Постът като философия на живота
Темата за човешкото падение е антропологична. Според божественото откровение човекът е същество, което се намира на границата на световете, същество, което Бог е замесил от духовно и материално тесто; той е зеница на вселената, творение, създадено по Божи образ и подобие. Човекът е сътворено същество, но не е създаден като завършено същество.
Човешкото същество не е просто „снимка“ или отблясък на Божественото Същество, но има и динамичния дар въз основа на това, което е, да бъде нещо много по-висше и съвършено. Това значи сътворен по Божи образ или икона (лик) и по Божие подобие (прилика). Подобието („приликата“) е нещо, което възхожда към Лика. От Лика и към Лика – в това е динамиката на човешката личност, основното свойство на човешката природа, което нито една земна философия не би поставила под въпрос. Всяка философия и наука от опит знаят, че човекът е динамично същество, надарено с изключителни възможности. Същество, което, казано на богословски език, е не само дадено, но и зададено. Човекът е задача – на Бога и на природата, в която се ражда, но и своя собствена задача.
Това, за което свидетелства библейското Откровение и което ни показва универсалният човешки опит, са, от една страна, възможностите, които човек притежава като същество, а от друга – съществуването на нещо, което го ограничава и помрачава. В цялата история човекът се разкрива като същество, добро по природа, но и като същество, застрашено от онова, което наричаме зло; същество, обременено с нещо. Във всички религии, включително и в естествените, предхристиянски, присъства усещането, че човекът не само е несъвършен, но и че човешката природа, такава, каквато е сега, не е първосъздадената човешка природа, че с нея се е случило нещо. И че е необходимо нейното очистване, нейното завръщане в изгубеното първоначално състояние. Естествено, всичко зависи от религиозното, или от научното и философското съзнание на човека, за да се даде някакво обяснение откъде е дошло това и какво се случва с него. Модерната психоанализа, можем да кажем, а и не само тя, смята чувството за вина за най-значимо и най-дълбоко заложено в човешкото съзнание, за нещо, което човек винаги носи със себе си. Това чувство за вина съществува някъде в дълбините на човешкото колективно съзнание; както и чувството за страх. Мнозина смятат, че тези две реалности – страхът и вината – са най-дълбоко заложени в човешката природа. Постоянно се търсят причините за тях: дали те са във възпитанието, религиозно или някакво друго, или в нещо, което е по-дълбоко от социално-психологическото състояние, в което се намира човек? Дали това е нещо, което е обществено обусловено или нещо, което човек носи в себе си, което наследява от своите прародители, и което се предава от поколение на поколение и го обременява?
Човекът е това, което яде
Библейското Откровение има своя отговор на въпроса, отговор, който не е от вчера. Още от времето на Стария Завет се говори за човешкото падение, за прародителския грях. На сътворения от Бога човек, на когото е било дадено да бъде господар над небесните птици, морските риби и над всяко друго творение, да властва над небето и земята, на когото бил даден от Бога дар да владее, била дадена и една-единствена заповед: да не яде от дървото за познаване на добро и зло, защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш (Бит. 2:17). И както казва Моисей по-нататък, змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая? Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем, само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете. Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло (Бит. 3:1-5). И после следва едно гениално описание на това как грехът съзрява в човешката душа, в човешкия ум и човешкото сърце и как се превръща в дело; как е съзрял в ума, сърцето и душата на Ева и се е превърнал в дело, след това и в душата на Адам, и как непрекъснато, в цялата история всеки човешки грях има същия процес на съзряване. Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той (ст. 6). Свети Йоан Богослов в своето послание, анализирайки по един по-различен начин тези три основни момента в процеса на съзряването на греха в човешката душа, говори за похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (вж. 1 Йоан. 2:16). Следователно, на първо място е похотта на плътта: дървото, което е добро за ядене. Първата и най-дълбока човешка потребност е потребността от храна. Човешкото същество не може да съществува без храна. В това отношение Фойербах е бил прав, когато е казал, че човекът е това, което яде. Само че той е бил материалист и смятал, че човекът е тяло и се храни само телесно. Обаче човекът не е само тяло и не се храни само телесно: той е и душа и се храни и духовно. Ако се храни само с телесна храна, тогава естествено ще бъде само телесно същество. Ако се храни и с нещо друго, тогава ще бъде и нещо друго, повече от това.
Първото изкушение за човешката душа било свързано с желанието за храна. Това е похотта на плътта. По своята природа човешкото същество е гладно. А то е гладно, защото е несъвършено. Това, което е несъвършено, иска да допълни своя недостиг, да възпълни своето несъвършенство. И тялото, и душата, и умът искат своята храна. Второто изкушение е похотта на очите – дървото било приятно за гледане. Дълбоко в човешката природа е вкоренена жаждата за красота. Това се вижда и у детето. Човекът, уязвен от красотата, се стреми да я придобие за себе си.
И трето – то било многожелано, защото дава знание! Храната, красотата и знанието са трите най-дълбоки потребности на човека: похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост според св. Йоан Богослов. Чрез тях идват изкушенията на човека, тоест на Ева. А ние носим Ева в своите кости: от една кръв е кръвта на всички хора. Демонската сила, която се появява в рая във вид на змия, макар че от самото начало лъже и поради това се нарича „лъжа и баща на лъжата“, не предлага нещо, което е изцяло лъжливо, защото човекът веднага би го разпознал. Тя най-напред облича в хубава дреха това, което казва, за да прелъсти Ева. След това подхвърля на Ева: Бог не ви ли е казал да не ядете от всяко дърво в градината? Тя лъже, защото Бог им е казал да не ядат само от едно дърво. Не успявайки в това, змията казва, че Бог е казал това, за да ги лиши от онова най-дълбоко знание.
Смисълът на първоначалната Божия заповед
И така, демонската сила атакува три основни потребности на човешкото същество. Така е било в началото, така е и днес. Цялата днешна цивилизация би могло да се изтълкува през призмата на това първоначално Евино изкушение. Интересното е, че същото изкушение се предлага и на Христос в пустинята. В четвърта глава на Евангелие от Матей се говори за това как действа пустинният дух – това гениално е описано от Достоевски: „Превърни камъните в хляб, гладен си. Претвори камъните в хляб, и целият свят ще тръгне след Тебе“. Модерните обществени системи, чак до системата на съвременното консуматорско общество, да не говорим за марксизма, не са ли спечелили милиони хора именно чрез това изкушение? Хляб и зрелища са предлагали още древните римски императори. В отговор на първото изкушение чуваме Христовите думи: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“ (Мат. 4:4). Чрез Христовата победа над изкушението, в което е паднала Ева, ни се разкрива смисълът на първоначалната заповед. От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него (Бит. 2:16-17). Какво всъщност значи това? В какво е същността и смисълът на тази първа заповед?
Бог е дал природата, творението, за да бъде употребявано от човека. Но не му е разрешил да злоупотребява с творението. Първата заповед е призив към човека да установи правилно отношение към себе си, към Бога и към творението около себе си. Тази заповед е като проверка за неговата свобода, неговата воля и неговия ум. И тя му казва: употреби творението, но по начин, съответстващ на твоята природа и твоето вечно призвание. Какво предлага демонът на Ева? Казва й, че природата е единственият източник на нейния живот, нейното знание, нейното познание за добро и зло. И още, че тази заповед не е източник на нейния живот, но тя ограничава нейната свобода и битие, и Бог, тъй да се каже, чрез нея й е поставил граници. Огромна лъжа! И продължава: Върни се към себе си, ще скрия от теб, че си ограничена, върни се към природата, ще скрия от теб, че природата по своята същност е ограничена. Не е твоя храна словото, което излиза от Божиите уста – тоест тази заповед като мяра за живота, като призив към човека да употребява света и чрез него да израства и да съзрява за приемането на по-съвършена храна от тази, която дават светът и творението.
Природата, това са „камъните“. Човекът, като същество, по-съвършено от природата, не може да открие своето съвършенство и да постигне пълнота на своето битие в природата, която е по-несъвършена от него. Именно в това е неговото падение, падението на Адам и Ева, падението на всяко човешко същество от Адам и Ева до ден-днешен. Когато човекът се обърне към природата, когато обожестви природата и самия себе си, тогава смята храната от природата за единствена, а творението – за източник на неговото познание за добро и зло и на неговата най-дълбока мъдрост. Смята красотата на творението около себе си за единствената красота, смята, че той е пълнота на красотата, за която копнее; че храната от природата е пълнота на храната, за която жадува; и че знанието, което черпи от природата и творението, е пълнота на знанието, с което се насища – и така придобива гордостта от живота. Отношението към творението, осветлено в Божието слово, се изопачава, защото се отхвърля истината за Божествената заповед. Тя се обявява за лъжа, а това се подхвърля като истина.
Много от светите отци не без причина твърдят, че тази първоначална Божия заповед за човека е била заповедта за поста, и всъщност, призив към човека да разпне своя ум. Свети Григорий Палама казва, че чрез тази заповед е предсказана тайната на Честния Кръст. „Постното“ отношение към творението, отношението на въздържание в смисъл на почитане на самото творение и на стремеж към нещо, което е много по-съвършено от самото творение. И както се казва у светите отци, чрез своето падение човекът е нарушил именно заповедта за поста. Първата Божия заповед, в която се съдържа всяка друга заповед. С това той се е отчуждил от Бога, защото Божието слово е именно онази сила, чрез която Бог държи човека. Затова и казва: в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш. Което значи: в същия миг, в който нарушиш тази заповед, когато се отречеш от Божието слово като храна, когато се отречеш от тази първоначална, изконна мъдрост, освещаваща твоя живот и твоята съдба, ти си се отчуждил от Бога, паднал си в света, в „Долината на плача“, както казва Негош, в долината на плача и скърбите. Там, където настъпва човешката слепота и където човешкият живот е едно „страшно съновидение“. Тогава вече не знаеш и кой си. Отдалечил си се на дъното на бездната и не знаеш нито началото, нито края на пътя, движиш се пипнешком, търсиш нещо, но всеки твой труд е напразен, докато не се върнеш отново към своя първоизточник. Оттук във всички митологии, древногръцка, месопотамска, „Епос за Гилгамеш“, в митовете на древна Индия и древен Египет, да не говорим за юдео-християнското предание, съществува дълбока потребност за връщане в някакво първоначално, невинно състояние. Това е, за което владика Раде казва: „О, невинни синове на природата, о проста, най-светла мъдрост!“
Вредната за ума гордост и смиреномъдрието
Падението всъщност е погрешно отношение на човека към себе си, към Бога и към творението. От това се ражда и многобожието, обожествяването на слънцето, луната, звездите, на друг човек, на самия себе си, на своя ум и своите знания. Именно в подготвителния за поста период Църквата ни говори за високоумието на фарисея, за неговото „високоречие“, „високословие“ и „гласа на неговата гордост“ – тези стари, славянски изрази са изпълнени с дълбок смисъл и съдържание – за разлика от митаря, който се удря в гърдите и казва: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“, който е изпълнен със смиреномъдрие, с „висотата на смирените думи“. И така, ако вредната, повреждаща ума гордост, която е отровила Адам и Ева, и те, помрачени по ум, са потъпкали Божията заповед, е причина за повредеността на човека (тук някъде е коренът на онази вина и на онзи дълбок страх), тогава началото на обновлението на човека е възвръщането на смирението пред Божието слово, пред вечната мъдрост; и чрез смирението – приемане на вечната светлина, която тогава осветява пътя на човека и му дава правилната мяра за неговото знание и поведение, за неговия живот и живота на света, в който се намира.
Призивът към духовен и телесен пост
Смиреномъдрието е основа на философията на живота. Постът е път към придобиването на това смиреномъдрие в живота, а не формално придържане към някакви предписания, храни, едно или друго. Първият призив на поста е: „Братя, като постим телесно, да постим и духовно“. И добродетелта, и грехът се зачеват в човешкото сърце и продължават своето развитие. Когато грехът се докосне до ума, след това преминава в дело и се извършва чрез човешкото тяло. Затова, ако човек истински желае да се обнови, да се промени, да измени своето отношение към творението около себе си, към тайната, върху която почива, той трябва цялостно да се ангажира с това ново „изменение от Десницата на Всевишния“. И тази промяна е всъщност онова, към което ни призовава постът като завръщане към изпълнението на първоначалната заповед.
Няма истинско обновление на човешкото същество, няма промяна на човека – истинска, нравствена, духовна, душевна, дори икономическа – без пост. За съвременния човек няма по-важно задължение от неговото завръщане към поста. Постът като дълбока промяна на ума, насочена към целокупното човешко същество, като човешко усилие, както би казал Солженицин, за самоограничаване, въздържание, възпитание на своята вътрешна воля и свобода. Такъв е постът, който Църквата проповядва от най-древни времена.
Така въпросът за поста е въпрос за философията на живота: въпрос за обновлението на човешкия дух, човешкото тяло, на човешкото общество. Въпросът за поста е въпрос за здравето. Въпросът за поста е въпрос за истинската и правилна любов и най-дълбоко човеколюбие. | www.svetosavlje.org
Превод: Татяна Филева
