруг, ядеше смокини и портокали, намазваше тялото си с ливан и стакти, след това лягаше щастлива до рамото на заспалия Елиасаф.
Това трая до шестата година от женитбата им, когато през месец Зив един от легионите в Йерусалим смени своя началник. От Рим пристигна младият капитан Флавий Плин. Беше едър и строен, лъскава ризница обгръщаше широките му рамене, връз гордо издигнатата му глава се вееше черното перо на тежък шлем.
Дотогава навъсеното лице на Елиасаф, мрачната му ревност и студената му затвореност не бяха смущавали кръшния смях на Саломия. Тя беше доволна от себе си, от мъжа си, от света, от хората. Може би понякога несъзнателната въздишка, която повдигаше леко гърдите ѝ, да сочеше някаква притаена опасност, някаква съвсем дълбоко скрита печал, – тя нямаше деца – но това се случваше рядко и не причиняваше парлива болка.
Всичко се промени в деня, когато Саломия видя Флавий Плин на празника на шатроразпъването. Когато срещна смелия взор на сивите му очи, Саломия почувства колко празен и мрачен е бил светът дотогава, колко глух дворецът на Елиасаф, колко бледни смеховете и песните. Паунът ѝ опротивя, гиздилата ѝ станаха досадни. Безименна скръб склони устата ѝ в мълчание, отпусна ръцете ѝ в безделие. Тя почувства красотата си като безполезно и излишно оръжие, животът ѝ нямаше смисъл и цена. Единствен радостен лъч – смелият взор на римлянина, издигнат по няколко пъти на ден към затворените прозорци на мрачния дворец.
Зимата бе изминала и дъждовете престанали. Пролетта лъхаше откровеното си опиянение, маслинените гори зашумяха, смокините се разлистиха. Дойдоха нощи светли, пълни със синя тишина и звезден трепет. Подчинена на мощен и безмилостен закон, Саломия забрави повелите на дедите, погази клетвата си. Завариха я в покоите ѝ, заедно с младия римлянин, през един топъл следобед, когато вятърът носеше благоуханен мирис на канела, а гургулиците се зовяха с дълбока нежност. Предаде ги измяната на една робиня. Понеже Флавий Плин не се подчиняваше на юдейските закони, не посмяха да вдигнат ръка връз войника на кесаря. Но към младата жена останаха без милост. Подбраха я с хули и камъни като подгонен звяр, из облените в слънце улици и стъгди.
Жената тичаше, падаше, пак ставаше и продължаваше своя безумен и отчаян бяг, с помътени очи и настръхнала душа. Сгрешила бе. Очакваше я смърт. И отникъде човешки поглед, дума на съжаление. Наоколо ѝ тълпата издигаше тъмни ръце, сред грохота на злината си. Ечаха глуми, яростни крясъци, закани. Остри камъни описваха дъга и се забиваха в крехката ѝ плът.
Наближиха храма.
Там, при колонадата на двора, се бяха насъбрали люде около някакъв галилейски мъж. Един от първенците се препречи, укроти за миг гнева на тълпата и каза на Саломия да се приближи.
Галилеянинът седеше върху стъпалата и разговаряше с хората, които поучаваше. Дрехите му бяха прости и вехти, челото му уморено. Той дигна лице и погледна новодошлата. Взорът му бе замислен и кротък, сякаш загубен в други светове, но излъчваше някаква чудна, приковаваща сила. Саломия сведе очи.
Тълпата нахлу в храма, заобиколи ги, блъсна жената пред него. Един йерусалимски рабби описа греха ѝ, сред глухия ропот на вълнуващата се навалица. След това хитър фарисей доближи галилейския мъж и каза:
– Учителю, тая жена биде уловена в самото дело на прелюбодействие. А Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. Ти какво ще кажеш за нея?
Но седналият мъж мълчеше.
Той се наведе надолу и почна да пише с пръст по земята, оглъбен в мисъл.
Дълго мятаха върху му белобрадите старци мрежи от изкусни лукавства, за да уловят омразния бунтовник в непокорство на закона. Нима и сега той щеше да отхвърли заповедта на Мойсея? Не беше ли там достатъчно ясно казано. Нима можеше и сега да се измъкне от ловката примка? И продължаваха да го разпитват.
Галилеянинът отново повдигна очи и погледна жената.
Великата обич разбра и прости. След това той изведнъж се изправи. Очите му бяха мъдри и властни. Тълпата се раздвижи безпокойна и смутена, стъписа се назад.
Тогава той каза:
– Който от вас е безгрешен, нека първи хвърли камък на нея.
И пак седна, наведе чело и продължи да пише нещо с пръст по земята.
Думите му, нови, непознати, никога нечувани дотогава, блеснаха като мълния.
Дигнатите ръце се отпуснаха. Камъните паднаха. За миг всеки видя как израства пред смутената му съвест мрачният призрак на собствените му грехове – тъмни и потулени – и виновно извърна гръб. Един по един излизаха от храма възрастни, млади, богати, стари, учени, бедни. Тя бе престъпила закона, сгрешила бе. Но тия, които я съдеха, не бяха ли и те хора като нея, изложени на греха, с безпомощна и слаба плът. Какво бяха сторили тия, които я съдеха, за да я спасят от греха, за да я предвардят от изкушението? Не бяха ли чакали спокойно неизбежния край на една борба, в която самите те, на нейно място, сигурно биха останали победени…
Саломия стоеше като вцепенена. Все още не смееше да диша свободно, все още ѝ се струваше, че сънува. Храмът беше празен. А непознатият галилеянин седеше замислен, откъснат от света, без да забележи нищо наоколо си. Мина време.
Внезапно той се озърна, видя, че всички са си отишли и попита: жено, къде са тия които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?
Тя отговори: никой.
Тогава Иисус Назарянинът каза: нито аз те осъждам. Иди си. И отсега не съгрешавай вече.
И излезе от храма, съпроводен от неколцина свои верни люде.
Саломия пристъпи след тях няколко крачки, поразена, замаяна. След това полека се смъкна на колене, допря лице до студените плочи. Сърцето ѝ се разтопи в горещо разкаяние.
Благата и мъдра дума, човешкото разбиране, прошката – бяха по-могъщи от безсмислената злоба.
Саломия не се върна в богатия си дом, раздаде дрехите и гиздилата си, прости се с близките си, отряза дългите си ониксови къдрици, наметна прост памучен висон и пое стръмния път на просветлението.
От този ден новото учение получи още една предана привърженица.
Текстът е публикуван в „Разкази“, том ІІ, 1943 г., от цикъла „Към Кръста”
Из „Антология. Българска християнска проза (1900 – 1944)“, Омофор, 2010, съставител: Красимира Колева
