След иконографския лагер в Клисурския манастир

Трудно ми е да пиша за лагера толкова скоро след края му. Сякаш пиша за любим покойник скоро след като си е заминал. Споменът е ярък и релефен, толкова ярък, че не можеш да го обхванеш с думи. И сърцето ти е като изтръпнало. Мислиш си: „Имам ли сърце? Каква е тая буца лед?” И получаваш sms-и от приятелите, които си прегърнал на сбогуване с обещание за скорошни срещи. Но ти е като в мъгла. Било ли е? Има ли ги тези хора? А в същото време чувстваш и една топлина, сигурност, че не всичко е свършило, че продължава. Не само в спомена, в живота ни. Вървиш по прашните улици на София и само някоя песен на птичка в ранната утрин или цветенце сред зеленината на парка ще те върне за миг в манастира. О, сладък, безкраен миг.

Как да не си спомни човек с радост бялата сграда на черквата и кипарисите, изправени като пламъчета на свещици пред нея? Въздухът и водата, които имат някаква особена чистота и сладост. Ударите на клепалото, които ни напомнят, че е време за молитва. Десет безметежни дни. Десет дни, в които всеки се срещна със себе си, с другия, с иконата. За някои тази среща беше поредна, очаквана. Лагерът, страстна седмица, Клисурски манастир, екскурзии до Враца, Струпец и Берковица … Нещата се допълваха и в продължение на десет дни образуваха една съвършена мозайка. Всичко, което ни заобикаляше, което преживявахме беше одухотворено, беше леко неземно. Някой може да каже, какво се прехласва толкова, явно е неискрена. Да, може и така да прозвучи, но какво друго да кажа след като дори Старопланинските канари, край които минавахме ни разказваха житието на света Варвара, познала Бога, любувайки се на природата. А изумителните красоти на пещера Леденика? Кой ще повярва в случайността след като ги види?

Трудно ми. Всичко е така здраво преплетено, като жив организъм. Страх ме е разказът ми да не излезе като дисекция, която да остави преживяването разчленено и бездиханно. А то макар да не присъства непрекъснато в живота се обажда честичко. Лягам си, а телефонът звъни. Получила съм sms от съквартирантката Маги, която в момента си е в Македония и в главата ми изгрява усмивката й под изпитателен поглед, долавящ и неизречените от мен неща. Не е ли чудо, че точно делейки една стая с нея изживях тези десет дни?! Винаги усмихната, открита, гостоприемна, единственият международен участник, както се шегувахме. На втората минута вече се разхождахме заедно из полянките край манастира и си разказвахме една на друга най-съкровени неща. По-късно научих, че за македонците било присъщо да са така дружелюбни, но на мен и без друго това ми се струваше най-естественото нещо на света.

Сядам да довърша една икона, започната преди месеци и зарязана с една камара оправдания, а в главата ми кънти гласът на Петя: „Ами Майя, ако се стегне ще е следващата за байц и лак.” Нейната любов към иконата е толкова силна, че и най-малкото влакънце попаднало на светия образ я докарваше до ръба на нервна криза, да не говорим, ако допусна груба грешка от недомислие. Пете, как успяваше винаги да ме хванеш в момент, когато за минута оставех четката да посъбера силици? Никога няма да забравя блясъка в очите, с който ми разказваше как си натрошила всичките си бижута от полускъпоценни камъни, за да ги използваш като пигмент. Или с какъв копнеж говореше, че ще се получи чудесна емулсия от прясно снесеното яйце, подарено на Благо да го боядиса за Великден. Дали не те вдъхнови онази сцена от „Остров”, в която дядото на манастира чупи прясното яйце, за да го използва за иконата си?

Гледам нащърбения грунд на дъската и си спомням как Росен за почивка между шегите щедро споделяше рецепти и съвети с всички. И сега като почна нетърпеливо да натискам с четката по иконата си спомням как ме съветваше: “Иконата не иска мотика, а молитва!”

Питат ме разкажи за лагера, а в главата ми пъстра плетеница. Кое да разкажа по-напред? Казвам за благодатния огън, естествено. Как на втория ден, Лазаровден, постригаха послушник за монах. За природата, а веднага след това бързам да споделя и историята на Галя, която започнала да рисува, защото имала сън, от който разбрала, че има такава дарба? И се доверява на съня, и започва да рисува не друго, а икони. И успява да дойде на иконографски лагер, организиран от Гери. Да се довериш на сън и това да има такива благотворни последици. Направо не е за вярване.

В неделя се застягах да ходя на църква. Пък до там пътят е дълъг … половин час с две превозни средства. Чувам как се смеете, какво е това за Софийските растояния? Така е, но след като десет дни църквата ми е била на десетина метра от леглото, признайте, че имам основание да кажа „пътят е дълъг”.

Тази сутрин пък, пускам компютъра и гледам новина за международна среща на реставратори. А, Лили май се занимава с това и с присъщото ми любопитство вече съм си подготвила десетина въпроса, които да й задам като се срещнем, а среща ще има и то скоро, защото по време на лагера с нея само една игра на „Не се сърди човече” направихме и нямаше повече извънработни разговори.

Говоря много за хората. Ами, да, наистина лагерът беше иконографски, но причината да се получи толкова добре, не само по мое мнение, много по-добре от предишни пъти, се крие в хората. Това се потвърди и накрая с кръщенето на Митко. Мога ли да изброя поименно всеки един, който ми е важен? Има ли някого, когото да мога да си позволя да пропусна? Всеки един от нас беше важен. Всички заедно бяхме едно цяло. Както каза по-късно Росен: „Като гледах как сме се събрали за кръщенето си мислех, че сме като една малка общност”. Да, това беше нашата църква през тези десет дни. Бяхме различни, но се допълвахме. И когато си помагахме за сервирането на храната, и когато си услужвахме с бои, и когато разговаряхме и се закачахме, но най-вече, когато рисувахме.

А вечерта преди последния ден, за мой срам, направо се разплаках като слушах четиристишията, посветени на всеки от нас. Слушах римите спретнати от Яската и се сбогувах в себе си с всеки един. Приятелите, които допреди седмица не познавах, но сега вече бяха част от живота ми и това не може да се промени. Знаех, че вероятно няма да се видя никога вече с повечето от тях. Но това не е важно. Тях ги има, аз ги познавам, но което е по-важно, любовта към иконата е част от живота на всички ни. Трябваше да се върнем към обичайния начин на живот. Страхувах се от подновеното напрежение, грижи за преходни неща, но сега знам – преживяното ще ми дава сили. А хубавите неща тепърва предстоят, защото опитът показва, че миналото, настоящето и бъдещето образуват едно хармонично цяло, надхвърлящо рационалното. Този лагер ще е поредното стъпалце нагоре. Един от пътищата, които ни събират, за да ни доближат до НЕГО.