Кой е „измислил“ Църквата и как са живели първите християни

На 40-ия ден след Своето Възкресение Христос пред очите на Своята Майка и на малцина от учениците и последователите си се възнася от този видим свят на невидимото за нас Небе (Деян. 1: 9-11). Като оставя учениците Си, Господ им казва, че Той си отива не завинаги, че ще се върне, за да съди света. Христос не оставя апостолите сами на този свят. Той им обещава, че ще слезе върху им Светият Дух, Който никога няма да ги остави. Господ направо Го нарича „Утешител“: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки,
Духът на истината. Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.” (Йоан. 14: 16-17).

Когато дойде Светият Дух, в този свят ще възникне нещо съвсем ново. Ще се роди Църквата, която ще живее чрез Светия Дух и чийто Глава ще е Самият Христос. Тази Църква никога няма да бъде победена. Тя ще пребъде до самия край и ще утешава всеки, който иска да бъде с Христос, като му помага в неговия житейски път, като преобразява душата и тялото му чрез своите тайнства.

Църквата е най-скъпоценният дар, даден на човека от Бога. Тя е Тяло, организъм, в който струи животът Христов. И този организъм се съзижда чрез Светия Дух, както пише апостол Павел. “И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени.”(1 Кор.12:12-13).

Какво правят апостолите след Възнесението на Христос?

Учениците и последователите на Христос се връщат в Йерусалим, очаквайки изпълнението на онова обещание, което им дава Господ. Апостол Лука разказва съвсем малко за периода между Възнесение Господне и Слизането на Светия Дух. Обаче и това е достатъчно, за да си представим състоянието на следовниците на Богочовека, да открием още в този период на „очакване” проявяващите се черти на бъдещата Църква.

„Те всички единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Неговите братя”, пише в книга Деяния на светите апостоли (1:14). Именно това единение, неразривност на християните ще подчертава апостол Лука и по-късно, след Петдесетница. И това не е случайно.

Апостолът постоянно насочва вниманието на читателя към най-важното условие и смисъл на живота в Църквата. Единодушието на вярващите превъзмогва атомарността и „разхвърляността“ на отделните личности. Именно вътре в Църквата те намират пълнотата на взаимното общуване. Границите на егоизма, изглеждащи непреодолими, тук се разрушават и човек, без да губи своята индивидуалност, става част от единия организъм, част (обърнете внимание!) от Тялото на Самия Христос. Такъв е височайшият статут на този, който влиза в Църквата.

Същият апостол Лука в последните стихове на своето Евангелие отбелязва, че Христовите ученици след Възнесението на техния Учител „бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога” (Лук. 24:53).

Какво означава „славеха” и „благославяха”?

Това са два особени типа служение на Бога. Благославянето е традиционна еврейска молитва, която започва с думите „Барух ата Адонай“, които дословно се превеждат така: „Благословен Си, Господи Боже Наш.“ А това, че Христовите ученици „славят“ Бога, означава, че в храма постоянно четат Псалтира, чието име от еврейски език дословно така се превежда – „хваления“.

Освен това, преди Петдесетница сред Христовите ученици по инициатива на апостол Петър е взето решение да хвърлят жребий и да се избере нов 12-ти апостол на мястото на самоубилия се Юда. Възпълването на числото на апостолите е особено важно, тъй като още веднъж подчертава онзи авторитет, който те имат още тогава – като непосредствени свидетели на чудесата на Иисус Христос и като тези, които самият Бог избира лично: “Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах” (Йоан. 15:16).

Именно тук се разкрива тяхното изключително, несравнимо с нищо положение, което впоследствие ги поставя начело на Църквата. Избраните от Самия Бог апостоли залагат в Църквата нейната вътрешна свещеническа йерархия. И целият дълъг ред от последващи епископи е непосредствено свързан с Христовите учениците чрез приемството на ръкоположенията.

Отец Александър Шмеман пише: „И това значение на Дванадесетте като фундамент и средоточие на Църквата е така безспорно, така очевидно за първата община, че още преди Петдесетница първата й задача ще бъде да възпълни тяхното число – да замени Юда, който се е оказал предател.“

Избирането на новия апостол се възприема от общината като избор на Самия Бог: “...след това се помолиха и казаха: Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички, покажи от тия двама едного, когото си избрал, да приеме жребието на тая служба и на апостолството” (Деян. 1: 24-25).

Междувременно наближава юдейският празник Петдесетница – Шавуот, посветен на паметни събития от древността, когато на 50-ия ден от излизането на евреите от Египет Бог им дарява Закона (Десетте Божи заповеди) на планината Синай (Изх., гл. 19). В навечерието на този празник огромни тълпи поклонници от различни краища на Римската империя заливат Йерусалим. Обаче никой, дори и самите апостоли, не подозира, че както малко преди това Самият Христос отменя Старозаветната Пасха и също Сам Господ установява Новата Пасха; така и сега “старият Шавуот” с изгрева на слънцето ще трябва да отстъпи пред лицето на новия (новата Петдесетница).

Защо Петдесетница се нарича „рожден ден” на Църквата?

Когато настава утрото, апостолите заедно с Пресвета Богородица се събират в Сионската горница – в същата тази стая, където неотдавна Христос извършва последната Старозаветна Пасха и установява тайнството Евхаристия. Вероятно те искат заедно да посрещнат празника Шавуот в същата тази позната и скъпа за тях горница. Но в девет часа сутринта се случва нещо чудно: “ И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят.” (Деян. 2:2-4).

Странният шум – мек, но звучен – какъвто е вятърът преди буря – веднага привлича вниманието. От всички страни към Сионската горница се стичат хора, подтиквани от любопитство. Когато апостолите излизат навън, то вече около къщата се е събрала огромна тълпа. Тук има не само евреи, но и римляни, партяни, либийци, кападокийци, с една дума – всички онези прозелити (хора, които са били езичници и са приели юдаизма), които са пристигнали в столицата, за да посрещнат Шавуот.

И когато апостолите започват да говорят, всеки човек в тази многоезична тълпа осъзнава, че чува своя роден език. Едни са смаяни и недоумяват и се питат един друг: „Какво означава това?” А други се присмиват на Христовите ученици, като казват: „със сладко вино са се напили” (Деян. 2:13).

Но насмешките веднага утихват, щом апостол Петър се обръща към събралите се с първата проповед на Евангелието. С каква власт, убедителност, вдъхновена сила я изрича той, личи най-малко от това, че след като свършва да говори, около 3000 души повярват в Христа и приемат свето кръщение (Деян. 2:41), като така се създава първата християнска община.

И тъй Петдесетница – това е денят, в който се ражда Църквата. Защо? Защото всичките седем църковни тайнства, установени от Христос, се извършват чрез Светия Дух – с неговото тайнствено действие.

На апостолите е дарена нова сила и по естеството на своето действие тя няма земен аналог. Тя се дава не за властване и заплашване, но за изправление на обезобразеността на човешката природа, прекъсване на „зациклеността”върху самия себе си, за преобразяване не само на духовното, но и на физическото начало в човека. Безбройните християнски светци са доказателство за действеността на тази особена сила на Светия Дух, Който вече повече от две хиляди години действа в Църквата.

Нещо повече, вътре в Църквата, която се създава на 50-ия ден след Възкресение Христово, се заличават границите, които разделят хората по национална принадлежност. И това, че апостолите започват да говорят на различни езици, е символ на това, че проповедта на Евангелието засяга всеки човек, независимо къде живее и в какво вярва. От този момент всички изкуствени прегради, издигнати от човешките страхове, от недоверието и омразата, се оказват сринати, както пише апостол Павел за това: “ А сега и вие отхвърлете от себе си всичко: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си; не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател, дето няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос”(Кол. 3: 8-11).
Такова безкомпромисно премахване на границите – както езикови и национални, така и социални – е напълно немислимо за тогавашния свят.

И проповедта, с която апостолите впоследствие се обръщат към езичниците, на първо място ги учудва с една абсолютно необичайна за тях „нетърпимост“. Христовите ученици от самото начало говорят за абсолютната уникалност на истината, която им е открита. Те не се опитват комфортно да се съвместят със заобикалящите ги култове. Напротив, те радикално ги отхвърлят и са готови да понесат мъки и да умрат, но не и да примат, – дори и само привидно, – заблудите на другите.

Но как става възможно да се занесе толкова революционна проповед на всички народи на Римската империя и дори отвъд нейните предели? Как нищожно малката група Христови ученици, които могат да се съберат в една стая, успява да не се размие сред огромното количество всевъзможни вярвания? Защо римските императори – с тяхното могъщество и сила! – така и не успяват да заличат християнството от лицето на земята? Апостол Лука дава отговор на всички тези въпроси: благодарение на слизането и действието на Светия Дух.

Каква е Църквата веднага след „раждането” й?

В началния етап на своето съществуване Църквата външно изглежда по-скоро като общност от приятели на Иисус, отколкото като някакво абсолютно ново и уникално религиозно явление. Всъщност само изповядването на Иисуса – Разпнатия и Възкръсналия като Бог и Месия, е онази характерна черта, с която отличават тогавашните християни сред множеството външно аналогични религиозни разклонения на юдаизма.

Нещо повече, ако четем внимателно първите глави на Деяния на светите Апостоли, ще забележим, че йерусалимската община на този етап никак не се разграничава от юдеите. Апостолите продължават да принасят полагащите се молитви в определените часове и спазват целия старозаветен религиозен начин на живот, а самите християни всеки ден единодушно пребивават в храма (Деян. 2:46), т.е. в същия онзи единствен за юдеите Йерусалимски храм.
В своята проповед, Христовите ученици засега още се обръщат само към своите сънародници с надеждата, че те най-после ще приемат Иисуса за Месия и, както и самите апостоли, ще се кръстят и ще влязат в установената от Бога Църква.

Обаче тази вярност на първите християни спрямо юдаизма съвсем не е отживелица от миналото, от която предстои Църквата впоследствие постепенно да се освободи. Напротив, християните смятат, че именно те разбират истинския смисъл на Стария Завет и на целия обреден живот на юдеите. Че целият юдаизъм има смисъл само когато в неговия център стои вярата в Иисуса Христа.

Старият Завет е сянка на Новия и той получава окончателен и пълен смисъл само чрез Боговъплъщението, а благата вест за Възкресението на Христос е необходимият ключ за дешифриране на цялата старозаветна история.
Но първите християни, разбира се, не се ограничават само със спазването на старозаветните ритуали. Още тогава, в онези най-първи дни център на техния религиозен живот е Евхаристията, която извършват всеки ден и в която участва цялата община: „преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце“ (Деян. 2:46).

Как са се извършвали тези първи литургии, можем да разберем, ако се обърнем към един раннохристиянски текст – „Дидахи (или Учение на Дванадесетте апостоли)”, който е датиран към края на първи и началото на втори век сл. Р. Хр.: „Що се отнася пък до Евхаристията, благодарете така: Първо за чашата: благодарим Ти, Отче наш, за святото лозе на отрока Ти Давида, което ни извести чрез Твоя отрок Иисуса. Слава на Тебе през вековете! За преломлението на хляба, (благодарете така): благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, което ни извести чрез Твоя отрок Иисуса. Слава на Тебе през вековете! Както тоя преломяван хляб, беше пръснат (т.е. като житни зърна) по хълмове и събран, стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето Царство. Защото Твоя е славата и силата чрез Иисуса Христа през вековете. Никой друг да не яде, нито да пие от вашата евхаристия, но само кръстените в име Господне. “

Думата „литургия“ се превежда от гръцки език като „служение“, „общо дело“. И това „общо дело” се извършва по време на „Еклесията” (ἐκκλησία). „Еклесия” е специален граждански термин. С него се обозначава правомощното събрание на гражданите на античния полис, което се събира за решаване на най-важни икономически или политически задачи. А за хората на Античността, колкото и странно да ни звучи това днес, няма нищо по-важно от участието в политическия живот на полиса. Това е най-важна привилегия, право и задължение на гражданина – да дойде на събранието и да каже своята дума. И за да подчертаят огромното значение на Църквата и Литургията за общината, християните започват да използват този най-важен за тогавашното гражданско съзнание термин.

И така Църквата не е някаква структура, както мислят днес някои хора. Не, Църквата е събитие, което се случва по време на „общото дело”, т.е. по време на литургията. Първите християни възприемат своето участие в Евхаристията като нещо абсолютно необходимо. Тази отговорност на християнина пред Бога прилича на гражданската отговорност: да дойдем и всички заедно да образуваме еклесия, да се причастим с Тялото и Кръвта на Господа Иисуса Христа. Затова този, който не участва в литургията и не се причастява заедно с всички от общата Чаша, строго погледнато, не е християнин. Защото той не изпълнява своето най-важно задължение и е извън еклесията, извън Църквата.

Точно това чувство на дълбока взаимна отговорност между християните на Йерусалимската община укрепява тяхното необикновено единодушие, за което стана дума по-горе и което апостол Лука не се уморява да подчертава: „ А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа” (Деян. 4:32).

Идеалът на единството пронизва общината във всичко. Той се разпростира не само върху богослужебния живот, но и върху ежедневието. „Нито една дума – пише отец Александър Шмеман, – не се повтаря в ранната християнска писменост така често, както думата„ братя ” и в това братство християните влагат целия му жизнен, деятелен смисъл“.
И онази общност на имуществото, която виждаме при ранните християни, е една от проявите на тяхното пълно единство и взаимна любов.„

„А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата … никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата.” (Деян. 2: 44–45; 4: 32–35).

Важно е да се разбере, че общността на имуществото на първите християни не е свързана с някакви външни икономически или социални съображения, това съвсем не е някакъв „първо-християнски комунизъм“. Самото ежедневие с неговите дребни битови детайли, с неговата отегчителност, незначителност, монотонност напълно се преобразява в ранната Църква: всички човешки отношения тук са пренастроени в абсолютно нов порядък, който няма аналог в миналото – това е строят на любовта.

Разбира се, по-късно това идеалистично единство постепенно започва да корозира. В християнските общини, основани от апостолите в границите и отвъд пределите на Палестина, се разгарят спорове, а понякога и конфликти. Но обликът на Йерусалимската община от първите години на нейното съществуване завинаги ще е пример на евангелски живот за всички последващи поколения християни.

С какви трудности се сблъскват първите християни?

Първата трудност, която възникна пред християните практически в самото начало и след това присъства постоянно в техния живот чак до IV век, идва отвън – от гонителите и враговете на Църквата. Представителите на официалната юдейска религия внимателно следят апостолите и последователите на Иисус. Първосвещениците не могат да решат как да се отнасят към тази нова „секта“, както те мислят.

От една страна, както вече казахме, християните последователно и дори образцово изпълняват всички религиозни обреди, а от друга – проповядват Иисуса Възкръсналия, към Чиято смърт юдейското свещеноначалие така настървено се стреми, а после освен това и заплаща добре на войниците, пазещи гроба на Иисус, за да не разказват на никого за чудото на Неговото Възкресение.

В Синедриона по този повод вървят спорове. На едно от техните събрания видният и уважаван от всички фарисей Гамалиил призовава да не започват открито гонение и търпеливо да понаблюдават общината на християните, защото „ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши” (Деян. 5:38-39). Но в Синедриона не се вслушват в съвета на мъдрия фарисей.

Архидякон Стефан е първият християнски мъченик, който загива от ръцете на своите сънародници – той е убит с камъни. Веднага след убийството, както пише апостол Лука, „се дигна голямо гонение срещу църквата в Йерусалим, и всички, освен апостолите, се разпръснаха по страните Иудейски и Самарийски. … Ония, прочее, които се бяха разпръснали, ходеха и благовестяха словото” (Деян. 8:1-4).

Точно в този период отначало ревностният гонител на Църквата Савел, възпитан в радикално-консервативна юдаистка традиция, който на нас ни е познат като апостол Павел, преживява коренен вътрешен прелом и става велик апостол, изключителен християнски мислител, автор на 14 послания, които по-късно стават част от Новия Завет.
Обаче, бягството на последователите на Иисус от Йерусалим след началото на първото гонение (около – 36 г. сл. Р. Хр.) се оказва промислително. Защото благодарение на него проповедта на Благата вест започва да се разпространява вече отвъд пределите на Палестина – в Близкия Изток и по-нататък, към западното Средиземноморие. Не само прозелити, но и езичници започват да приемат Кръщение.

Точно във връзка с това християните се сблъскват с нова трудност – вече вътрешна на общината. Възниква изключително сложен въпрос: необходимо ли е образувалите се християнски общини, състоящи се от бивши езичници (и те стават все повече и повече в Църквата), да спазват всички ритуални предписания на Стария Завет, включително и да се обрязват? Апостол Павел е първият, който отговаря решително „не“ на този въпрос.

Обаче не всички християни са съгласни с него: “А някои, слезли от Иудея, учеха братята: ако се не обрежете по обреда Моисеев, не можете се спаси. И когато произлезе разногласие и немалка препирня между Павла и Варнава от една страна, и тях – от друга, отредиха Павла и Варнава и някои други от тях да възлязат за тоя въпрос при апостолите и презвитерите в Йерусалим.”(Деян. 15:1-2).

На спазването на Моисеевия закон от езичниците особено много настояват християните, които произлизат от фарисеите. И тогава се решава да се свика първият църковен Събор, който се състои в Йерусалим през 48 година (Деян., гл. 15).

В събора взимат участие не само преките Христови ученици, но и от цялата свещеническа йерархия на местната община, начело на която тогава е апостол Яков. Като резултат законническата позиция не получава подкрепа: езичниците, станали християни, са освободени от изпълняване на старозаветните обреди. Апостол Петър казва на събора: “Вие знаете, че Бог от първите дни избра измежду нас мене, та от моите уста да чуят езичниците евангелското слово и да повярват; и Сърцеведецът Бог им засвидетелствува, като им даде Дух Светии, както и нам; и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вярата сърцата им. Сега, прочее, защо изкушавате Бога, като възлагате на врата на учениците иго, което нито нашите бащи, нито ние можахме да понесем. Ала ние вярваме, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим, както и те” (Деян. 15:7-11).

Но в бъдеще християните ги очаква дълго и в прекия смисъл на думата мъчително отстояване на своята вяра: почти триста години Църквата остава извън закона. Проповедта на християните става все по-мащабна. Но в отговор римската власт наказва с все по-голяма суровост привържениците на политически опасната, по мнението на чиновниците, нова религия.

Като приемал кръщение, човек знаел, че това е противозаконно действие, защото ставал изповедник на религията, която е забранена на територията на Римската империя и се излагал на смъртна опасност. Защото християните, бидейки образцови и законопослушни граждани, категорично отказвали да почитат култа на римския император, а това в очите на имперската власт било открита демонстрация на тяхната нелоялност. И въпреки че хиляди и хиляди мъченици са подложени на ужасни изтезания и унижения и така засвидетелстват за целия тогавашен свят безусловната истинност на своята вяра, целият християнски живот, в това число и богослужебният, дълго време протича тайно – по домовете или в катакомбите – сред гробовете, откъдето до наши дни достигат първите иконографски изображения, оставени от вярващите на гонената Църква.

Едва през 313 г., след издаването на Миланския едикт, се прекратяват мащабните гонения. Огромният и изглеждащ неуязвим механизъм на римската власт, при сблъсък с Църквата дава отказ. Защото колкото по-твърдо и безпощадно действат императорите, толкова по-силно, гръмко и убедително звучи проповедта на християнството.

За какво говорят апостолите в своята проповед?

Проповедта на Благата вест започва в най-първия ден от съществуването на Църквата. Разбира се, отначало тя е обърната само към юдеите, мнозина от които вече са чували нещо за Иисус Христос. С това отчасти е свързано рязкото увеличаване на броя на вярващите в първите общини: за първата година броят на вярващите се увеличава от няколко десетки до пет-седем хиляди души.

Нещо повече, самата изначална проповед на апостолите, с която те се обръщат към юдеите, е достатъчно лаконична. Тя цялата се свежда до простия и най-важен факт: „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса, Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос” (Деян. 2:36).

Цялото предълбоко съдържание на вярата на ранните християни е свързано именно с това, че Иисус Христос умира на Кръста, а след това на третия ден възкръсва, и че, както пише апостол Павел, „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9).

Но вече през втората половина на първи век съдържанието на проповедта на апостолите се променя заедно с „аудиторията“, към която тя сега е отправена. Защото за езичниците нито Самият Иисус, нито това, че Той е Месия, нито това, че Бог е Един, не означава нищо. Нещо повече, за тях не е очевидно и това, че този Един Бог дава Откровението на старозаветните пророци. И затова сега главно съдържание на Благата вест става доказването и провъзгласяването на монотеизма (тоест, на единобожието). Освен това, наред със самото свидетелство за Христовото Възкресение, апостолите вече трябва и подробно, и систематично да разказват на езичниците това, на какво ни учи Иисус и какъв е Неговият живот.

Съдейки по всичко, този устен разказ на апостолите е достатъчно точен. За нас се е съхранило едно много важно свидетелство на свещеномъченик Климент Римски, което се отнася към края на І век. Той пише, че неговият учител, апостол Петър, му разказал, че всяка нощ се събужда и мислено повтаря всичко, което Господ е казвал по време на Своя земен живот. Тази практика е била много разпространена в юдейската култура: учениците на равините именно с помощта на такова системно повтаряне на поученията на своите наставници, са успявали да ги запомнят с изключителна точност.

По-късно, за да се съхранят спомените на очевидците на живота на Иисус Христос и за да могат да се предават те на следващите поколения християни, тези устни разкази на апостолите са записани в евангелски книги. Всяка от тях е самостоятелно произведение с конкретен адресат.

Така например Евангелието според Матей е написано за юдеите на арамейски език; в него лесно се различава постоянно повтарящият се акцент върху това, че Иисус Христос изпълнява всички пророчества, казани за него в Стария Завет. Евангелието от Марк е адресирано до римляните, за което свидетелства неговата краткост и компактност. Апостол Лука пише своето Евангелие за приелите християнство езичници. Той е ученик на апостол Павел, който съгласно църковното Предание, неведнъж посещава Йерусалим и общува с непосредствените свидетели на живота на Иисус Христос, а също и с Пресвета Богородица. Затова само в този текст намираме разказ за детството на Иисус Христос.

Последен пише своето Евангелие апостол Йоан, който както смятат някои учени вече е познавал всички написани по-рано текстове и е решил да ги допълни със своя разказ. С това се обяснява спецификата на получилия се текст: в него в най-голяма степен са предадени думите и поученията на Спасителя.

Древният църковен историк Евсевий Кесарийски описва така онова, което е подбудило апостола да напише своя текст: „Когато първите три Евангелия се разпространяват навсякъде и стигат до него, той (т.е. апостол Йоан – бел.ред.), казват, счел за свой дълг да засвидетелства тяхната правдивост. Но забелязал, че в тях няма разказ за първите деяния на Христос, извършени в самото начало на Неговата проповед. И това е така … Казват, че затова са започнали да умоляват апостол Йоан да разкаже в своето Евангелие за онова време, за което мълчат първите евангелисти, и за делата, извършени от Спасителя тогава, а именно, преди залавянето на Кръстителя „.

Какво е да се носи бремето на апостолското служение?

По време на проповядването апостолите постоянно се сблъскват с различни трудности: опасности по време на пътешествията, агресия и нетърпимост от страна на юдеите и езичниците, побои, лишения, болести. Всичко това ярко описва апостол Павел: „Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега.” (1 Кор. 4: 11-13).

Обаче не бива да мислим, че апостолите с всички възможни средства се домогват до мъченичество, че те търсят гоненията – само и само да пострадат и да умрат за Христа. Те са здравомислещи и разсъдителни хора и разбират колко голяма е отговорността им пред Църквата.

Достатъчно е да си спомним апостол Павел, който при необходимост не се гнуси да се възползва от особеното си социално положение на римски гражданин.

Така например, по време на своето четвърто мисионерско пътешествие той е заловен и се оказва в ръцете на местната римска власт. За да получат от апостола необходимите показания, решават да го бичуват. Но когато вече привързват апостол Павел с ремъци за камъка, той изведнъж се обръща към стотника: „…нима ви е позволено да бичувате римски гражданин, и то неосъден?” (Деян. 22: 25). Изненадан, стотникът веднага отива при своя началник, защото според законите на империята, римски гражданин не може да бъде подложен на никакво наказание преди подробно съдебно разглеждане.

Като чува, че арестуваният по негова заповед евреин има толкова висок юридически статут, хилядникът незабавно отива при апостол Павел: „…кажи ми, ти римски гражданин ли си?“ – пита той апостола. „Да” – отговаря апостол Павел. Тогава хилядникът, без да скрива своето учудване, възкликва: „…аз съм придобил това гражданство за много пари”. На това апостолът спокойно отговаря: „…аз пък съм се и родил такъв”. И апостол Павел е освободен (ср. Деян. 22:27-29).

Самият той веднъж признава в Посланието до християните във Филипи: „...желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас.” (Фил. 1:23–24). В това „по-потребно е за вас” се съдържа цялата сол на апостолското служение, причината за техните безкрайни пътешествия, проповеди, наставления, тревоги, лишения.

* * *
От 12-те апостоли само Йоан Богослов умира от естествена смърт.

Апостолите Петър, Андрей, Яков Алфеев, Вартоломей, Филип, Юда, Матия на различни места по света търпят изтезания и са убити. На апостол Яков Заведеев му отсичат главата. Апостол Матей е изгорен на клада в Египет. Апостол Тома в Индия по време на мъчения е пронизан с пет копия. Апостол Симон Зилот на черноморския бряг на Кавказ жив е разрязан с трион.

Но неосъществимата задача, чиято трудност е невъзможно дори да си представим, е изпълнена – на територията на Римската империя и дори отвъд нейните предели възникват първите християнски общини. Начело на всяка от тях има ръкоположени от апостолите епископи, които извършват богослуженията, кръщават хората и укрепяват своята община във вярата и благочестието. Апостолите оставят след себе си ученици, които приемат от тях учението, дори може да се каже, приемат някаква своеобразна школа на мисията и продължават делото на проповедта.

В бъдеще Църквата я очакват нови предизвикателства: гонения, преследвания, вътрешни разногласия, полемика с античните интелектуалци – езичници. Както пише отново оте. Александър Шмеман: „Църквата те първа ще трябва да понесе целия зной, целия прах на своя дълъг земен човешки път“. Ще възникват вътрешни разколи, ереси, в отговор на които Църквата, като се опира на Свещеното Писание и Свещеното Предание, ще започне да изгражда своето богословско учение.

Но след вече почти две хиляди години, Църквата, независимо от всичко, остава същата, каквато се ражда в деня на Петдесетница. Не се прекъсва приемствеността на ръкоположенията, която започва от апостолите. Не се е преустановило отслужването на Литургия. И с всеки век светците стават все повече и повече. А Светият Дух все така продължава и ще продължава да действа в Църквата. | Foma.ru

 

Превод: Евгения Николчева