Успение Богородично. Победа над страха и смъртта

Има множество неща, от които хората се страхуват. И множество неща ни причиняват болка. Но в това отношение нищо не може да се сравни със смъртта. Човек усеща болка, изпитва страх, не само когато размисля за свършека на своя живот или когато се сблъсква лице в лице със смъртта. Той не може да е равнодушен и по отношение на загубата на неговите близки, човек скърби и страда, когато настане време да се раздели с тези, които обича, които са му наистина скъпи.

Малцина са хората, които по очевиден начин са побеждавали страха от смъртта. Аз познавам такъв човек, за когото подвизите бяха нещо обичайно и ежедневно, сякаш бяха нещо естествено за него. На въпроса: как може човек да се научи да не се страхува от смъртта, той отговори: „За тази цел е необходимо просто да превъзмогнеш инстинкта си за самосъхранение”. Но дори и такива хора, включително и този човек, няма как да не приемат смъртта като трагедия, да не усещат нейния ужас, нейната противоестественост.

И би било странно, ако някой възприемаше тези неща другояче: защото ние не сме създадени за смърт, а за живот – вечен и блажен. Смъртта е следствие от грехопадението, негов резултат, тя не е нещо природно, разбиращо се от само себе си. В действителност тя е трагедия.

Хората по различен начин се опитват да се справят с тази трагедия. Някои се парализират от страх от смъртта; други – напротив – гонят от себе си мисълта, че рано или късно ще завършат пътя си на този свят; трети се надяват, че прераждането на душите е реалност и че все някак, под някаква форма, но ще продължат съществуването си.

А християните … Християните вярваме в това, че животът не свършва със смъртта, че след нея душите преминават в друг, неизвестен за нас, но заради това още по-прекрасен свят, ако се окажем достойни за него, разбира се. Вярваме … Или по-точно, трябва да вярваме. А ако човек не вярва, то сигурно той всъщност изобщо не е християнин. Защото отношението към смъртта е своего рода лакмус: ако мислите ни са приковани само към земното, ако всичките ни надежди са свързани само със земното, ако упованието ни не се простира отвъд пределите на временното, ако не очакваме живота в бъдещия век, то вярата ни е формална, подобна на онази къща в Евангелието, построена върху пясък, която в момент на изпитание – когато завали дъжд, когато придойдат реки, когато духнат ветрове и се устремят към тази къща, тя не устоява, а рухва и срутването й е голямо (виж Мат. 7:27).

Смъртта е момент на изпитание, последното и затова най-важно изпитание. Тя разкрива всичко, което е в човека, което е събрал, натрупал за времето на земното си странстване. Смъртта отделя измамното от истинното, фалшивото – от автентичното, излишното – от необходимото. И нещо повече: тя сякаш знае всичко за човека и може да каже всичко за него на него самия и на тези, които са с него – какъв е той, кой е той. От детство съм запомнил един образ: човек с престилка и с метална пръчица в ръка лекичко удря по кристална ваза и се вслушва: ако звукът е трептящ и кратък, то вазата има дефект; а ако звукът е чист и продължителен, то няма дефекти и изделието е добро. Ето и смъртта прилича на такъв човек с престилка и с пръчица, а всички ние сме изделия, които сме подложени на проверка. И толкова по-отговорна, толкова по-страшна е тази проверка, защото е последна: след нея няма да можем нищо да променим. Затова Църквата ни призовава да се готвим за смъртта така, както нито един, дори и най-старателният студент не се готви и за най-трудния изпит.

Архим. Софроний (Сахаров) свидетелства: за много светогорски отци е било обичайно да не изказват мнение за събрат, а да казват: „Да изчакаме. Да видим как ще умира той … И именно смъртта им дава отговор на въпроса: какъв е бил подвигът на монаха, дали е бил угоден на Бога или не, или е бил дори лицемерен, дали братът е ходил в истина, или е бил в прелест.

Смъртта знае всичко за нас, но важно е и ние да знаем не по-малко за себе си и за нея. Ние трябва да внимаваме над себе си и да следим – как се проявяваме – не пред смъртта, а във всекидневния живот. Трябва да се наблюдаваме – как откликваме, как се отзоваваме на онези междинни изпитания и изпити, с които е изпълнен всеки нов ден. И час. А понякога и всяка минута. Да следим заедно с това и как откликват на мисълта за смъртта и нашите сърца, какво намираме тогава в тях: страх, отчаяние, надежда или пък … радост.

Разбира се, за да се научим да се отнасяме правилно към смъртта, трябва да се опитаме да разберем, да изясним за себе си как светците са отминавали във вечността. Това е полезно, това наистина е необходимо.

И вероятно в това отношение няма по-важен урок за нас от Успението на Пресвета Богородица – онова преминаване, онзи преход от земното към небесното, който всъщност езикът ни никак не се обръща да нарече смърт. Тук е загатната дивна тайна: какво е смъртта всъщност и кое обикновено и уверено, но погрешно ние наричаме с тази дума.

Това е камък за препъване за мнозина, загадка, на която не можем да намерим отговор, разрешение, която съзнанието отлага „за после”: как ние четем, как казваме, че Христос смъртта със смърт победи, но въпреки това тя е тук – ден след ден тъй или иначе ние я виждаме, сблъскваме се с нея, хората умират, както са умирали и преди Пришествието на Спасителя в света. Как да съвместим тези две неща?

Но действително, това, което ние наричаме смърт, не е смърт, то наистина повече прилича на сън: ние заспиваме тук, за да се пробудим в друг, неземен край. А смъртта … Истинската, безкрайно страшната смърт – това е отлъчеността от Бога, невъзможността да бъдем с Този, Който е Извор на живота и същевременно Който е Самият Живот. Всъщност от нея – от тази смърт идва да ни избави Синът Божи и Той ни избавя от нея, и всеки човек вече има този удивителен и заедно с това – страшен избор: да живее или да умре. И това се решава не в някакъв определен момент (освен ако не става дума за мъчениците!), а този избор пронизва целия живот на човека и става негов венец.

Животът на Пресвета Богородица в този смисъл е във висша степен истинен – в него дори не се усеща диханието на смъртта. Защото диханието на смъртта е грехът. Веднъж преподобният старец Силуан чул да се чете в храма откъс от книгата на свети пророк Исаия. При думите: „Умийте се, очистете се” (Ис.1:16) той си помислил: „Може би, Пресвета Богородица е съгрешила някога, поне в мислите си?” И веднага в сърцето му заедно с молитвата ясно се чул глас: „Божията майка никога не съгреши, дори и в мислите си”. „Така в сърцето ми – пише старецът, – Светият Дух засвидетелства нейната чистота”.

Но за да не си помисли някой, че Пречистата не е като всички други хора, за да не си помисли някой, че в нея не е имало абсолютно никакво присъщо на хората несъвършенство, старецът добавя: „По време на земния й живот в нея е имало някаква непълнота и грешки на несъвършенство, свободни от грях. Това личи от Евангелието, където четем, че когато се връщат от Йерусалим, тя не знае къде е Синът й и после заедно с Йосиф три дни Го търсят (срвн. Лук. 2:44-46)”.

В живота на Света Богородица не е имало грях в смисъла на противене на Бога, не е имало нищо, което да я отдалечава, отчуждава от Бога. „Ето рабинята Господня …” (Лук.1:38) – в този отговор се съдържа цялата същина на живота й като всецяла преданост на волята Божия, такава преданост, такова пълно съгласие с тази спасителна воля, каквото не притежава никой човек на този свят нито преди, нито след нея.

Затова не е имало и не би могло да има страх от смъртта: Пресвета Богородица е знаела къде и при Кого ще отиде, когато прекрачи границата между долния и горния свят. Христос, нейният възлюбен Син, е бил неин живот на този свят и в още по-голяма, в неизразимо голяма степен Той е нейният живот във вечността. Ние можем да усетим отчасти, поне в някаква степен тайната на това, което е скрито в душата на Божията майка от думите на свети апостол Павел: „…за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка” (Фил.1:21) и следващите след тях: „…желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро” (Фил.1:23).

Затова в живота на Пречистата Дева Богородица и в нейното Успение ние намираме отговор на въпроса: как да победим не само страха от смъртта, а и самата смърт. Да живеем така, че да няма за нас нищо по-важно от това да бъдем с Христос. Да не се сближават, да не се срастват сърцата ни с това, което ни отделя, отлъчва от Господа, но да търсим онази свобода от греха, която само Бог може да ни даде. Така че любовта към Христа – не на думи, не само в мислите ни, а на дело проявявана и умножавана – да ни дава да разбираме, че ако тук с Господа ни е толкова добре, то колко ли ще ни е добре там…

Тогава за нас напускането на този свят може да се претвори от трагедия, от ужас и болка в успение, в тих и спокоен сън, който завършва с пробуждане – в радост, в светлина, в живот, в който смъртта вече никога няма да я има. | www.pravoslavie.ru

Превод: Евгения Николчева