Изповед и причастие



662Какво е мястото в подготовката за причастие на тайнството Изповед? Нужно е да отговорим на този въпрос, тъй като в много православни Църкви е развита и общоприета теорията, според която за миряните е невъзможно да се причастяват без изповед и опрощение на греховете. Дори ако някой би искал да се причастява често, той трябва всеки път да се изповядва или поне да му бъде прочетена опростителната молитва.

Време е да заявим открито, че каквито и да са били различните, и понякога сериозни, причини за появата на тази теория и практика, те не само нямат основания в Преданието, но всъщност водят и до тревожни изкривявания на православното учение за Църквата, на Евхаристията и на самото тайнство Покаяние.

Трябва да се запознаем с първоначалното учение относно тайнството Покаяние, за да се убедим в това. Покаянието е било и, според същинското учение на Църквата, все още е тайнството на примирението с Църквата и завръщане в нейния живот на онези, които са били отлъчени, т. е. били са изключени от евхаристийното събрание. Отначало високият нравствен критерий за живота е съдържал очакване към членовете на Църквата само за едно такова помирение, а така е повелявала и строгата църковна дисциплина: „След великия и свят призив [на кръщението] ако някой бъде съблазнен от дявола и съгреши, за него има само една изповед“, четем в християнския документ от втори век Пастир на Ерм, „защото ако някой греши и се изповядва често, то на такъв човек изповедта не носи полза“.1 По-късно и особено след масовото християнизиране на Римската империя, следствие на приемането на християнството от император Константин, дисциплината, свързана с изповедта, донякъде бива смекчена, но разбирането на тайнството по никакъв начин не се променя – то остава предназначено за онези, които са отлъчени от Църквата за деяния и грехове, ясно определени в каноническото предание.2 Това разбиране остава и до днес, което се вижда добре в опростителната молитва: „…примири го (или: я) и съедини със светата Си Църква в Христа Иисуса, нашия Господ…“ (това, между другото, е първоначалната опростителна молитва, която се използва в цялата Православна църква. Що се отнася до втората молитва, непозната в повечето поместни църкви – „…и аз, недостоен свещеник, чрез дадената ми от Него [Иисус Христос] власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове…“ – тя има западен произход и е внесена в нашите богослужебни книги по време на силното „латинизиране“ на православното богословие).

Означава ли това, че неотлъчените, верните, Църквата е считала за безгрешни? Разбира се, че не. Нейното учение всъщност е, че никой, освен Бог, не е безгрешен и че „няма човек, който да не греши“ (3 Царств. 6:46). Църквата обаче винаги е учила, че има грехове, които водят до отлъчване и други, които не водят до откъсването на християнина от тялото на вярващите и от участие в тайнствата. Свети Николай Кавасила пише: „Има грехове, които според учението на св. Йоан не са смъртни. Ето защо няма препятствие за онези християни, които не са извършили грехове, които да ги отделят от Христа и да водят към смърт, да се приобщават със светите Тайни и да участват в освещаването, не само външно, но и в действителност, тъй като те продължават да бъдат живи членове, съединени с Главата…“3.

Това не означава, че другите грехове – общата греховност, слабост и недостойнство на целия ни живот – не изискват покаяние и прошка. Цялата подготовка за причастието, както видяхме, е всъщност покаяние и вик за прошка. Тези грехове обаче не изискват тайнството Изповед и опростителна молитва, тъй като тя се отнася само за отлъчените. „Несмъртните“ грехове и общата греховност членовете на Църквата изповядват всеки път, когато се събират за Тайнството на Христовото присъствие, а и целият живот на Църквата в действителност е непрестанно покаяние за това. По време на самата Божествена литургия също изповядваме греховете си и молим за прошка в молитвата на трисветата песен:

…Прости ни всяко волно и неволно прегрешение, освети душите и телата ни и дай ни да Ти служим в светост през всички дни на живота си…

Също, когато пристъпваме към светата чаша, ние молим за прошка на „прегрешенията, волни и неволни, извършени с дума или дело, съзнателно или несъзнателно“ и вярваме, че според степента на нашето покаяние ще б­ъдем простени чрез приемането на Тайнството на опрощението и изцелението.

Ето защо трябва да бъде ясно, че теорията, според която тайнството Изповед е необходимо условие за допускане на миряните-членове на Църквата до причастие, е не само отклонение от първоначалното и всеобщо църковно Предание, но е и изопачаване на православното учение за Църквата, Евхаристията и за самото тайнство на Изповедта. Тя изопачава учението за Църквата, защото всъщност разделя членовете й на две категории. За едната от тях – миряните – не се смята, че възраждането в Кръщението, освещаването в Миропомазването и това, че те са станали „съграждани на светиите и свои на Бога“ (Еф. 2:19) им дава пълноправно членство, т. е. правото да участват в Тайнството, в което Църквата се осъществява като Тяло Христово и Храм на Светия Дух. Така тази теория изопачава и учението за Евхаристията, защото тя поставя други условия за причастие освен членството в Църквата и с това прави невъзможно да се види и преживее Евхаристията като Тайнството на Църквата, като акт, чрез който, според думите от Василиевата литургия, „всички, които се причащаваме от единия хляб и чаша, се съединяваме един с друг за общуване с единия Дух Свети“.

Тази теория изопачава още и самото тайнство на Изповедта, защото тя го превръща във формално и на практика в единственото условие за причастие и в резултат на това изповедта замества истинската подготовка за причастието – дълбокото вътрешно покаяние. Центърът, цялото преживяване на това тайнство, се измества от покаянието върху опростителната молитва и то се разбира почти като магическа сила.4 Това „опрощаване“, разбирано по някакъв формален, полумагически, полузаконнически начин, човекът търси днес в изповедта, а не примиряването с Църквата, от която греховете му са го отлъчили. Той търси опрощаването, не защото неговата греховност го измъчва (обикновено той я намира за естествена и неизбежна), а защото то го „удостоява“ да пристъпи към светите дарове с чиста съвест. Така тайнството Изповед, което в древната Църква е било толкова важно и страшно, се е превърнало в просто „условие“ за причастие и всъщност е изгубило своята истинска функция и място в Църквата.

Как е могло да се появи в Църквата такова разбиране и да се превърне в норма, защитавана от мнозина почти като квинтесенция на Православието? Три са главните фактори допринесли за това. Вече говорихме за един от тях – външното, минималистично и хладно отношение към изискванията на Църквата, а също и изобличаваното от светите отци пренебрежение към тайнствата, което е довело отначало до по-рядко причастяване, а после и до схващането му като „задължение веднъж в годината“. От тук е ясно, че християнин, който не пристъпва често към светите Тайни и през останалото време е напълно доволен от своето de facto „отлъчване“, трябва да бъде примирен с Църквата и не може да бъде допуснат до причастие, освен чрез тайнството Изповед.

Вторият фактор, съвсем различен от първия, е влиянието на монашеската практика на изповедта върху живота на цялата Църква – става дума за духовното наставничество, при което монахът постоянно „разкрива помислите си“ пред по-опитен монах. „Старецът“, който е поел духовното ръководство и пред когото става това разкриване на помислите, не е непременно свещеник (всъщност монашеството в първоначалната си форма се е мислело като несъвместимо със свещенството) и този вид изповед по никакъв начин не е бил свързан с тайнството Изповед. Тя е била неразделна част от монашеския живот и практика и се е основавала на пълното послушание и отричането от собствената воля. Така според византийските типици от XII-XIII век на монаха се забранява сам да решава, както да приема, така и да се въздържа от причастие, без разрешение на игумена или на духовника си, защото, както се казва в един от тези типици: „да се лишаваш сам от причастие е да следваш собствената си воля“. В женските манастири власт да решава тези въпроси е имала игуменията.5 В тази практика имаме един несакраментален тип изповед, която донякъде може да бъде сравнена с това, което днес наричаме „духовно наставничество“. В исторически план обаче този тип изповед оказва силно и решаващо влияние на сакраменталната изповед. С настп­ването на духовен упадък (чийто размер може да бъде схванат, ако разгледаме каноните например на Трулския събор, състоял се в Константинопол през 691 г.) и загубата на морален и духовен авторитет на свещениците в света, манастирите стават буквално единствените центрове на духовно ръководство, а монасите – единствените духовни наставници на миряните. По този начин двата типа изповед – „сакраменталната“ и „духовната“ – постепенно се сливат в един: „духовната“ изповед става подготовка за свето Причастие, а тайнството Изповед започва да включва и духовни проблеми, които преди не е обхващало.

Това развитие е оправдано от историческа и духовна гледна точка и е благотворно за условията, в които се появява. В днешните условия обаче то води до едно объркване, което вероятно носи повече вреда, отколкото полза. Тук не се поставя под въпрос основната потребност в Църквата от пастирско и духовно ръководство и наставничество. Истинският въпрос е дали тя се удовлетворява от сегашната практика, при която човек се изповядва за четири-пет минути, тъй като след него стои опашка от каещи се, дошли да изпълнят своето „годишно задължение“? При тази практика няма възможност да се навлезе в същността на проблемите и се създава неяснота относно изповедта – тя престава да бъде истинска изповед, а в същото време не се превръща и в духовен разговор. Другият въпрос е дали всички свещеници, и особено младите, са достатъчно опитни и адекватно подготвени да решават, или поне да разбират, всеки един проблем? Колко много трагични грешки, духовно вредни съвети и недоразумения щяхме да избегнем, ако бяхме съхранили истинското предание на Църквата и бяхме запазили практиката в тайнството Изповед само да се изповядват греховете, а за така необходимото пастирско и духовно наставничество, намерим друго време и контекст. Това би помогнало на свещеника да осъзнае собствената си неподготвеност за определени случаи и да го накара самият той да потърси помощ и ръководство – от своя епископ, от друг свещеник, от духовния опит на Църквата.

Третият, и за съжаление решаващ, фактор за съединяването на двата типа изповед в един, е отново влиянието на западното схоластическо и юридическо разбиране за тайнството на изповедта. За „западното пленничество“ на православното богословие е писано много, но за съжаление малцина осъзнават размерите и дълбочината на изкривяването в живота на Църквата, и преди всичко в разбирането на тайнствата, като резултат на западното влияние. Именно то е довело до промяната (за която стана дума по-горе) същността на тайнството Изповед да се разбира не като покаяние и примирение с Църквата, а като опрощаване, схващано предимно като юридическа сила. Според първоначалното православно разбиране, опрощението се дава, защото свещеникът е свидетел, че е налице искрено и истинско покаяние и поради това има власт да огласи и „удостовери“ божествената прошка за каещия се и неговото „примирение със светата Църква на Христа Иисуса“. В рамките на юридическия подход в западното богословие, опростителната молитва се превръща в „сила сама по себе си“, до степен, че на някои места се появява непознатата практика да се иска и дава „опрощение“ изобщо без изповед! Първоначалното разграничение, споменато вече в цитата от Николай Кавасила, между грехове, които водят до отлъчване и такива, които не откъсват човека от Църквата, на запад се преосмисля като разлика между „смъртни“ и „простими“ грехове. „Смъртните грехове“ лишават човека от „благодатното състояние“ и поради това изискват опрощение в тайнството Изповед, а „простимите грехове“ не засягат това състояние, ето защо съкрушението е достатъчно за тях. В резултат на това учение в православния Изток и особено в Русия (под влиянието на латинското богословие на Петър Могила и неговите последователи) се налага задължителната връзка между изповедта и всяко причастие. Наистина има ирония в това, че мнозина православни вярват, че тази най-явна „инфилтрация“ на латинското богословие е норма на Православието и често дори само опита за нейното преоценяване разобличават като римокатолическо отклонение!

Бележки

1. 4, 3; Вж. P. Palmer, „Sacraments and Forgivness“, Sources of Christian Theology, vol. II, Westminster: Newman Press, 1959, p. 13 ff.
2. Вж. Palmer, Op. cit., pp. 71 ff.
3. PG 150, 449 B.
4 Вж. A. Schmemann, „Some Reflections on Confession“, St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 5:3 (1961), pp. 38-44.
5 S. Salaville, „Messe et Communion d’apres les Typika monastiques byzantins du X au XIV s.“, Orientalia Christiana Periodica, 13:1-2, pp. 282-298.

 

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман „Великият пост“, ИК „Омофор“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

2 Отговори

  1. Райкова каза:

    Материалът е много хубав! Благодаря ви за него. Задавам си въпроса как трябва да постъпи един мирянин, ако енорийският му свещеник следва правилото на задължителна изповед преди всяко Причастие!? Едва ли може да му възрази.

  2. Georgi Traikov каза:

    Нема правило за задължително изповедване преди причастие. Това е времеви обичай. Изповедта и причастието са две различни като цели тайнства. Не бива да се обвързват, понеже се обезценяват. Изповедта е връщането на сгрешилия човек на пътя на праведността и светостта, а причастието е любовта на човека да живее вътре в Бога.
    Райкова, обичаят за който пишете, е дошъл от север, и е пагубен за духовния, за църковния живот на провославния християнин, понеже превръща тайнството изповед в един разпит. Наскоро чух един случай във великата рус, където свещениците задължително се изповедвали всеки първи и трети четвъртък от месеца. Разказаха ми, как стари свещеници се тревожили, че не са се изповедали в четвъртък, а в петък изповедникът им бил написал докладна на архиерея. Изобщо голем цирк е съветската практика.