Събор на св. Трима светители: празникът, който ни припомня за съборната същност на Църквата
Празникът на Тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст е по-различен от другите празници от църковния календар не само защото празнуваме трима светци в общ празник, но и защото всеки един от тях има календарен ден, на който се почита и отделно.
Този общ празник сякаш идва да каже нещо повече от почитане паметта на светците. Историята на възникване на това общо почитане обяснява неговия смисъл. По времето на император Алексий І Комнин (1081–1118 г.) във Византия придобило доста широко разпространение богомилското учение, разпространявано от ересиарха Василий Врач. Той бил публично изгорен на кладата пред многохилядна публика (уви, има и православни клади!), но ереста не утихнала. Водени били много богословски диспути, на които били привеждани аргументи и цитати от църковните отци. В тази връзка възникнали спорове, кой от отците е по-велик. Най-острите спорове при тази „класация“ се завързали около личностите на най-великите. Подобни спорове са непродуктивни, защото не раждат нищо полезно, както безплодни и безсмислени били споровете от апостолско време кой бил Павлов, кой Аполосов, кой Кифин и кой Христов (вж. І Кор. 1:12)
Съпоставянето по величие и заслуги често се извращава в противопоставяне, което уронва честта и накърнява почитта към един или друг светец, а по този начин нанася рани и по тялото на Църквата
Не е нужно да се посочват примери от тогава, защото подобни спорове се водят и днес и всички виждаме, а и вкусваме техните горчиви, кисели и блудкави плодове. „Звезда от звезда се различава по блясък“ (І Кор. 15:41), но всеки има своя несравним принос с дела и слова в църковната съкровищница.
Затова, за да се прекратят ненужните препирни и да бъдат водени всички към мир и единомислие, било решено да се съедини в един ден паметта на тримата велики архиереи и светители. Общият празник бил наречен „Събор на тримата велики вселенски учители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст“. По този начин била подчертана съборната същност на Църквата и това е най-важният елемент, смисълът на новия празник. Празникът е наречен „събор“, за да бъде подчертана по този начин неговата цел – да събира там, където има разделение. Чрез съборността на празника се осъществявала съборната мисия на Църквата. Залагало се съборността да съединява не само тези, които са се съблазнили от ереси, но и тези, които от криворазбрана църковна ревност подклаждат препирни вътре в Църквата. Чрез провъзгласяването на този „събор“ не само се подчертава още веднъж, че съборността е изконната същност на Църквата, но се заявява, че църковната съборност се утвърждава и чрез всички прославени светци и е призвание на всички, които живеят в Църквата. Съборът на Тримата светители съединява в едно тяхното духовно дело и цялото тяхно богословско наследство.
Днес ние не можем и да си помислим да разглеждаме който и да било от тримата Светители откъснат или, още по-малко, противопоставен на другите
Всичко от техния живот и от техните богословски трудове, което е запазено и е достигнало до нас, ние възприемаме като едно цяло, като цяло с общото църковно светоотеческо наследство. Не бихме могли, също така, да си представим богословието, лишено от трудовете на някой от тримата Светители. Не бихме могли да си помислим да го съпоставяме или противопоставяме, защото всеки от тях, озарен от Божествения Дух, е разкрил различни аспекти от богословието, според своя характер и темперамент, според своите интереси, в зависимост от контекста на времето и средата, в която е живял, в зависимост от различни актуални теми, върху които е задълбочавал вниманието си и върху проблемите, които са го провокирали да осветли.
Съборът на Тримата светители разкрива уникалността на дара, който всеки е получил от Бога и призовава всеки да разработва своя талант за благото на Църквата. Макар, че „звезда от звезда се различава по блясък“, всяка звезда от сонма на светците допринася църковният небосвод да е по-красив и по-светъл. Това подсеща за друг характерен елемент от паметта на църковните отци, а именно, че като ги е прославила, Църквата ги е нарекла „светители“. Светител е този, който излъчва светлина, светило, което свети. Светлината на Тримата светители е отражение на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света (Йоан 1:9). Светителите са надделели над мрака в света със своето богопросветено учение и с примера на своя свят живот. И тримата получили блестящо светско образование в най-добрите тогавашни школи, имали най-добрите учители, били просветени с най-висшата мъдрост на своето време. Но солидната просветна подготовка се оказала само златен съсъд, в който била вложена истинската Божия премъдрост. Така те бляскаво доказали, че светската образованост не е пречка пред духовната просветеност, а съчетана едната с другата, прави светлината на богопознанието още по-ярка.
Христос многократно повтаря, че „никой, като запали светило, не го захлупва със съд, нито го туря под одър, а го туря на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат“ (Лука 8:16). Но Писанието ни казва и друга, тъжна истина – че светът трудно приема светлината. Така е от времето на Спасителя, когато „светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19).
Още с ръкоположението на свети Василий за презвитер се появила ревност и завист у неговия епископ Евсевий, който останал в сянка, заради добродетелите, просветеността, красноречието и милосърдието на младия клирик. След смъртта на Евсевий Божият народ искал Василий за негов приемник, но той отново се натъкнал на злобата на другите епископи, подчинени на кесарийската катедра. Целият живот на свети Василий преминал в нескончаеми борби с ереси, завист и клевети, в неуморно милосърдие и строга аскеза и той починал ненавършил 50 години. Но е оставил за поколенията неоценимо наследство. В своето учение за Божествената Троица се стараел да избягва двете крайности на савелианското сливане на лицата и на арианското им разделение. Със задълбочена филологическа компетентност и богословско прозрение дефинирал основополагащите богословски понятия. Бил противник на благотворителността, подтиквана от безразсъдна жалост, и построил огромен комплекс за организирана църковна благотворителност, в центъра на който се издигал величествен храм. Светлината, която пръскал с дело и слово не помръкнала през вековете.
Не по-малко лъчезарна е светлината и на неговия приятел от ранна младост – свети Григорий Богослов. Благодарение на неговата дипломатичност било постигнато помирение между Василий Велики и епископ Евсевий. По-късно свети Василий настоявал на епископската катедра в кападокийското градче Сàсима да бъде поставен Григорий, ала той, макар, че е син на епископ, упорито отказвал и това хвърлило сянка на тяхното приятелство. Много по-късно той пише: „Оттук върху мен се струпаха всички житейски злополуки и смущения. Дори времето не заличи в мен скръбта за това.“ Григорий не заел престола в Сàсима, но след смъртта на баща си заел неговата овдовяла катедра и с нежелание встъпил в арианските спорове. Учението му за Божествената Троица е същото като на св. Василий, но по-последователно, учението му за Светия Дух е по-завършено от това на св. Василий, но най-добре развита е неговата христология. Неговите знаменити „Пет богословски слова“ остават като ненадминати шедьоври на догматическото учение на Църквата.
Двамата светители задълбочено изучавали трудовете на Ориген, който оказал влияние върху техните богословски системи, познавали неоплатониците, базирали се преди всичко на ранните църковни отци, претворили всичко в стройна система и така създали великата Кападокийска богословска школа. Св. Василий превъзхождал св. Григорий със силата на своята воля и организаторските си способности, но му отстъпвал по сила на мисълта и поетическото въображение. Наистина, св. Григорий Богослов е оставил уникални творби, които по неподражаем начин интерпретират богословски теми в поетична форма. Стихотворенията му са на догматически, нравствени, исторически теми, както и молитви:
Излъгах пред Теб – вечната Истина, Господи,
когато на Теб посвещавах днешния ден.
И не светъл застига ме сега нощта –
какъвто обещах и се надявах да бъда.
Препънаха се нозете ми, защото в мрак ходя.
Но ти, Христе, възсияй Твоята светлина –
яви ми се отново!
Под името на св. Григорий се е запазило до наши дни единственото драматично произведение от византийския период – трагедията „Страдащият Христос“.
Повечето от словата на св. Йоан Златоуст са достигнали до нас записани от неговите слушатели. От него са се запазили много екзегетически беседи и тълкования върху старозаветните и новозаветните книги на Свещеното Писание. Той също като двамата кападокийски светители бил аскет, но неговият живот е изпълнен с най-драматични превратности. Подтиквал богатите към милосърдие и остро ги изобличавал заради нечестието им, с което си спечелил техния гняв и озлобление. Екзегезата му е ясна и проста, проповедите му са истинска популярна енциклопедия на християнското нравоучение във всички области на практическия християнски живот, разсъжденията му за християнските начала, за християнското семейство, за възпитанието на децата, за молитвата, за християнската взаимопомощ, за труда като основа на общественото благосъстояние, за премахване на езическите циркови забавления и пр., са останали като класически страници в християнската литература и предмет на изучаване в богословските школи.
Проповедите му се отличават колкото с дар слово, не по-малко с богословска ерудиция и със смайваща смелост – „Ти си богат? Не ти се меся. Но ти си грабител? Осъждам те!“ Влязъл в тежък конфликт с императорския дом, бил осъден и пратен в изгнание. Обърнал се към Римския папа за защита, но бил заточен в Армения, от където написал 245 писма към епископите в Азия, Африка и Европа и към приятелите си в Константинопол. Силите го напуснали, причастил се и починал, като последните му думи били „Слава на Бога за всичко“. Тридесет години след смъртта му, нетленните му свети мощи били върнати в столицата, където народът ги приел с възглас „Приеми своя престол, отче!“ И ето, днес ежедневно служим Антиохийската света Литургия, наречена на негово име.
И тримата светители са велики, и тримата са богослови, и тримата са златоусти. Делото и на тримата е непреходно. И тримата са прекрачили своето време с векове и са записали имената си на небесата и в нашите сърца. Нашите сърца, потъмнели от греха, се нуждаят от светлината на светите Трима светители.
Апостолското четиво на празника ни увещава:
„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им (Евр. 13:7)
Св. апостол Павел е написал този призив далеч преди Тримата светители да бъдат родени, но сякаш точно тях е имал пред очи.
По същия начин и в евангелското зачало св. евангелист Матей е визирал техните светли личности: „Вие сте светлината на света… който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Мат. 5:7,19).
