Ще възкръснат косовските камбани!

В Европа през 21 век ти трябва мощен полицейски съпровод, за да можеш заедно с малка група сръбски журналисти, "въоръжени" с диктофони, камери и фотоапарати, да стигнеш от Прищина до Призрен и по-точно до манастира "Св. Архангели". Пробиваме си път през тесните призренски улици през навалицата от хора, които с удоволствие биха ни скъсили с една глава. Разбират, че сме сърби, защото сме под охрана – погледите им казват всичко. Тежко е да си сърбин в Косово! Дори ако минаваш само транзитно през него.

До църквата "Св. Богородица Левишка" не може да се отиде, тя е в самия център на Призрен. За такова начинание би ни потрябвал цял батальон германски войници, чиято база е в този град – някога престолнина на сръбските царе. Кой знае дали бихме били и тогава в безопасност? Тежко на сърбина, който трябва да бъде пазен от германски войник!

Водач ни е послушникът Боян от манастира "Банска" (на замонашването му ще присъстваме два дни по-късно, когато той ще получи монашеското име Пимен). Бил е в "Св. Архангели" през март миналата година, когато албанците пред очите на германските войници от КФОР са изгорили манастирския конак. Казва, че германците презират сърбите като низша раса – такъв им е манталитетът. Уверихме се в това на КПП-то пред самия вход на "Св. Архангели". Не видяхме и един топъл поглед (въпреки че имаше и очарователни дами в "експедицията"); взеха ни документите и ни дадоха на някакви "аусвайси", сякаш влизахме на територията на немската държава. Мен ме загледаха малко по-внимателно заради босненската ми лична карта.

Един ден по-рано заради нея едва не ме върнаха на "границата" с Косово. Свикнал да минавам границата на Дрина само с лична карта, аз не си бях взел паспорта и полицаят-сърбин ме укори жестоко на граничния пункт.

"Приятелю, това не ти е границата на Дрина. Виждаш, че това е друга държава. И аз не съм във възторг, но какво да се прави. Ако някой те види, че съм те пуснал с лична карта, мога да остана без работа заради тебе. Шефовете ми са чужденци, няма шест-пет. Айде, върви сега…" – и махна с ръка. Разбирам го…

Около манастира "Св. Архангели" има огромни заграждения от бодлива тел и няколко добре вкопани наблюдателни кули. Изглежда така, сякаш "бундесверовците" наблюдават кога на албанците ще им скимне отново да палят, за да могат да им направят път, да не им пречат…

Герои са хората, които живеят зад бодлива тел. Западните фабрики за бодлива тел трябва да са спечелили добре от Косово. Голям пазар имат там.

Косовските манастири са пазени от монаси, избрали да служат тук на Бога без оглед на всички опасности и изкушения. Пазят светините с живота си. Отец Харитон, монах от "Св. Архангели", е бил отвлечен от албанците през 1999 г. Тялото му, обезглавено и с множество рани от ножове, е намерено чак през следващата година в един масов гроб в Призрен. Иконата с лика на новомъченик Харитон, който държи главата си в ръка, краси малкия му параклис в "Св. Архангели".
"В духовно отношение няма нищо по-добро от това да си монах в Косово. Тук си на своя земя, сред своите светини, за които толкова много наши светци и деди са давали от своята кръв и пот", казва йеромонах Герман, игумен на манастира "Св. Архангели". Според него Рашко-призренската епархия, нейното свещенство и монаси имат сили и в това тежко време да решават проблемите с възстановяването на осквернените православни светини.

Никой не може да пази сръбските светини по-добре от самите сърби, както никой не може да ги обича повече от сърбите, смята игумен Герман. "Те са дело на нашите ръце, наследство от бащите ни", добавя той.

Казва, че няма възможността да посети малкото сърби, които все още живеят в своите домове в Призрен, заради проблемите с осигуряването на конвоя.

"Не се чувстваме в безопасност, за да влезем в града и да пътуваме с кола през Призрен, където има голямо движение и не можете да карате бързо. Наистина се чудя как живеят тези хора. Известна подкрепа и помощ са получавали от нас, когато сме били в състояние да им я предложим. Доста им помагат и хората от Координационния център, които се занимават с Призрен. Относителна помощ имат и от УНМИК, от техния малцинствен отдел. Но това не решава истински техните проблеми. Те нямат свободата да се движат, нито възможността да реализират основните си човешки права – правото на труд, на живот, на религиозна свобода. Всички църкви там са разрушени и изгорени", разказва отец Герман.

Възстановяване и "възстановяване"

От 1999 г. в Косово и Метохия са разрушени 150 манастири и църкви. Международната общност със своята комисия по възстановяването подкрепя "възстановяването" само на онези обекти, които са били унищожени през март миналата година. Ами останалите? Фарсът с показното възстановяване кулминира преди началото на преговорите за статута на Косово. Хората вярват на приказките за започналата възстановителна работа в срутените и изгорени обекти, а на дело тук-там е изметен прахолякът и са почистени развалините. Най-лошото е, че във "възстановяването" са ангажирани онези, които са рушили и палили!

В действителност само Рашко-призренската епархия възстановява с помощта на сръбската държава разрушеното и дори издига нови манастири и храмове. Артемий, владика Рашко-призренски и Косовско-метохийски, смята, че единственият начин за здраво, фундаментално и трайно възстановяване на разрушените сръбски светини в Косово и Метохия е този – Църквата и сръбската държава да работят заедно.

"Мисля, че това е образец как може и трябва да се работи за възстановяването на това, което е унищожено", каза ни владика Артемий. Срещнахме се с него в манастира Грачаница, след като бяхме обикаляли няколко дни с монасите Пимен и Евсевий обектите, които епархията възстановява и строи.

Владиката казва, че духовно Косово е в напредък и извисяване, докато възстановяването на разрушеното сръбско имущество и връщането на сръбския народ е все още в стагнация. Той вярва, че този дух ще подтикне и самото тяло на сръбския народ да се върне в Косово.

Рашко-призренската епархия възстановява манастирите "Св. Архангели", "Зочище", "Банска", "Дубоки Поток", "Джурджеви Ступове", "Кончул", но издига и нови манастири и храмове – някои от тях вече се строят или са започнати: това са "Св. Варвара" до Нови Пазар, "Св. Врач" до Лешко, "Св. Петка" до Лепосавич, "Св. Богородица" до Звечан, манастирът "Девини Води" и други. Сръбският патриарх Павле неотдавна освети великолепния храм "Св. Димитър" в северната част на Косовска Митровица, който се издига закрилнически над града. Осветени са и основите на нова църква в село Левоша до Печ. Епархийският център "Раде Неимар", създаден през 2003 г., ръководи строителните работи.

"Свобода нямаме и да умрем като хората!"

По пътя към Зочище се задържахме за малко при шепата сърби в Оряховец. Децата се събраха, за да видят хора, чиито лица не са студени към тях. Тук не е много обичайно да видиш свой. Старците се оплакват, че не могат да отидат и на доктор без охрана, а охраната не може да се осигури веднага щом те заболи нещо. Казват, че никога не е било по-зле от сега, времената не са добри и за умиране – албанците оскверняват и сръбските гробища.

"Зле сме. Затворени сме. Искаме само свобода, искаме да работим, но свобода нямаме. Движим се в кръг от 500 метра", казва Джордже Симич от Оряховец.

През ноември миналата година е започнало и възстановяването на манастира Зочище, изравнен със земята през 1999 г. За щастие великата светиня – мощите на светите лекари Козма и Дамян – са пренесени навреме в манастира Сопочани. Не заварихме игумен Петър, който беше на път. Отец Серафим ни каза, че неотдавна при него е идвал един албанец да търси лек: "Попе, знаеш, неволята чука и на неприятелска врата". Говори се, че хората, които са рушили Зочище, са сега по лудниците. Не се играе със светини.

Зочище се пази от австрийци; те не позволяват да бие манастирската камбана в обновения конак – казват, че дразни албанците. Вероятно дразни и австрийците. Същата история, както и при германците. Не знаят нито едните, нито другите, че православните камбани са биели тук от векове и ще бият докато свят светува.

От Зочище отидохме във Велика Хоча. Тук най-любезните домакини, които съм виждал през живота си, ни нагостиха богато. Прочуто е тукашното вино. Двамата хочански свещеници не ни дават да станем от масата. Хочанското вино отпуска душата. Тук е манастирската винарна: казаните са пълни с вино, а целият двор е пропит с мириса на гроздова ракия, приготвена от вино с по-лошо качество. Монахът, който ръководи този "процес", казва, че от това се изхранват доста сърби във Велика Хоча.

"Децата ми са по Сърбия, аз и бабата сме сами в къщи. Имах крава, заведох я на паша и албанците ми я откраднаха. Сега без крава тежко, суха уста. Едно лозе имах, всичките му стълбове извадиха. Оплаках се в полицията за кравата и за стълбовете, но никой не го е грижа за мен, брате мой. Това нашето не е живот, не сме свободни и това си е. Затворени сме. Имаше окупация и през 41-ва, но тогава отивахме на пазара и продавахме каквото имаме, всеки купуваше каквото ще. Сега отиваме веднъж в седмицата в Митровица под конвой, търгуваме там каквото можем", разказва Ефтим Гогич от Велика Хоча.

Джо и неговото "духовно" комби

Нашият шофьор Джо, митровска легенда, пали своето комби и тръгваме към Грачаница, сбогувайки се с Велика Хоча. Кой знае дали ще имаме възможността да дойдем тук някога отново. В Косово не можеш да ходиш където си искаш.

Джо познава чудесно тукашните пътища, а него самия познават, както изглежда, всички сърби в Косово. Казва, че слуша само рок. Все пак ни пуска диск с пеене на дечански монаси. Техните гласове идват сякаш Отгоре. После Боян вади диск с ритуала на замонашване, готви се и той за него. Трябва да отговори на многото въпроси, които ще му зададе владиката. Трябва да се отрече от всичко земно. Журналистите сме се умълчали – слушаме, загледани в благите метохийски околности. От време на време питаме Боян за нещо, знаейки, че след два дни няма да можем да го наричаме вече с това име.

В Грачаница майка Теодора ни разказва историята на този манастир. "Като архитектура Грачаница е най-хубавият манастир в света. Не го казвам, защото аз съм тук. То си е наистина така", казва тази блага сестра.

Не всичко е лесно, докато си млад

В хотелския ресторант в Грачаница на масата ми сядат Мирослав Филипович от село Ливадже, община Липлян, студент по медицина в Митровица, и Иван Стефанович от Грачаница. "Брате, ти ни разбираш напълно", казаха ми те, когато разбраха, че съм от Република Сръбска. Поканиха ме да отидем в Лапле Село. Щяло да бъде "луда веселба". С нас дойдоха дългокраката новинарка Лала, операторът Далибор от ТВ "Мир" и Ваньо и Владан от Православна телевизия "Логос". Нищо от "лудата веселба" – хората вече се бяха прибрали. Няма значение. Мирослав и Иван ме научиха как се вдига наздравица в техния край – любопитно и сложно преплитане на ръцете, докато чашата не стигне до устата. Хубавата Лала им влезе в очите. Гледаха я. Младостта е навсякъде една и съща.

Докато си седя в редакцията и завършвам този разказ, идва, пристига новина, че в Грачаница е ранен сръбски младеж. Ранили го албанци, когато стреляли във всички посоки, особено там, където има сърби, за да отпразнуват освобождаването на Фатмир Лимай и неговия заместник Исак Муслия от затвора в Хага. Наистина е опасно да си сърбин в Косово. Опасно за живота.