Велика сряда: сълзи, миро, отчаяние и надежда…
Велика Сряда. Това е денят не само на най-страшното предателство в човешката история. Този ден също е и ден на велика надежда. Защо е толкова важен евангелският пример на покаяние, за който ни разказва днес Църквата?
Изминаха дните на Великия пост. Шестте му седмици вече са зад нас. Започна Страстната седмица. Така бързо мина този пост… И отново изпитвам онова чувство, че не смогнах нищо да изпълня. Даже не и да направя, дори и начало не успях да положа. Начало на поста, на въздържанието, на изправлението и най-важно – на покаянието.
Така бързо отминаха тези свети дни. Или аз така бързо минах през тях. Вече е прочетен Великият покаен канон на свети Андрей Критски. И то не веднъж – два пъти.
Също отново се прочете на богослужение житието на преподобна Мария Египетска – вече така познато, сякаш до последната дума. Но сърцето не е съкрушено и душата не е истински умилена и не мога да се освободя от чувството на някаква горчива незавършеност, непълнота, неизпълнение…
Но има още един ден. Цяла година го чакам и винаги се страхувам да не го пропусна заради нещо, да не го изгубя, да не би да не успея да го посрещна в храма. Това е Велика сряда.
Защо? Може би защото не зная къде другаде бих могъл да намеря толкова точен израз на отношението на каещата се душа към Христа, като думите, които откривам в стихирите на днешното богослужение. Аз чакам тази служба, помня я отлично и всеки път я преживявам сякаш за първи път.
Жената блудница, „отчаяна от живота си и опозорена заради нрава си” („отчаянная жития ради и уведомая нрава ради“), моли „приеми мен, каещата се и не ме отхвърляй, съгрешаващата” („приими мя, кающуюся, юже не отринул еси согрешающую») (Стихири на Велика сряда от монахиня Касиана).
Наистина тук имаме всичко, и онази най-фина граница между отчаянието и надеждата, между нетърпимата душевна болка и радостта от разкриващите се милост и любов Христови, онзи покъртителен, потресаващ преход от бездната на греха към светлината на добродетелта. Преход, който е възможен само тогава, когато Господ протяга ръка и вдига от коленопреклонение онзи, който сам смята, че вече никога няма да бъде достоен да се изправи.
Стоим в храма, слушаме тържествената и печална мелодия на песнопенията и наистина виждаме как това се случва… Блудницата влиза, тя трепери от страх, че ще бъде отритната и заедно с това вярва, че Господ няма да я отблъсне . Тя – цяла – покрита с калта и порочността на греха – идва при Този, Който Самият е Извор на чистотата.
Алабастреният съд с миро е в ръцете й, сълзи премрежват очите… Недоумяващи, осъдителни, гневни погледи, обърнати към нея, в които ясно се чете: „Как смееш да влезеш, как смееш да дойдеш тук, точно ти!? …” Но има един поглед, изпълнен с любов и състрадание, с толкова любов и с толкова състрадание, колкото не може да има никой, дори и най-добрият човек на света.
Би ли могъл някой от другите, които са седели в тази горница или които са я срещнали по пътя, да разбере, какво става в този момент в нейната душа, да усети какво се случва в тези мигове между нея и Христа?
Колко ли е било голямо страданието, което е царяло в сърцето й, изпълвало го е, туптяло е в гърдите й, за да я принуди да забрави и срам, и страх?
Как е прозряло това порочно и страстно сърце истината, която дори и праведниците не могат да приемат напълно: че няма грях или беззаконие, които могат да откъснат завинаги човека от Бога; че не съществува такова нещо, което да може да ни лиши от Божията любов и че Този, при Когото отива тя с миро в ръце, е Самият Бог. Тя не би отишла при човек, не би се доверила на човек, не би му повярвала… Това е тайна.
Опитваме се да вникнем в тази тайна, поне отчасти да я постигнем… И сякаш забравяме кои сме. И ни се струва, че всъщност ние влизаме в онази горница и държим в потреперващи ръце благоуханния съд с миро и сякаш към нас са обърнати осъждащи и гневни погледи от всички страни и всеки от тези погледи ни изгаря, сякаш ни слага клеймото на присъдата. И отстъпва встрани всичко земно, не остава нищо, никакви оправдания, никакви „прегради” и „защити”.
В този момент виждаме себе си такива, каквито не сме се виждали никога преди и усещаме с цялото си същество, че нямаме в себе си нищо, което би ни направило достойни за милостта и любовта, нямаме добродетели, нямаме дори и една заслуга, изобщо нищо добро … Само „мрачното и безлунно силно влечение на греха”… (Стихира на Велика сряда от монахиня Касиана).
И се вцепеняваме от болка и страх… И искаме само едно нещо: да паднем в нозете на Този, Който вярваме и се надяваме свръх всяко упование, че няма да ни отблъсне; да паднем в нозете Му и да ги умиваме със сълзите си и да молим да ни прости… Да ни прости всичко, в което преди дори и не сме подозирали нашата вина.
И няма никакво значение кой ни гледа в този момент, кой се досеща какво става в сърцата ни. Важно е само това, което се случва между мен и Христос, както тогава – преди около две хиляди години – между Господа и блудницата; както безброй много пъти това се е случвало за тези около две хиляди години.
Покаянието… То ни се дава, когато вече е дошъл съдът. Когато вече сме осъдени. И зее бездната, готова да ни погълне. А ние… Ние се молим за милост, каквато нямаме абсолютно никакво основание да очакваме.
И ние всъщност не се надяваме на милост.
Ние просто я усещаме с цялото си същество. | www.pravmir.ru
Превод: Евгения Николчева
