Отворено писмо на гръцки свещеници, монаси и миряни по украинския въпрос
Съюзът на православните журналисти на Украйна публикува писмо на 179 гръцки свещеници, монаси и миряни до Атинския архиепископ Йероним и гръцките владици по украинския църковен въпрос. В гръцките църковни медии писмото бе публикувано на 11 септември т.г. Писмото е посветено на въпроса за евентуалното признание на създадената наскоро “Православна църква в Украйна” (ПЦУ) от страна на Гръцката православна църква и излиза в навечерието на Архиерейския събор на гръцките епископи, който ще се проведе през октомври и на който, както се очаква, ще бъде взето окончателно решение по този проблем.
Отворено писмо на гръцки свещеници, монаси и миряни до епископата на Гръцката православна църква по украинския въпрос
До Негово Блаженство Атинския архиепископ г-н Йероним, Атина
До Високопреосвещените митрополити на Гръцката Църква по места
Ваше Блаженство, Ваши Високопреосвещенства,
Като членове на Православната църква и духовни синове на Вашата епископално-отеческа йерархия ние изпитваме потребност да се обърнем към Вас като наши духовни и църковни отци, за да изразим нашето безпокойство по повод неканонично предоставената украинска автокефалия.
1. Ние споделяме Вашата загриженост и сериозните канонични и църковни опасения и съмнения, изразявани пряко и косвено в духа на Вашата пастирска преценка. Знаем също така и за натиска, на който са подложени Гръцката църква и нейните архиереи – нещо, което не би трябвало да се случва – от страна на различни църковни и нецърковни кръгове. Искаме да вярваме, че здравите духовни традиции на нашите епископи ще могат да се справят с външните атаки.
2. Естествено, ние почитаме и уважаваме Вселенския Константинополски престол, който има предимството на честта и е първата катедра сред православните църкви. Безспорно предимството на честта, предоставено от Вселенските събори, остава завинаги.
3. Преимуществото по чест на Константинопол съществува и се осъществява изключително в рамките на светата духовна синодална-йерархична система на общуване на поместните православни църкви, а не извън нея и над нея. Тя се изразява най-вече в координирането на Православните Църкви по най-важните въпроси от междуправославен интерес, в председателствуването на междуправославните и общоправославните срещи и събори, както и в реализацията и прилагането на решения, приети след общоправославни обсъждания.
4. Прекомерната намеса, дори ако става дума за решаване на сериозен проблем, в чужда юрисдикция, без съгласието и дори въпреки единодушното неприемане (от страна на световната православна общност – прев.), не може да се основава на православното тълкуване на първенството по чест. То не е нищо друго освен нейна подмяна и неправилно тълкуване. Всеки опит за налагане на такова тълкуване, за съжаление, ще има много сериозни еклисиологични последици с незабавната загуба на почетната първа катедра. Примерът с прословутото първенство на Рим в качеството му на първопрестолен в древната Църква показва сериозността на този въпрос. Изкривяването и опитът да се превърне първенството по чест в предимство на властта подкопава православната еклисиология и я води до папизъм с всички последици от това.
5. Като гърци по рождение, ние почитаме и уважаваме Патриаршията на нашия народ (гръцкия – прев.), когато тя изразява любов. Натъжаваме се, защото днес виждаме как заради неправилния избор на нейното ръководство тя изпада в опасността да бъде изолирана и да загуби координиращата си роля в междуправославните отношения, както и почетната си роля на изразителка и осъществителка на волята на поместните православни църкви. По-нататъшното настояване върху този погрешен избор може да има само още по-неблагоприятни последици за Вселенския престол.
6. Вселенската Патриаршия има право да предоставя автокефалия на всеки народ, да го издига до нивото на автокефалия, но само при съблюдаване на ясните и строги условия, заложени в църковната традиция и в съответствие с православната еклисиология и каноничния ред, които в този случаи не бяха спазени.
7. Ние не можем да се съгласим с твърдението, че неприемането на украинската автокефалия поставя под съмнение автокефалиите, предоставени през XIX и XX век. Това твърдение няма канонични и исторически основания. Няма ни най-малко сходство между украинската автокефалия и каноничните автокефалии на другите Църкви, тъй като:
а) Признатата от всички православни църкви, в това число и от Вселенската патриаршия, автономна Украинска църква, оглавявана от митрополит Онуфрий, с нейните 90 епископи, 12 000 енории, 250 манастира, 5000 монаси и монахини и милиони вярващи, не е искала автокефалия. Каноничната църква на Украйна, която има пълното право на това, не е искала и не е приела автокефалия. Възможно ли е да я принудите или да я накажете за това, че тя не го е направила?
б) При положение че всички, дори Вселенската патриаршия, признават присъствието на митрополит Онуфрий и 90-те епископи на УПЦ (няма никакъв каноничен акт за тяхната екстронизация/отстраняване от престола, отлъчване или забрана за служение), до канонично съществуващата Църква се създава паралелна църковна структура! Ние като Църква обвиняваме и абсолютно справедливо осъждаме паралелните юрисдикции в диаспората, а сега ги въвеждаме и в границите на Църквата?
в) Украинската църква канонично принадлежи на Московската патриаршия, а не на Вселенската. Всички автокефалии, давани от Константинопол, са били предоставяни в рамките на неговата юрисдикция.
г) Почти всички поместни църкви имат сериозни съмнения относно каноничността и законността на свещенството в новата църква. Овен това, около 15 от нейните 50 епископи са получили своя “сан” чрез саморъкополагане! Никога не е имало такъв прецедент!
д) Нито една Православна Църква не е признала предоставената автокефалия – събитие, безпрецедентно в историята на Църквата!
8. Изключително тъжно е да осъзнаем, че докато по-рано, въпреки политическите интереси и изключително трудните времена, Вселенският престол и неговите свети патриарси са се борели за единството на народите на Русия под едно духовно и църковно управление, днес той се поддава на изкушения и трансатлантически натиск, и се опитва да ги раздели насила, въвличайки Православната църква в геополитически интереси и превръщайки Христовата Църква в част от геополитическите процеси и проблеми. Възможното признаване на тази автокефалия от страна на Гръцката църква, без всеправославно решение, ще въвлече и нашата поместна църква в геополитическия шахмат.
9. Украйна (в църковните източници тя се нарича най-често Малорусия) от 988 до 1686 г. е била подчинена на Вселенския престол. С Патриаршеския акт на патриарх Дионисий IV тя е подчинена канонично на Московската патриаршия. Самата Вселенска патриаршия в течение 322 години е тълкувала този Патриаршески акт като пълно подчинение на Руската църква! Това убеждение е било изразено по различни начини от самата Вселенска патриаршия и е било официално записано в Типиците от ХVII век, в Синтагматиите от 1797 г. (Св. Григорий V), от 1829 г., от 1855 г., от 1896 г., от 1902 г., издадени в Константинопол от Патриаршеската типография и в Патриаршеските календари-годишници, в това число и от 2018 г.! В тези официални Патриаршески издания Вселенският престол е приемал напълно безрезервно, че Украйна се подчинява канонично на Московската патриаршия! Същата увереност са изразили и делегатите на Вселенския престол (пазителят на архивите К. Деликанис, преподавателите – Диоклийският митрополит Калистос (Уеър) (Оксфорд), протойерей Теодор Зисис (Солун), Василиос Ставридис (Халки), Гр. Ларендзакис (Виена), Вл. Фидас (Атина-Замбези), както и Вселенският патриарх Вартоломей – и писмено, и в официалната си реч в Киев. По този начин е бил тълкуван Патриаршеският акт от 1686 г. от Вселенската патриаршия в продължение на 322 години!
10. И най-важното: по този начин Патриаршеският акт е тълкуван и от общоправославното църковно съзнание в продължение на 332 години! Още от известната Конституция на Йерусалимския патриарх Хрисант (Нотарас) от 1715 г., всички типици, календари и годишници на поместните православни църкви са смятали и смятат Украйна за част от Руската църква. Кой би могъл да презира сърцевината на общоправославната църковна традиция и опит? Кой има правото да застане над общоправославното съзнание?
11. Ние изразяваме огромната си загриженост, тъй като не последва убедителен отговор относно канонично несъществуващите свещени санове в новата църква. Естествено, при спазването на строги условия, Църквата може по икономия да приеме хиротониите, направени в разкол и ерес. Но какво казва нашата Православна църква по този въпрос? Ние на Изток нямаме папски престол, който да изразява своето мнение, а другите да се подчиняват. Само поместните църкви на Събор, председателстван от Константинополския патриарх, могат да излекуват разкола и да приемат разколниците с техните санове! След като обаче всички поместни църкви отказаха да признаят свещения сан на разколниците, според кой каноничен закон Константинополският патриарх твърди, че той в качеството си на първи изразява мнението на Църквата и приема по икономия разколническите хиротонии? Константинополският патриарх не стои по-горе от общото мнение на всички поместни църкви. Той не е папа, който изразява ex cathedra възгледите на Православната църква, без да взема предвид мнението на своите подчинени.
12. За съжаление, хиротониите на новата църква идват не само от отлъчения и предаден на анатема Филарет – отлъчване и анатема, които в продължение на 26 години бяха признавани от цялото Православие (дори и от самия Вселенски патриарх) – но и от саморъкоположението на един бивш дякон, който никога не е бил ръкополаган за свещеник и епископ – мошеника и углавния престъпник Виктор Чекалин. За Бога, нима е възможно Гръцката Църква да признае саморъкоположени хора? Та нали ние в Господа се гордеем с апостолската приемственост на православното свещенство. Възможно ли е и след признаването на “ръкоположенията” на Чекалин да продължим да проповядваме апостолската приемственост на православните свещеници?
13. Как тогава се е “излекувала” липсващата благодат на саморъкоположените? Може ли само Константинополският патриарх еднолично със свой акт да излекува липсата на апостолска приемственост? Оправданията, които дават привържениците на автокефалията, са толкова противоречиви и така се самоопровергават, че не само не ни убеждават в съществуването на канонична благодат на саморъкоположените, но и потвърждават липсата на апостолска приемственост. След всичко това с каква йерархична съвест един православен епископ може да признае такива “хиротонии”? Става дума не за съмнения относно моралната чистота на едни или други хора, а за онтологична липса на самото ядро на свещенството. В този случай ние си имаме работа не с нравствено, а с онтологично замърсяване на Тялото на епископата.
14. Ние не можем да разберем как без съвместното решение на всички поместни църкви сборището от отлъчени, анатемосани, саморъкоположени разколници без покаяние беше с един акт възстановено, събрано на “обединителен събор” и получи “автокефалия”, а каноничните епископи, които съставляват каноничния Синод и изразяват каноничната Църква, бяха напълно пренебрегнати и презряни.
15. Ръководството на новата автокефална църква не внушава доверие, сериозност и гаранции, че ще следва православния църковен морал (виж изявленията на “предстоятеля” Епифаний за САЩ, правата на ЛГБТ (движението на хомосексуалните), сътрудничеството му с униатите, участието му в разобличаването на “Киевския митрополит” Василий Липковски и така нататък). Отцепването на “почетния патриарх” Филарет и някои “епископи” от новата църква и сериозните им оплаквания демонстрират по най-трагичен начин неуспеха на “излекуването” на украинския разкол, тъй като нямаше покаяние от страна на разколниците, което е най-необходимото условие за излекуването на разкола.
16. Ние по никакъв начин не можем да оправдаем предоставянето на украинската автокефалия като начин за “наказание” на Московската патриаршия за нейното “високомерие”, “антицърковни действия”, “безредие”, “осветскостяване” и т.н. Автокефалията не може да се използва като наказание за непослушните, защото неуважението и нарушаването на свещените канони не водят до истинско и дълготрайно (постоянно) решение на църковните проблеми. В крайна сметка, какъвто и проблем да има Истанбул с Москва, как той го решава (?), обявявайки цял един Синод от 90 епископи за неканоничен? Презирайки цяла една Църква с нейните 12 000 храмове и милиони вярващи? Вие, архиереи, не служехте ли заедно с Негово Блаженство Онуфрий и Светия Синод на УПЦ, когато ходехте в Киев? Не го ли разпознавахте като единствен и каноничен Киевски митрополит? Как сега ви призовават да го зачеркнете и вместо това да признаете някой друг? Каква канонична основа имат тези искания?
17. Ние стоим пред вас с дълбоко уважение и изразяваме безрезервното си съчувствие и подкрепа за милионите членове на каноничната Православна църква в Украйна, които търпят мъки и преследване, защото искат да си останат в Църквата, в която са родени и израснали. Организираните акции и преследването от страна на държавни и извъндържавни органи срещу каноничната Църква в Украйна, за да бъде принудено духовенството и вярващите да преминат в новата църква, показват не само провала на автокефалията, но и факта, че това не е желанието на вярващия народ. Как тогава Гръцката Църква, вместо да подкрепи преследваните вярващи, ще признае онова, което огромната част от православните украинци са отхвърлили?
18. И накрая, най-тревожното е, че църковният проблем на Украйна се превръща от проблем на каноничната структура в голям еклисиологичен проблем с постоянен опит за промяна на първенството по чест на Вселенската Патриаршия в първенство на властта в стила на папизма:
а) За съжаление, в случая с украинската автокефалия Вселенският Патриарх се отказва от своята призната по традиция координираща роля, предполагаща изразяване и реализация на съборните решения на поместните православни църкви. Ето защо той отказва да свика Всеправославен събор или Събор на предстоятелите.
б) Напротив, подобно на папата:
i) действайки трансгранично на територия под чужда юрисдикция, която е подчинена на Руската църква, както самият той доскоро признаваше,
ii) взема суверенни и независими решения и против мнението не само на самата Църква на Украйна, но и на поместните православни църкви;
iii) твърди, че останалите православни епископи от целия свят са длъжни да приемат неговото решение;
iv) смята, че не е необходимо неговото решение да бъде одобрено от другите църкви, но и не може да бъде оспорено или оттеглено;
v) претендира за трансгранична намеса в делата на Вселенската православната църква, дори “по своя инициатива и изхождайки от дълга”, “не само по отношение на догматите, свещените традиции и каноничните църковни положения или общитe въпроси, отнасящи се до Тялото на Църквата, но и във всички относително важни частни въпроси, отнасящи се към интересите на една или друга поместна църква” (Писмо на Вселенския патриарх Вартоломей до Архиепископа на Албания Анастасий, 22.02.2019). Тази патриаршеска фразеология напомня за прочутата була “Dictatus Papae” – “Папски диктат” (1075 г.) на папа Григорий VII, който искал всички “causae majores” (сериозни въпроси) на вселенските Църкви да бъдат предавани за решаване на папата!
Повече от очевидно е, че ако, не дай Боже, подобен подход надделее, в нашата Православна църква ще се случат твърде сериозни и печални събития.
Ваше Блаженство,
Нежеланието на Постоянния Свещен Синод да “закрие” набързо въпроса с проблемната автокефалия по съкратената процедура, и Вашето последвало изявление, че не можете да поемете отговорността за едно такова решение, демонстрират разумността и смирението на нашите църковни лидери и ни показват, че в съзнанието на гръцките архиереи си остават свежи клетвите, дадени пред Свещения Жертвеник по време на техните хиротонии, когато те са обещали пред Бога и Неговата Църква, че ще пазят Свещените Канони на църковния ред, както и единството на Вселенската православна църква.
Злоупотребата със свещената институция на автокефалията, която вместо да служи на единството и стабилността на Светите Църкви на Господа, се стреми да разруши истинското единство на нашата Православна църква, превръщайки я в посмешище в очите на враговете ѝ, според нас не може да бъде узаконено от Архиерейския събор на Гръцката църква. Защо собствено тъкмо Гръцката църква ще е първата, която ще поеме такава отговорност, противопоставяйки се на църковното съзнание на всички поместни църкви, за да подкрепи погрешния и неудачен избор на Фенер? Защо тя трябва да смущава душите на милионите православни украинци, които в лишения и преследвания се борят да останат верни на своята църковна традиция? Защо, в крайна сметка, тя трябва да смущава душите на милиони вярващи във всички поместни православни църкви, които ценят високо Гръцката църква и я смятат за свой ориентир? Ние смятаме, че с това тя няма да окаже добра услуга нито на себе си, нито на Вселенския престол, нито на Вселенското православие.
Убедени сме, че нашите духовни отци няма да ни разочароват и ще ни покажат, че православната еклисиология и каноничният ред са единствените критерии за решаване на украинския проблем.
Септември 2019 г.
Следват подписите на духовници, монаси и миряни:
Архимандрит Каравас Максим, игумен на манастира “Св. Параскева Милохори”, Птолемаида
Архимандрит Пихос Хризостомос, игумен на манастира “Животворящ източник”, Парос
Архимандрит Хаджиниколау Григориос, игумен на манастира “Св. Троица”, Волос
Архимандрит Хризостом, игумен на манастира “Преп. Никодим Пендалофу”, Килкис
Архимандрит Папасотириу Григориос, духовник на исихастириона “Св. Йоан Предтеча”, Халкидики
Архимандрит Анастасиу Атанасиос, проигумен на манастира “Велика Метеора”, Каламбака
Архимандрит Сарантис Сарантос, енорийски свещеник в храма “Успение Богородично”, Амарусиу, Атина
Архимандрит Георгиадис Симеон, манастир “Св. Троица”, Волос
Архимандрит Гионис Амвросиос, манастир “Св. Троица”, Волос
Архимандрит Грациас Лаврентиос, Митрополия на Флорина, Преспа и Еордея, Флорина
Архимандрит Димитракопулос Павлос, Пирейска Митрополия, Пирея
Архимандрит Калаиндзопулос Игнатий, манастир “Св. Параскева Милохори”, Птолемаида
Архимандрит Коконос Йеротеос, Флорина
Архимандрит Папаставру Тимотей, проповедник в Митрополията на Патра
Архимандрит Петропулос Никодим, енорийски свещеник в храма “Апостол Павел”, Патра
Архимандрит Сиарас Августинос, манастир “Св. Троица”, Волос
Протойерей Металинос Георгиос, заслужен професор в Богословския факултет на Атина
Протойерей Зисис Теодорос, заслужен профессор в Богословския факултет на Солун
Протойерей Ангелакопулос Ангелос, Пирея
Протойерей Визиниас Фотиос, профессор по математика на пенсия, Солун
Протойерей Гавалас Николаос, храм “Св. Апостоли”, Псалиди, Атина
Протойерей Гоцопулос Анастасиос, храм “Св. Николай”, Патра
Протойерей Димитропулос Йоан, храм “Св. Антоний”, Итеон, Патра
Протойерей Коколакис Василиос, храм “Въздвижение на св. Кръст” Хололаргос, Атина
Протойерей Манолис Николаос, Солун
Протойерей Буздекис Антониос, храм “Св. Николай”, Никея, Атина
Архиепископ Паламас Елефтериос, храм “Св. Христофор”, Еордея
Протойерей Фотопулос Йоан, храм “Св. Параскева”, Атина
Протойерей Цамбрас Атанасиос, храм “Св. Апостол Павел”, Патра
Монах Зисис Серафим, Солун
Монах Симеон, Капсала, Св. Гора Атон
Монахиня Мариам, игумения на манастира “Св. Лаврентий Пилион”, Волос
Монахиня Лаврентия, манастир “Св. Лаврентий Пилион”, Волос
Монахиня Христонимфи, манастир “Св. Лаврентий Пилион”, Волос
И други, общо 179 подписа.
Превод от руски: Андрей Романов
Гръцкият оригинал на писмото може да се свали тук.
