Изцелението на разслабения
В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Днес, във Втората неделя на Великия пост Църквата отваря пред нас позната страница от Евангелието – за изцелението на разслабения. „Разслабеният” е човек, страдащ от парализа, който лежи като мъртвец. И ето, пренасят го при Господа. Всички ние трябва да помним от Свещеното Писание, че четирима души носели носилката с този болен, и когато стигнали до къщата, където бил Спасителят, те не могли да влязат в нея поради струпалия се народ. Опитали да влязат през вратата, но не успели, и въпреки това не се отказали! Те се добрали до покрива заедно с носилката, пробили го и спуснали носилката в стаята. По-нататък евангелистът съобщава: „Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете” (Марк. 2:5).
Сигурно никога не сте се замисляли кои са хората, носели тази носилка. Там не е казано, че това са родните деца на болния, че това са негови роднини – майка, баща или братя… Изглежда, това са просто приятели, може би съседи. Вижте как са се старали – не за себе си, а за този болен. Нали не всеки би се решил да се покатери на чуждия покрив, да го отвори и да спусне по въжета носилката – вероятно това е било много неудобно и трудно, но каквото и да става, те искали да проникнат там, където е Господ. В това тяхно усилие, в това тяхно старание Той вижда вярата им! И не само вярата – главното, разбира се, е тяхната любов към този човек: за него те се грижели, за него се стараели, неговото изцеление очаквали и вярвали, че Господ Иисус Христос може да спаси този човек, който лежал като жив мъртвец.
Четейки тези страници за пореден път, се замислих какво се случва в нашия живот. Помня един мъж, който също лежеше парализиран, и имаше и син, и близки. Но никой не му подаде ръка за помощ. Той лежеше като ненужна вещ, като труп и по-лошо от труп… Студени, равнодушни, безчувствени сърца! Понякога такова отношение бива проявявано спрямо много близки хора и колкото и да е тъжно за осъзнаване, дори спрямо родната майка. А тези хора, за които четем в Писанието, били съвсем различни. Те желаели изцелението на този човек, сякаш сами боледували, сякаш сами жадували да станат от одъра!
И така, скъпи мои, тук ни е даден велик пример: да се спасяват, да живеят в стремеж към Господа хората могат единствено заедно, единствено като се подкрепят един другиго, като се обичат и вярват, като протягат ръка за помощ – и тогава в отговор ще бъде протегната ръката Божия, ръката Христова! Никога егоистичният, себелюбивият, коравосърдечният човек няма да види протегнатата към него ръка на Бога. Защото, както Сам Той ни изтръгва от бездната, така Той иска и ние да си помагаме едни на други. И ако не можем да помогнем с дело, можем да помогнем с молитва. Затова всекидневната молитва един за друг не трябва да бъде просто изброяване на имена. Когато в храма четем посочените от вас имена, ние не знаем за кого се молите. А когато отправяте молитви за своите близки, роднини, за онези, които се нуждаят – се молете истински, със същата настойчивост, с която роднините или приятелите на разслабения са се стремели да попаднат в къщата при Господа.
Ще има препятствия. Всички знаете, че това са нашата леност, умора, вялост! Как тежко е всичко това! Струва ни се, че не се молим, а товарим камъни. Обаче, когато ви е трудно да се помолите за своите близки, си спомнете, че да се повдигне на покрива носилка с човек навярно също не е било лесно. Но хората били възнаградени: Иисус видя вярата им. Така, ако преодолеем инертността си, Той ще види и нашата вяра… И всички препятствия, в крайна сметка, ще бъдат отстранени. Господ ни казва: „… хлопайте, и ще ви се отвори” (Мат. 7:7). Проявявайте настойчивост в молитвата. Кой от нас не знае как човек бива разсеян, слаб, как безкрайните житейски дела ни отвличат, как изпълват нашите мисли и чувства. Смешно е да помислим, че това са работи, за които вдругиден дори няма и да си спомним. Нескончаем боклук, дреболии изпълват нашия толкова кратък живот, който би трябвало да ценим безкрайно. И всичко това скрива от нас Господа, закрива Небето, затваря молитвата, като дим от комин, който, вдигайки се, закрива слънчевата светлина. А какво е димът? Това са малки черни частици! Така и нашите грехове, нашата безгранична суета се издигат като дим и закриват всичко, и животът ни от християнски се превръща в безполезен, суетен и бездарен.
И така, единствено стремежът към Господа, единствено желанието да се докоснем до изцелителя Христос може да победи. Ето, сега е пост. Ние се стараем повече да се молим, повече да се въздържаме. Малкото въздържане от храна е дребна жертва Богу. И принасяйки всичко това, нека се опитаме да се съберем духом и да възнесем към Господа своята молитва – този път едни за други. Не за себе си, не за своето здраве и спасение, успех и благополучие, а за своите сестри и братя, за онези, които са скъпи на сърцето ни, за тях принесете молитва на Господа, както ни учи днешното Евангелие. За тях се помолете, за да бъде благословен пътят им. За да ги подкрепя и срещне Господ! И тогава всички ние, сякаш държейки за ръка тази молитва на любовта, ще се издигаме все по-високо и по-високо към Господа. Това е главното, всичко останало ще ни се придаде. Ето това е най-същественото в нашата вяра, в нашия живот. И тогава Иисус, виждайки вярата ни, ще каже на всички нас и на тях, за които сме се молели: „Чедо, събуди се, стани от своя сън и болест, от разслабеността, от духовната парализа! Стани! Прощават ти се греховете”. Амин. | www.alexandermen.ru
15 март 1987 г.
Превод: Радостина Ангелова
