Бъдещият век (продължение)
Представяме ви продължението на богословския труд на Волоколамския митрополит Иларион (Алфеев) „Бъдещият век“, посветен на темата за последните времена и съдбата на човека след края на земния живот според православното учение. Първата част на „Бъдещият век“ може да прочетете тук.
Страшният съд
В момента на смъртта душата излиза от тялото и встъпва в нова форма на съществуване; и все пак тя не губи нито паметта си, нито способността да мисли и чувства. Нещо повече, душата отива в другия свят обременена с отговорността за живота, който е живяла, носейки паметта за него.
Християнското учение за Страшния съд, който очаква всеки човек след смъртта му, е основано върху факта, че всички сторени от човека добри и зли дела оставят следа в душата му и че за всички ще трябва да даде отговор пред онова Абсолютно Добро, Което не търпи никакво зло и никакъв грях до Себе Си. Царството Божие е несъвместимо с греха: „Няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца“ (Откр. 21:27). Всяко зло, за което човек не се е покаял с цялата си искреност по време на изповед, всеки скрит грях, всяка нечистотия в душата — всичко ще бъде изкарано наяве на Страшния съд: „Няма нищо тайно, което да не стане явно; и нищо не е станало, за да бъде скрито, но за да излезе наяве“, казва Христос (Марк. 4:22).
Още по времето на Стария Завет хората са знаели за Страшния съд. Еклисиаст казва: „Весели се в младостта си, момко, и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост; и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят; само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд“ (Екл. 11:9). Ала с особена яснота говори за Съда Самият Христос: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите — от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен“ (Мат. 25:31-37, 40-46).
Думите на Христос показват, че Страшният съд ще стане за мнозина момент на прозрение: онези, които са били сигурни в своето спасение, ще се окажат изведнъж осъдени, а онези, които може би не са срещнали Христос в земния си живот („кога Те видяхме?“), но са били милостиви към своите ближни, ще се окажат сред спасените. В притчата за Страшния съд Царят не пита хората дали са ходили на църква, спазвали ли са постите, молели ли са се дълго, а ги пита как са се отнасяли към своите ближни, към Неговите „най-малки братя“. Делата на милосърдието, сторени или несторени от човека през неговия живот, се оказват главен критерий на Съда. Страшният съд ще бъде за всички — както за вярващи, тъй и за невярващи, както за християни, тъй и за езичници. Ала ако християните ще бъдат съдени според Евангелието, то езичниците — по „закона на съвестта, написан в сърцата им“ (Рим. 2:15).
Впрочем, в Новия Завет има указания за това, че всички хора ще застанат на Съда вече след като са чули благовестието Христово — дори онези, които не са познавали Христос в земния си живот. Апостол Петър казва, че след Своето Възкресение Христос е слязъл в ада и е проповядвал на грешниците, които по времето на Ной са загинали във водите на потопа: „Понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата (букв. “чрез водата”, “посредством водата”); образът на тая вода — кръщението (което не е отмахване на плътската нечистота, а обещаване Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христос“ (1 Петр. 3:18-21).
Ако Христос е проповядвал в ада, то била ли е тази проповед насочена към всички негови обитатели или само към отделни избраници? Според мнението на някои тълкуватели, Христос е проповядвал само на благочестивите старозаветни праведници, очакващи в ада часа на своето избавление. Според едно друго мнение проповедта на Христос е засегнала всички хора, в това число и онези, които са живели в езическия свят извън истинската вяра. Това е мнението на Климент Александрийски: „Нима Писанието не говори без всякакви заобикалки, че Господ е възвестил Евангелието и на загиналите по време на потопа или по-точно на всички оковани и държани във вериги в ада? Надявам се, че никой няма да откаже на Спасителя възможността да спаси и езичниците, защото целта на Неговото идване на земята е било спасението… Ако Господ е слязъл в ада — а че Той е слязъл там, няма съмнение, — и то не с друга цел, а за да възвести и там Евангелието, то Той при това е обърнал… всички умрели. От това следва, че ще се спасят всички повярвали, дори ако приживе те са били езичници… Бидейки погълнати от ада, държани в неговите окови, те и тук са могли незабавно да се обърнат и да приемат вярата в Христа веднага след като им се е явил Сам Той и след като са чули Неговото божествено слово и словото на Неговите апостоли“ [1].
Тъй като апостол Петър говори за хората, живели по времето на Ной, за които в Стария Завет се казва, че те са били изключително развратени и че „всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло по всяко време“ (Бит. 6:5), то ясно е, че Христос е проповядвал не само на праведниците, но и на грешниците, които се намирали в ада. Апостолът се връща към тази тема няколко реда по-долу: „…те (грешниците) ще дадат отговор на Оногова, Който е готов да съди живи и мъртви. Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом“ (1 Петр. 4:5-6). Тълкувайки тези думи на апостола, един руски православен епископ пише: „Под „мъртвите“ (nekroi) следва да разбираме всички мъртви към деня на последния съд Христов, сиреч както онези, които са чули евангелското слово през земния си живот, тъй и онези, които не са го чули… Ако Евангелието Христово не е стигнало до слуха на всички мъртви, то тогава не всички мъртви ще подлежат на Христовия съд. По този начин въпросният стих ни дава основание да мислим, че както умрелите преди идването на Христос на земята са чули проповедта на Евангелието в ада чрез умрелия и слезлия в ада Христос, тъй и онези, които са умрели след пришествието Христово, но не са чули на земята евангелската проповед и не са познавали Христос, ще чуят тази проповед в ада. Ще става ли това многократно или ще се извърши само веднъж преди последния Съд Христов… апостолът не ни разкрива това. С несъмненост от думите на апостола следва само това, че всички мъртви, следователно и онези, които не са чули на земята Евангелието Христово, ще застанат на Съда Господен като такива, които са го чули… Нищо не ни дава правото да ограничаваме обема на понятието nekroi (мъртвите) само с определена група починали хора“ [2].
Не се ли съдържа в тези думи отговорът на въпроса възможно ли е спасението за некръстените и невярващите? Църквата твърдо вярва, че извън Христос, извън Кръщението и Църквата спасението е невъзможно. И все пак не всички, които не са познавали на земята Христос, са лишени от всякаква възможност да се избавят от ада, защото и в ада се чува проповедта на Евангелието. Създавайки човека свободен, Бог е поел върху Себе Си отговорността за неговото спасение и това спасение вече е извършено от Христос. Онзи, който съзнателно отхвърля Христос и Неговата проповед, прави избор в полза на дявола и е виновен сам за своето осъждане: „Който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий“ (Йоан 3:18). Ала как може да бъде осъден онзи, който изобщо не е чул Евангелието? „Предположете — казва Климент Александрийски, — чe на умрелите преди пришествието Господне Евангелието не е било проповядвано; тогава ще излезе, че както спасението, тъй и осъждането е сторено с крещяща несправедливост“ [3]. По същия начин и на умрелите след идването на Христос на земята, които не са чули проповедта на Евангелието, не може да се вмени нито вяра, нито неверие. Тъкмо затова и благовести Христос в ада, за да може всеки създаден от Него човек да направи своя избор в полза на доброто или злото, и в съответствие с този избор да бъде спасен или осъден.
Адът
„Отци и учители, мисля си: „Що е ад?“ Разсъждавам тъй: „Страдание от това, че не можеш вече да обичаш“, казва героят на Достоевски, старецът Зосима [4].
Хората често питат: как може да се примири образът на Бога на любовта с образа на един наказващ Бог, осъждащ на вечни мъки създадените от Него хора? На този въпрос преп. Исаак Сириец отговаря по следния начин: няма човек, който да е лишен от Божията любов и няма място, което да е напълно чуждо на тази любов; ала всеки, който е направил съзнателен избор в полза на злото, сам и доброволно се лишава от Божието милосърдие. Същата онази любов, която е извор на блаженство и утеха за праведниците в рая, става извор на мъчение за грешниците в ада, защото те се усещат чужди на нея. „Мъчените в геената са бичувани от бича на любовта! — казва св. Исаак. — И колко горчиво и жестоко е това мъчение! Защото онези, които са усетили, че са прегрешили срещу любовта, понасят мъка, по-голяма от всяко всяващо страх мъчение; страданието, измъчващо сърцето за греха срещу любовта, е по-страшно от всяко възможно наказание. Никой да не си помисля, че грешниците в геената са лишени от любовта Божия. Любовта… се дава на всички без изключение. Но любовта действа със силата си по два начина: тя измъчва грешниците, както и тук се случва да страдаме един от друг, и весели онези, които са изпълнили дълга си (пред Бога). Такова е според моето разсъждение геенското мъчение — то е разкаяние“ [5].
Според учението на преп. Симеон Нови Богослов главната причина за мъката на човека в ада е острото чувство за отлъченост от Бога: „Никой от хората, които вярват в Теб, Владико — пише преп. Симеон, — никой от кръстените в Твоето име няма да издържи тази велика и ужасна тежест на отлъчването от Теб, Милостиви, защото това е страшна скръб, нетърпима, ужасна и вечна печал. Защото какво може да е по-лошо от отлъчването ни от Теб, Спасителю? Какво по-мъчително от това да се разделим с Живота и да живеем подобно на мъртъвци, лишени от живот, и заедно с това да бъдем лишени от всички блага, защото отдалечаващият се от Теб се лишава и от всяко благо?“ [6] Ако на земята, казва преп. Симеон, отделените от Бога притежават поне телесните удоволствия, то там, извън тялото, те ще изпитват само едно непрестанно мъчение [7]. И всички образи на адските мъки, описани в световната литература — огънят, студът, жаждата, нажежените пещи, огнените езера и т. н. — са само символи на страданието, породено от това, че човекът се усеща отлъчен изцяло от Бога.
За православния християнин мисълта за ада и вечните мъки е свързана неразривно с онази тайна, която ни се разкрива в богослужението на Страстната седмица и на Пасха — тайната на Христовото слизане в ада и избавянето на обитателите му властта на злото и смъртта. Църквата вярва, че след смъртта Си Христос слязъл в адските бездни, за да унищожи ада и смъртта, да разруши страшното царство на дявола. Както, слизайки във водите на Йордан в момента на Своето Кръщение, Христос освещава тези води, напоени с човешки грях, тъй и слизайки в ада, Той го озарява със светлината на Своето присъствие до последните му дълбини и предели, тъй че адът вече не може да понесе силата Божия и загива: „Днес адът вика със стонове: по-добре щеше да не приемам Родения от Мария, защото Той, слизайки в мен, разруши моята държава, строши медните ми порти и, бидейки Бог, възкреси душите, които аз владеех“ [8]. Св. Йоан Златоуст в Пасхалното огласително слово говори: „Адът се огорчи, срещайки Те долу; огорчи се, защото бе отменен; огорчи се, защото бе осмян; огорчи се, защото бе умъртвен; огорчи се, защото бе низвергнат“ [9]. Това не значи, че адът вече не съществува след Възкресението Христово: той съществува, но смъртната му присъда вече е издадена.
Литургичните текстове разкриват още една тайна — кого именно е извел Христос от ада след Своето Възкресение. Някои смятат, че са били изведени само старозаветните праведници, очаквали пришествието Христово, а грешниците са останали да се мъчат вечно. Православното богослужение говори обаче за избавлението на всички обитатели на ада: „Днес адът вика, стенейки: разруши се моята власт, приех Мъртвия като един от умрелите, ала никак не мога да Го задържа, но губя заедно с Него и онези, над които царувах; притежавах мъртъвците от памтивека, ала Този всички възкреси“ [10]. „…лиших се от онези, над които царувах, и изблювах всички, които бях погълнал“ [11]. Всеки неделен ден православните християни чуват песнопения, посветени на Христовата победа над смъртта: „Ангелският събор се чуди, виждайки Те причислен към мъртвите, разорил крепостта на смъртта, Спасителю… и освободил всички от ада“ [12]. И все пак избавянето от ада не трябва да се разбира като някакво магично действие, извършвано от Христос въпреки волята на човека: за онзи, който съзнателно отхвърля Христос и вечния живот, адът продължава да съществува като страдание и мъка на богоизоставеността.
В литургичните текстове, в частност в канона на Велика събота, ние намираме указания за това, че властта на ада над неговите обитатели не е вечна: „Адът царува, но не вечно над човешкия род: защото Ти, Спасителю, след като се погреба… отключи портите на смъртта и, проповядвайки нелъжовно избавление на всички спещи там от памтивека, стана първенец от мъртвите“ [13]. Тези думи са съзвучни на учението на св. Григорий Нисийски за това, че в края на световната история след дълги вековни периоди смъртта и адът ще бъдат окончателно унищожени от Христос и „нищо освен доброто няма да остане“ [14]. Пригласяйки на Григорий Нисийски, преп. Исаак Сириец пише, че „мнозинството от хората ще влезе в Царството Небесно без опит от пребъдване в геената“; колкото за онези, които ще се окажат в геената, то и за тях мъчението там няма да е вечно [15].
Заедно с това преп. Исаак подчертава следното. Въпреки че смъртта и грехът ще бъдат в един момент унищожени завинаги, краят на геената ни остава неизвестен: „Грехът, геената и смъртта не съществуват като такива при Бога, тъй като те са действия, а не същности. Грехът е плод на свободната воля. Имало е време, когато грехът не е съществувал, и ще настъпи време, когато той ще престане да съществува. Геената е плод на греха. В някакъв момент тя е започнала да съществува, но краят ѝ е неизвестен… Смъртта ще царува само кратко време над природата; след това тя ще бъде напълно унищожена“ [16].
И тъй, „краят на геената“ си остава тайна, недостъпна на човешкия разум. Неслучайно Църквата през VI век е осъдила Оригеновото учение за апокатастасиса — всеобщото възстановяване, разбирано като завръщане на всички души в първоначалното състояние след края на временните мъчения на грешниците в ада и съединението на всички под един Глава — Христос. Оригеновата есхатология била осъдена също и затова, че някои нейни елементи, заети от платонизма, са противоречали по очевиден начин на Светото Писание: сред тях било и учението за прераждането на душите.
Отхвърляйки оригенизма, Църквата обаче не отхвърлила онази надежда за спасението на всички хора и вяра във възможността на всеобщото спасение, които израстват от литургичния и мистичния опит на Църквата. Тази надежда и вяра са отразени и в писанията на някои отци, сред които, освен вече споменатите Григорий Нисийски и Исаак Сириец, трябва да посочим също и преп. Йоан Лествичник, който е смятал, че „макар всички да не могат да бъдат свободни от страстите, все пак не е невъзможно всички да се спасят и да се примирят с Бога“ [17].
Тук е уместно да си спомним и преп. Силуан Атонски, един от великите светци на нашето време. Той смятал,
че трябва да се молим за целия свят и за всяка човешка душа: „Трябва да имаме само тази мисъл — всички да се спасят“ [18]. Веднъж при преп. Силуан дошъл някакъв монах пустинник. Той казвал: „Бог ще накаже всички безбожници. Те ще горят във вечния огън“. Тази мисъл доставяла нескрито удоволствие на пустинника. Ала старецът Силуан отвърнал с душевно вълнение: „Е, кажи ми, ако обичаш: ако те турят в рая и оттам ще виждаш, че някой гори в адския огън, ще бъдеш ли тогава спокоен?“ — „Ами какво да се прави, сами са си виновни“, — отговорил пустинникът. Тогава старецът казал със скръб: „Любовта не може да понесе това… Трябва да се молим за всички“[19].
Преп. Силуан бил твърде далеч от оригенизма, но мисълта за мъченията на грешниците в ада била непоносима за него. Именно затова той смятал, че е необходимо да вярваме във възможността за спасение на всички хора и да се молим за това. „И той наистина се молеше за всички — пише неговият биограф. — Душата му се измъчваше от съзнанието, че има хора, които не познават Бога и Неговата любов, и той се молеше с велика молитва… за живите и мъртвите, за приятелите и враговете, за всички“ [20].
Признавайки, че учението за адските мъки е един от съществените догмати на вярата, Църквата обаче не ги смята за неизбежни за всички грешници. Напротив, Църквата се моли за всички „държани в ада“, вярвайки, че помилването им не е плод на човешка воля, а дело на „милуващия Бог“ (Рим. 9:16). Бог „иска всички хора да се спасят“ (1 Тим. 2:4) и „всички да дойдат до покаяние“ (1 Петр. 3:9), а за Него няма нищо невъзможно: по молитвата на Църквата и по Своята милост Той може да извади от ада дори онези хора, които приживе са Го отхвърляли и са се противили на Него.
В западната традиция съществува учение, основано върху изказванията на някои латински отци, според което задгробните мъчения могат да бъдат пречистващи и спасителни за грешниците. „Онзи, който в миналия век (т. е. в земния живот), се е обърнал, но не е донесъл плод, трябва да бъде пречистен с пречистващ огън, и въпреки че този огън няма да бъде вечен, аз се изумявам на това колко тежък ще бъде той“, пише бл. Августин [21]. Св. Амвросий Медиолански смята, че умрелият грешник ще се спаси, „но ще мине през страданието на огъня, та като бъде пречистен от него, да се спаси и да не се мъчи непрестанно“ [22]. Св. Григорий Двоеслов вижда в думите на Христос „който каже нещо против Светия Дух, няма да му се прости нито в този век, нито в бъдещия“ указание, че някои грехове могат да бъдат простени в бъдещия век [23]. Учението на западните отци за пречистващия огън след смъртта е легнало в основата на католическия догмат за чистилището — междинно състояние между ада и рая, в което човекът се намира в мъки, ала не вечни, а временни.
Източната традиция отхвърля учението за чистилището. Православната догматика за разлика от традиционното католическо богословие не прокарва строга разлика между временните мъки на чистилището, от които можем да се избавим, и вечните мъки на ада, откъдето спасението е невъзможно. Православната църква се моли за „държаните в ада“, и това ни кара да мислим, че Православието гледа на нещата по-оптимистично, вярвайки във възможността за избавяне от адските мъчения. При някои източни отци също се среща идеята за пречистващия огън: „Както с пречистващ огън се унищожава негодната материя — казва св. Григорий Нисийски, — така е необходимо и душата, която е била осквернена, да бъде в огъня, докато той не изтреби изцяло внесената в нея сквернота, нечистота и негодност“ [24]. Тук обаче става дума не за огъня на чистилището, а за адския огън, от който според мнението на св. Григорий е възможно избавление.
По този начин, първо, молитвата на Църквата за „държаните в ада“, второ, надеждата, че адските мъки ще бъдат може би някога прекратени и, трето, вестта за избавлението от ада на всички негови обитатели от Възкръсналия Христос — тези идеи не позволяват на православния християнин да се потопи в отчаяние от мисълта за задгробното наказание, а да храни надеждата, че спасението ще стане възможно не само за праведниците, но и за онези грешници, които след смъртта си не са се удостоили с Царството Небесно. Докато е жива Църквата — а тя ще живее вечно, — няма да свърши и молитвата на християните за онези, които са извън това Царство. Сърцето на християнина гори от любов към цялото човечество, към всяко създание Божие. Нима християните няма да се молят на Бога за своите съгрешили братя, както св. Григорий се е молел за Траян, както преп. Силуан и мнозина светци са се молели за целия свят? Нима цялата Църква няма да вика към Бога с твърдата надежда, че Господ рано или късно ще чуе нейната молитва? Църквата всекидневно принася Безкръвната Жертва за всички живи и умрели, моли се за спасението на целия свят на Пречистия Агнец Христос, поел върху Себе Си греха на света. И тя ще се моли за погиващите и погиналите дори тогава, когато времето ще се претопи във вечност и „всички ще се променим“, — ще се моли на Господа за спасението на всички създадени от Него хора.
Раят. Царството Небесно
Раят не е толкова място, колкото състояние на душата; както адът е страдание, породено от невъзможността да обичаш и отделеността от божествената светлина, тъй и раят е блаженство на душата, произтичащо от преизобилието на любов и светлина, към които изцяло и напълно се приобщава онзи, който се е съединил с Христос. На това не противоречат описанията на рая като различни „обители“ и „чертози“; всички описания на рая са само опит да изразим с човешки език онова, което е неизразимо и надминава ума.
В Библията „рай“ (paradeisos) се нарича градината, в която Бог е настанил човека; със същата дума в древноцърковната традиция наричали бъдещото блаженство на хората, изкупени и спасени от Христос. Той се нарича също и „Царство Небесно“, „живот на бъдещия век“, „осми ден“, „ново небе“, „небесен Йерусалим“.
Св. апостол Йоан Богослов говори: „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Иоан, видях светия град Иерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях — техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина. И Седящият на престола рече: ето, всичко ново творя… Аз съм Алфа и Омега, началото и краят; на жадния Аз ще дам даром от извора на живата вода… И (ангелът) ме отнесе духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Иерусалим, който слизаше от небето — от Бога, и имаше Божия слава… Храм пък не видях в него, понеже Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм. И градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът. И спасените народи ще ходят в светлината му… и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца“ (Откр. 21:1-6, 10, 22-24, 27). Това е най-ранното описание на рая в християнската литература.
Когато четем описанията на рая, които се срещат в житийната и богословската литература, трябва да имаме предвид, че повечето автори на Източната църква говорят за рая, който те са видели, в който са били възнесени със силата на Светия Дух. Дори сред нашите съвременници, преживели клинична смърт, се срещат хора, посетили рая и разказали своя опит; в житията на светците ние намираме множество описания на рая. Преп. Теодора, преп. Ефросиния Суздалска, преп. Симеон Дивногорец, св. Андрей Юродиви и някои други светци са били, подобно на апостол Павел, „възнесени до третото небе“ (2 Кор. 12:2) и са съзерцавали райското блаженство. Ето какво говори за рая св. Андрей (X в.): „Аз се видях в прекрасния и удивителния рай и, възхитен духом, си мислех: „Какво е това?.. как съм се озовал тук?…“. Виждах се облечен в най-светло одеяние, сякаш изтъкано от мълнии; венец имаше върху главата ми, изплетен от дивни цветя, и бях опасан с царски пояс. Радвайки се на тази красота, дивейки се в ума и сърцето си на неизразимата хубост на Божия рай, аз се разхождах из него и се веселях. Там имаше много градини с високи дървета: те се колебаеха с върховете си и радваха зрението, а клоните им издаваха велико благоухание… Тези дървета е невъзможно да се уподобят на нито едно земно дърво: Божия, а не човешка ръка ги е насадила. Птиците в тези градини бяха безбройно множество… Видях голяма река, която течеше посред (градините) и ги напояваше. На другия бряг на реката имаше лозе… Там от четирите страни дишаха тихи и благоуханни ветрове; от тяхното дихание градините се колебаеха и произвеждаха дивен шум с листата си… След това влязохме в чуден пламък, който не ни изгаряше, а само ни осветляваше. Аз започнах да се ужасявам, и отново моят водач (ангелът) се обърна към мен и ми подаде ръка, казвайки: „Ние трябва да се изкачим още по-високо“. С тези думи ние се оказахме над третото небе, където аз видях и чух множество небесни сили, пеещи и славословещи Бога… (изкачвайки се още по-нагоре), аз видях моя Господ, както някога пророк Исай, седящ на висок и превъзнесен престол и заобиколен от серафими. Той бе облечен в пурпурна одежда. Лицето Му сияеше с неизразима светлина и Той обърна с любов очите Си към мен. Когато Го видях, аз паднах пред Него по очи… Невъзможно е да се изрази с думи каква радост ме обхвана от виждането на лицето Му, тъй че и сега, когато си спомням това видение, аз се изпълвам с неизречена радост“ [25]. Преп. Теодора видяла в рая „прекрасни домове и многобройни обители, приготвени за онези, които обичат Бога“, и чула „гласа на радостта и духовното веселие“ [26].
Във всички описания на рая се подчертава, че земните думи могат само в незначителна степен да изобразят небесната красота, тъй като тя е „неизказана“ и надминава способностите на човешкия разум. Говори се също и за „много обители“ в рая (Йоан 14:2), т. е. за различни степени на блаженството. „Едни (Бог) ще почете с по-големи почести, други с по-малки — казва св. Василий Велики, — защото „звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41). И понеже при Отца има „много обители“, то едни Той ще успокои в по-високо и превъзходно състояние, а други в по-низше“ [27]. Впрочем, за всеки неговата собствена „обител“ ще бъде най-висшата достъпна за него пълнота на блаженството — в съответствие с това доколко се е доближил до Бога в земния си живот. Всички светии в рая ще се виждат и ще се познават едни други, а Христос ще вижда и ще изпълва всички, казва преп. Симеон Нови Богослов. В Царството Небесно „праведниците ще светнат като слънце“ (Мат. 13:43), ще се уподобят на Бога (1 Йоан. 3:2) и ще Го познаят (1 Кор. 13:12). В сравнение с красотата и светозарността на рая нашата земя е „мрачна тъмница“, и в сравнение с Триипостасната Светлина слънцето прилича на жалка свещица [28]. Дори онези върхове на богосъзерцанието, на които се е изкачвал приживе преп. Симеон, ще бъдат в сравнение с бъдещото блаженство на хората в рая като небе, нарисувано с молив върху хартия, в сравнение с истинското небе [29].
Според учението на преп. Симеон всички образи на рая, които се срещат в житийната литература — полета, гори, реки, дворци, птици, цветя и т. н., — са само символи на онова блаженство, което се съдържа в непрестанното съзерцание на Христос:
Христе мой, Ти си раят,
Едем, небето, царството,
на кротките родината,
наследството, домът…
Ти си животът, хлябът,
храната сладка, чашата,
пирът, палатът, изворът
на живата вода,
виделината, слънцето
на всички Твои верни…
А „многото обители“
загатват, тъй си мисля аз,
че степени немалко
ще има там, отвъд.
По силите на всекиго
на всеки ще е дадено
в различна степен, истина,
да отразява славата
на всесветия Бог.
И тъй, дворците, стаите,
различните обители,
одеждите, короните,
сияйните венци,
сапфирите и перлите,
цветята райски, птиците… —
туй всичко ще е, мисля аз,
едно-едничко нещо:
да съзерцавам Твоето
лице, Владико Господи! [30].
За същото говори и св. Григорий Нисийски: „Понеже в този век ние прекарваме живота си различно и разнообразно, има много неща, от които се нуждаем, например от време, въздух, място, храна, питие, дрехи, слънце, светилници и много други неща, служещи на потребностите на живота, и нито едно от тях не е Бог. Ала бъдното блаженство няма да има нужда от нищо подобно: всичко това ще бъде за нас Божието естество, което ще ни се дава в съответствие с всяка потребност на онзи живот… За достойните Бог е и място, и жилище, и дреха, и храна, и питие, и светлина, и богатство, и царство… Който е всичко, Той е и във всички (Кол. 3:11)“ [31]. След всеобщото възкресение Христос ще изпълни всяка човешка душа и цялото творение, и вече нищо няма да остане извън Него. Всичко ще се преобрази и ще просияе, ще се промени и ще се претопи. Тъкмо това е несвършващият „невечерен ден“ на Божието Царство, „вечната радост, вечната литургия при Бога и в Бога“ [32]. Всичко излишно, временно, всички ненужни подробности на бита и битието ще изчезнат, а Христос ще царува в душите на изкупените от Него хора и в преобразения Космос. Това ще е окончателната победа на Доброто над злото, Светлината над мрака, Рая над ада, Христос над антихриста. Това ще е окончателното унищожение на смъртта. „Тогава ще се сбъдне писаното: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя. Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?…“ (Ос. 13:14) Да благодарим на Бога, Който ни дари победа чрез нашия Господ Иисус Христос!“ (1 Кор. 15:54-57).
* * *
Да разгледаме, възлюбени, как Господ постоянно ни показва бъдещото възкресение, чието начало е Господ Иисус Христос, възкресен от мъртвите. Да погледнем, възлюбени, възкресението, което се извършва по всяко време. Денят и нощта ни показват възкресението: нощта си отива — настъпва ден, минава денят — идва нощ. Да видим земните плодове и по какъв начин става сеенето на зърното. Излиза сеячът и го хвърля в земята, и хвърлените семена, които са паднали на земята сухи и голи, изгниват, ала след това великата сила на Господния Промисъл ги възкресява, и от едно семенце създава много, отрупвайки го с плод.
Свещеномъченик Климент Римски
Следва да очакваме, че творението ще страда, сякаш обречено на смърт по време на горенето, ала за да бъде възстановено, а не за да загине, за да живеем, обновени, в един обновен свят… Обърни внимание на примера със съня и пробуждането. Защото ако след будното състояние идва сънят, а след съня пробуждането, то това е символ на смъртта и възкресението: понеже „сънят и смъртта са близнаци“ (Омир), то съживяването от мъртвите е също толкова необходимо, както и вдигането от сън… Умрелите тела отново ще оживеят. За това можеш да направиш извод не само от съня и пробудата, но и от семената и растенията, тъй като всички те възвестяват възкресението. Погледни семената, как ги хвърлят голи и слаби в земята, а оттам те се появяват пак плодоносни.
Свещеномъченик Методий Патарски
Ако няма възкресение, то няма и Бог, няма и Промисъл, но всичко се управлява и движи случайно… Ала ще каже някой: „Как ще възкръснат мъртвите?“ О, неверие! О, безумие! Нима Онзи, Който само с едно желание е променил прахта и тялото, Който е заповядал на мъничкото семе да расте в утробата и да се развива в многообразен телесен организъм, няма с още по-голяма леснина, според волята си, да възкреси онова, което е било и е изчезнало?… Господ е възвестил възкресението на телата не само със слово, но и на дело. Преди всичко когато е възкресил Лазар, който бил мъртъв четири дни и вече се бил предал на тление и миришел. Защото Той е възкресил не душа, лишена от тяло, но тялото заедно с душата — и не друго някое, а тъкмо онова, което е било предадено на тление… Виж семената, заривани в браздите като в някакви гробове. Кой им дава корени, стъбло, листа, класове и най-фините остри игли върху класа? Нима не Творецът на всичко? Нима не заповедта на Онзи, Който е устроил всичко?… И тъй, ние ще възкръснем, защото душите пак ще се съединят с телата, които ще станат безсмъртни и освободени от тлението…
Преп. Йоан Дамаскин
Веднъж, ставайки много рано, вървях аз заедно с двама братя извън… града, и повдигнах очи към небето, което подобно на чисто огледало осветляваше дивно земята със звездите си, и казах с учудване: „Ако звездите сияят с такава слава, то колко повече праведните и светите, извършили волята на светия Бог, ще възсияят в часа, когато дойде Господ, с неизречената светлина на спасителната слава!“. И изведнъж при спомена за това страшно Христово пришествие потрепериха костите ми и, усещайки трепет в тялото и душата, аз заплаках със сърдечна болка и рекох, въздъхвайки: „Какъв ли ще се окажа аз, грешникът, в този страшен час? Как ще застана пред престола на праведния Съдия?… Как бих могъл аз, безплодният, да се окажа сред светиите?… И какво да правя, когато светиите ще се познаят едни други в небесния чертог? Кой ще ме познае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите в огъня“.
Преп. Ефрем Сириец
Най-после, след дълги времеви периоди, злото ще изчезне и нищо няма да остане освен доброто, когато и (обитателите на) преизподнята ще изповядат единогласно господството на Христос… Който е всичко, Той е и във всички. С това, както ми се струва, Писанието ни учи, че ще настъпи пълно унищожение на порока. Защото ако Бог бъде във всички същества, то, без съмнение, в тях няма да има порок… Целта на Бога е една… — да приобщи всички към благата, които са в Него… След пречистването и изтребването на страстите посредством лекуването с огън мястото на всяко (лошо) свойство ще се заеме от (противоположното му) добро свойство: нетлението, животът, честта, благодатта, славата, силата, и всичко, което си представяме чрез умно съзерцание в Бога и в Неговия образ, сиреч в човешката природа.
Св. Григорий Нисийски
„И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше“ (Откр. 21:1). Тук се говори не за унищожаване на творението, а за промяна към по-добро, според свидетелството на апостола: „и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21)… Обновата на старото не означава унищожение, а само отстраняване на старостта и бръчките. И за хората, които са станали поради някаква причина по-добри или по-лоши, казваме: „уж същият, ама не е същият“, сиреч той се е променил… Видението на светия град Йерусалим, което е имал свети (Йоан), означава преход към светлината, която ще получи горният Йерусалим… Този град, чието основание е Христос, е съставен от светии… Там няма да има нито плач, нито сълзи, защото Подателят на вечната радост ще дава непрестанно веселие на всички светии.
Св. Андрей Кесарийски
На кръста смъртта е погълната от живота. В Христа смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, защото „не намира за себе си място в Него“. И тъй, изкуплението е борба на живота със смъртта и победа на живота. Човешката природа на Христос е началото на новото творение: чрез човешката Му природа силата на живота нахлува в космоса, за да го възкреси и да го преобрази чрез окончателната победа над смъртта. Слез Въплъщението и Възкресението смъртта вече не е спокойна: тя вече не е абсолютна. Сега вече всичко се насочва към… „всеобщото възстановяване“ — сиреч към пълното възстановяване на всичко, което е било разрушено от смъртта, когато космосът ще бъде огрян от Божията Слава, която ще стане „всичко във всички“… Христос е Глава на Църквата, сиреч на онова ново човечество, в чието лоно никакъв грях, никаква враждебна сила не могат вече да отлъчат окончателно човека от благодатта… Делото на Христос засяга цялото човечество отвъд видимите предели на Църквата. Всяка вяра в тържеството на живота над смъртта, всяко предчувствие на възкресението е косвена вяра в Христа, защото само Христовата сила възкресява и ще възкреси мъртвите. След победата на Христос над смъртта възкресението е станало общ закон на творението — не само на човечеството, но и на животните, растенията, камъните, целия космос…
В. Лоски
Никой да не се бои от смъртта, защото смъртта на Спасителя ни освободи! Угаси я Онзи, Който бе държан от нея. Плени ада Онзи, Който слезе в ада. Той огорчи ада, вкусил Неговата плът. И, предвиждайки това, Исая викаше: „адът — казва — се огорчи, срещайки Те долу“ (Ис. 14:9); огорчи се, защото бе унищожен; огорчи се, защото бе осмян; огорчи се, защото бе умъртвен; огорчи се, защото бе низложен; огорчи се, защото бе вързан. Прие тяло — и докосна Бога; прие земя — и срещна Небе; прие това, което видя — и бе хванат в капан от това, което не видя. „Смърте, де е жилото ти? Аде, де е победата ти?“ (Ос. 13:14). Христос възкръсна — и ти си низвергнат! Христос възкръсна — и паднаха демоните! Христос възкръсна — и ни един мъртвец няма в гроба! Христос възкръсна от мъртвите, ставайки пръв от умрелите. Нему слава и власт вовеки веков. Амин.
Св. Йоан Златоуст
Из книгата ”Таинство веры”, Москва, 2006 г.
Бележки
1. Климент Александрийски. Стромати 6, 6.
2. Епископ Григорий. Изъяснение труднейших мест 1-го Послания св. ап. Петра. Симферополь, 1902. С. 10.
3. Климент Александрийски. Стромати 6, 6.
4. Ф. Достоевский. Собрание сочинений в 15-ти томах. Т. 9. С. 362.
5. Слово 84 [Isaak tou Syrou eurethenta asketika. Sel. 326].
6. Химн 1, 93-97 [SC 156, 164].
7. Пак там, 98-103.
8. Стихира на вечернята на Велика събота: Триодь постная, М., 1974. Ч. 2. Лист 487.
9. Миней празничен. С. 459.
10. Стихири на Велика събота: Триодь постная. Л. 487 на обратната страна.
11. Пак там.
12. Тропари на утренята на Велика събота: Триодь постная. Л. 480 на обратната страна.
13. Канон на Велика събота, песен 6: Триодь постная. Л. 483 на обратната страна.
14. Григорий Нисский. О душе и воскресении: Творения. М., 1862. Ч. 4. С. 250.
15. Исаак Сирин. О божественных тайнах и о духовной жизни. Новооткрытые тексты. Перевод с сирийского иеромонаха Илариона (Алфеева). М., 1998. С. 213.
16. Слово 26 в сирийския оригинал. Вж.: Mar Isaacus Ninevita. De perfectione religiosa. Ed.
P. Bedjan. Leipzig, 1909. P. 189.
17. Йоан Лествичник. Лествица 26.
18. Иеромонах Софроний. Старец Силуан. С. 99.
19. Пак там. С. 23.
20. Пак там.
21. PL 40, 1127.
22. PL 17, 200.
23. PL 77, 396.
24. PG 46, 97C-100A.
25. Цит. по: Епископ Игнатий (Брянчанинов). Сочинения в 5 томах. Т. 3. СПб., 1905. Сс. 83-87.
26. Пак там. С. 84.
27. Василий Великий. Сочинения в 3-х томах. Т. 1. С. 405.
28. Слово нравствено 1, 264-396 [SC 122, 292-300].
29. Благодарение 2, 250-252 [SC 113, 350].
30. Химн 1, 132-159 [SC 156, 168-170].
31. Gregoriou Nyssis erga. T. 1. Sel. 316.
32. Архимандрит Киприан (Керн). О часе смертном. М., 1990. С. 13.
Превод: Андрей Романов
