Христос на църковното предание
Най-естествено е християнската книга да започне с размисъл за Христос.
С Всяка моя книга се опитвам да припомня отново онова, което е най-главното, най-настойчивото в проповедта на Христос и което все пак поразително не се възприема от съвременния читател на Евангелието.
Всичко, което е ново в учението на Христос, е свързано само с тайната й на Собственото Му Битие. Единният Бог бе вече проповядван от пророците и монотеизмът отдавна се бе установил. За отношението между Бога и човека едва ли може да се говори с думи, по-високи от тези на пророк Михей: О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог (Мих. 6:8). Практически към всяко положение от нравствената проповед на Иисус могат да се подберат “паралелни места” от книгите на Стария Завет. Той им придава по-голяма афористичност, съпровожда ги с чудни, изумителни примери и притчи, ала в нравственото Му учение няма нищо, което да не се съдържа вече в Закона и Пророците.
Ако се заемем да прочетем внимателно Евангелията, ще видим, че главна тема на Иисусовата проповед не са призивите за милосърдие, покаяние и любов. Главна тема на Иисусовата проповед е Той Самият. Аз съм пътят и истината и животът (Иоан. 14:6). Вярвайте в Бога, и в Мене вярвайте (Иоан. 14:1). Аз съм светлината на света (Иоан. 8:12). Аз съм хлябът на живота (Иоан. 6:35). Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене (Иоан. 14:6). Изследвайте Писанията, те са, които свидетелствуват за Мене (Иоан. 5:39).
Кое от древните пророчества избра Иисус за проповедта в синагогата? – Не призивите на пророците за любов и чистота. Духът на Господа е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедните (Ис. 61:1-2).
Ето го най-оспорваното място в Евангелието: Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си да следва подире ми, не е достоен за Мене (Мат. 10:37-38).(1). Не се казва – “заради Истината”, “заради Вечността”, “заради Пътя”. “Заради Мене”.
Нима това е обичайно отношение между учител и ученик? Никой учител не е претендирал така абсолютно за власт над душите и съдбите на учениците си. Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази (Мат. 10:39).
Та дори на Последния Съд разделението става според отношението на хората към Христос, а не просто по степента на спазения Закон. Каквото на Мен сторихте… – на Мен, а не на Бога. И съдията е пак Христос. Разделението става според отношението към Него. Не казва – бяхте милостиви и за това сте благословени, но – гладен бях, и вие Ме нахранихте.
За оправдаването на Съда ще се изисква, в частност, не вътрешно само, но и външно, публично обръщане към Христос. Без зрителна явеност на връзката с Иисус спасението е невъзможно: И тъй всеки, който Ме изповяда пред човеците, ще изповядам и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец Небесен (Мат. 10:32-33).
Изповядването на Христа пред хората може да е опасно! И опасността идва съвсем не от проповядването на любов и покаяние, но от проповядването на Самия Иисус. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене (Мат. 5:11). И ще ви поведат пред управници и царе заради Мене (Мат. 10:18). И ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10:22).
И обратното: Който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема (Мат. 18:5). Не казва – “в името на Отца” или “заради Бога”. И присъствието Си и помощта Христос обещава на онези, които ще се събират не в името на “Великото Непознаваемо”, а в Негово име: Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях (Мат. 18:20).
И повече от това. Спасителят ясно посочва, в какво точно е новостта на религиозния живот, донесен от него: досега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна (Иоан. 16:24).
И последните думи на Библията са: Да, дойди, Господи Иисусе! Не: Ела, Истино! И не: Излей се, Дух! Но – дойди, Иисусе!
Христос пита учениците не какво е мнението на хората за проповедите Му, но – за кого Ме мислят? Тук въпросът не е да се приеме система, учение, а да се приеме една Личност. Евангелието на Христос разкрива себе си като Евангелие за Христос, то носи вест за Личността, не за някаква концепция. С понятията на днешната философия може да се каже, че Евангелието е слово на персонализма, а не на концептуализма. Христос не е извършил нищо, за което би могло да се говори без връзка с Неговото Аз.
Основателите на другите религии се възприемаха не като обект на вярата, а като нейни посредници. Не личността на Буда, Мохамед или Моисей беше съдържанието на новата вяра, а учението им. Във всеки от тези случаи можем да отделим учението им от тях самите. Но – Блажен онзи, който не се съблазни заради Мене (Мат. 11:6).
Онази най-важна заповед на Христос, която Той Самият нарече “нова”, също говори за Самия Него: Заповед нова ви давам, да обичате един другиго, както Аз ви обикнах. Как ни обикна – знаем: до Кръста.
Да поясним това. Оказва се, че отличителният признак на християнина не е любовта към тези, които го обичат (защото не тъй ли постъпват и езичниците?), а любовта към враговете. Но може ли да се обича врагът? Враг – това е човек, когото аз по определение, меко казано, не обичам. Ще мога ли да го обикна по нечия заповед? Ако някой гуру или проповедник каже на паството си: утре от осем сутринта почвайте да обичате враговете си, наистина ли точно чувството за любов ще пламне в сърцата им утре в осем и десет? Медитацията и тренирането на волята могат да научат на равнодушно, лишено от страст, отношение към неприятелите. Но виж, да се радваш на успехите им като на свои – това човек не може да побере. Дори мъката на чуждия е по-лесно да споделиш с него. А радостта на врага да споделиш изглежда невъзможно… Ако обичам някого, всяка вест за него ще ме радва, и мисълта за скорошна среща с любимия човек ме радва. Жената се радва на успехите на мъжа си в службата. Ще може ли тя със същата радост да посрещне вестта за повишението на някой, когото смята за враг? Първото си чудо Христос извърши на сватбена гощавка. Казвайки, че Спасителят е приел върху Себе Си нашите скърби, ние често забравяме, че Той бе солидарен с нас и в нашите радости…
Е какво, ако заповедта за любов към врага е непосилна за нас – защо тогава Христос ни я дава? Или Той зле познава човешката природа? Или иска всички ни да погуби със Своя ригоризъм? Нали апостолът казва, че нарушителят на една заповед става виновен за разрушаването на целия закон. Ако аз съм нарушил един параграф от закона (занимавал съм се с изнудване, да речем), съдът хич няма да ми зачете, че не съм крал коне. Ако не изпълнявам заповедта за любов към враговете – каква ми е ползата тогава да си раздам имуществото, да премествам с вяра планини и дори тялото си да предам на разпятие? Аз съм обречен. И съм обречен, защото Старият Завет се оказва по-милосърден към мен от Новия с тази “нова заповед”, която вика на съд вече не само някогашните “подзаконови” юдеи, но и цялото човечество.
Как тогава да я изпълня, ще намеря ли сили да послушам Учителя? Не. Но – За човеците е невъзможно, за Бога е възможно… Пребъдете в Моята любов… Пребъдете в Мен, и Аз във вас. Знаещ че да се обичат враговете с човешки сили е невъзможно, Спасителят съединява със Себе Си верните, както клоните се съединяват с лозата, за да се открие и действа в тях Неговата любов. Бог е любов. Елате при Мен всички трудещи се и обременени. “Законът заповядваше това, което не даваше. Благодатта дава това, което заповядва” (Паскал).
Следователно тази заповед на Христос е немислима извън участието в Тайната Му. Моралът на Евангелието не може да се отдели от мистиката му. Учението на Христос е неотделимо от църковната христология. Само непосредственото единение с Христа, буквално – причастяването с Него прави възможно изпълняването на новите Му заповеди.
Една обичайна етичнорелигиозна система е път, по който хората стигат до определена цел. Ала Христос започва именно с целта. Той говори за живота, идещ от Бога при нас, не за усилията ни, които трябва да ни издигнат до Бога. Това, за което другите се трудят, Той ни го дава даром. Другите учители започват с изискване, Този – с Дар: Дошло е до вас Царството Небесно. Ала точно затова и Проповедта на планината не възвестява някаква нова нравственост и нов закон. Тя възвестява встъпване в един абсолютно нов жизнен хоризонт. Проповедта не толкова излага нова нравствена система, колкото разкрива новото положение на нещата. На хората им се дава дар. И се казва, при какви условия могат да го запазят. Блаженството не е награда за подвизи, Царството Божие не следва духовната нищета, а я предхожда. Връзката между сегашното и обещаното е Сам Христос, а не човешкото усилие или закон.
Още Старият Завет съвсем ясно прогласи, че само Божието присъствие в човешкото сърце ще го накара да забрави своите нещастия: По Твоята благост, Боже, си приготвил за бедния пришествието Ти в неговото сърце. (Пс. 67:11) Всъщност Бог обитава само на две места: Аз живея в небесната височина и светилището, също е със съкрушените и смирени духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените (Ис. 57:15). И все пак едно е утешителното помазание на Духа, усещано в дълбините на съкрушеното сърце, а друго – месианското време, когато светът става вече неотделим от Бога. Затуй, блажени са бедните: Царството небесно е вече тяхно. Не е “ще бъде ваше”, но – ваше е! Не защото сте го открили някъде или заработили, а защото То самото е дейно, То ви е открило и настигнало.
Друг евангелски стих, който често сочат като квинтесенция на Евангелието, говори не толкова за добрите отношения между хората, колкото за нуждата да се приеме Христос: По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов между вас. Е, какъв е първият признак на християнина? – Не, не да “има любов”, а да е “Мой ученик”. “По това ще ви познаят всички, че сте студенти, ако имате студентска книжка”. Кое тук се явява главният атрибут – притежаването на студентска книжка или самият факт на студентстването? За другите е най-важно да разберат, че сте Мои! И ето ви затова Моя печат. Аз съм ви избрал. Моят дух е върху вас. Моята любов във вас да бъде.
И тъй, “Господ, кога се яви телесно на хората искаше първо от нас да познаем Самия Него и на това учеше, към това привличаше; че и повече: заради това познание Той дойде и за него вършеше всичко: Аз затуй се родих и затуй дойдох на света, за да свидетелствам за истината (Иоан. 18:37). А понеже истината бе Той Самият, то все едно сякаш каза – да покажа Самия Себе Си.” (Николай Кавасила). Главното дело на Иисус не е Неговото слово, а Неговото битие: битието-с-хората, битието-на-кръста.
Учениците на Христос, апостолите, не преразказват в проповедите си “Иисусовото учение”. Говорейки на хората, те не преразказват Проповедта на планината. Позовавания върху нея отсъстват и в речта на Петър в деня на Петдесетницата и в проповедта на Стефан преди мъченичеството му. Изобщо апостолите не използват традиционно-ученическата формула “тъй рече учителят”.
Дори за живота на Христос апостолите говорят много малко. Светлината на Пасхата е тъй ярка за тях, че зрението им изобщо не се разпростира върху десетилетията преди Голгота. Че дори и Възкресението на Христа апостолите проповядват не като някакъв факт от Неговия живот, но като събитие в живота на приелите пасхалното Благовестие – защото Духът на Този, Който е възкресил от мъртвите Иисуса живее във вас (Рим. 8:11); Ако и да познавахме Христос по плът, то сега вече не познаваме (2 Кор. 5:16).
Апостолите казват само едно: Той умря за греховете ни и възкръсна – и Възкресението Му е надеждата на целия ни живот. Без да се позовават на учението на Христа, апостолите говорят за факта Христос и за Неговата жертва. Християните вярват не в християнството, а в Христос. Апостолите проповядват не Христа Учещия, а Христа Разпнатия – за моралистите съблазън и теософите безумие.
Всъщност можем да си представим, че всички евангелисти са убити заедно със Стефан. Дори в нашия Нов Завет повече от половината книги са написани от апостол Павел. Да направим мислен експеримент. Да предположим, че всичките дванайсет апостоли са убити. Близки свидетели на живота Му и проповедта не са останали. Но възкръсналият Христос се явява на Савел и го прави Свой единствен апостол. Павел пък пише Новия Завет. Какви щяхме да сме тогава? Християни или павлинияни? Можеше ли в този случай Павел да се нарича Спасител? Сякаш предвидил това, Павел отговаря съвсем рязко: защо у вас казват: “аз съм Павлов”, “аз съм Аполосов”, “аз съм Кифин”, “а аз Христов”? нима Павел се разпна за вас? (1 Кор. 1:12-13).
Тази апостолска съсредоточеност върху тайната на Самия Христос е наследена и в древната Църква. Основната богословска тема на първото хилядолетие не са диспутите за “учението на Христос”, а споровете за самия феномен Христос: Кой е дошъл при нас?
И в литургиите си древната Църква благодари Христос съвсем не за това, за което са готови да Го похвалят съвременните учебници по история на етиката. В древните молитви няма да срещнем възхвали от типа на “благодарим Ти за закона, който Ти ни припомни”, “благодарим Ти за проповедите и красивите притчи, за мъдростта и поученията”, “благодарим Ти за общочовешките нравствени и духовни ценности, проповядвани от Тебе”.
Ето примерно “Постановленията апостолски” – паметник от втори век: “Благодарим Ти, Отче наш, за живота, който ни откри чрез Иисуса, Твоя Отрок, благодарим Ти и за Твоя Отрок, Когото изпрати като човек заради нашето спасение и съизволи да пострада и умре. Още благодарим, Отче наш, за честната кръв на Иисуса Христа, пролята за нас и за честното тяло, чиито вместообрази предлагаме, както Той постанови да възвестяваме Неговата смърт”.
Ето “Апостолското предание” на св. Иполит: “Благодарим ти, Боже, чрез Твоя възлюбен Отрок Иисус Христос, Когото Ти в последните времена ни прати като Спасител, Изкупител и Вестител на Твоята воля, Който е Твоето Слово, неотделимо от Теб, чрез Когото всичко е сътворено по Твое желание, Когото Ти прати от небесата в утробата на Девата. Изпълнявайки волята Ти, Той простря ръце [на кръста], за да освободи от скърби онези, които вярват в Теб… Тъй, споменавайки Неговата смърт и възкресение, Ти принасяме хляба и чашата и Ти възнасяме благодарение задето си ни удостоил да застанем пред Теб и да ти служим”…
И във всички следващи Литургии, чак до днешната на Иоан Златоуст, отслужвана в нашите храмове, благодарност се принася за кръстната жертва на Сина Божий, не за мъдростта на проповедта.
В другото най-велико тайнство на Църквата, Кръщението, ние откриваме същото свидетелство. Когато Църквата встъпваше в най-страшния си двубой – очи в очи с духа на мрака – тя призоваваше на помощ своя Господ. И отново – какъв Го виждаше тя в тази минута? До нас са стигнали молитвите на древните екзорсисти. По силата на онтологическата си сериозност, те почти не са се променили през хилядолетията. Пристъпвайки към тайнството Кръщение, свещеникът чете уникална молитва – единствената църковна молитва, обърната не към Бога, а към сатаната. Той заповядва на духа на противлението да остави новия християнин и да не докосва вече станалия член на Тялото Христово. С кой Бог заклева свещеникът дявола? – Бог ти запретява, сатана! Той, Който дойде в света и живя между човеците, за да отхвърли твоето робство и да освободи човека; Който от Кръста победи вражеските сили, когато слънцето помръкна и земята се разтърси и гробовете се разтвориха и светиите възкръснаха; Който със Смъртта Си Смъртта порази и събори онзи, който властваше над Смъртта – тебе, сатана… И кой знае защо тук го няма призива: Побой се от Учителя, който заповяда да не се противим на злото със сила…
И така, християнството не е общност от хора, потресени от някоя притча или призовани тук от високата нравствена повеля на Иисус, а събрание на всички, усетили тайната на Голгота. Затуй, в частност, Църквата се отнася толкова спокойно към “библейската критика” с нейните открития на интерполации, грешки и противоречия в библейските книги. Критиката на библейския текст може да е опасна за християнството само в случай, че го разбираме по ислямски маниер – като “религия на Книгата”. “Библейската критика” на ХІХ век беше способна да породи антицърковен триумфализъм само при условие, че в християнството се пренасят критериите, важни за исляма и частично за юдейството. Но дори още религията на древен Израил се основаваше не толкова върху някакво вдъхновено свише “учение”, колкото върху живото историческо събитие на Завета. Още повече пък християнството – една вяра не в книга, паднала от небето, но в жива Личност, в това, което тя е рекла, сторила, изпитала.
За Църквата е важна не толкова автентичността на преразказаните думи на Спасителя, колкото Неговият живот, който е невъзможно да се подправи. Колкото и вмъквания, грешки и дефекти да са се прокраднали в писаните извори на християнството, нищо няма да е смъртоносно за него, защото то е построено не върху книга, а върху Кръста. (2)
Е, измени ли Църквата на “учението на Иисуса”, прехвърляйки цялото си внимание и упование от “заповедите” върху самата личност на Спасителя и тайната на Битието Му? Протестантският либерален богослов Адолф Харнак смята, че – да. Като потвърждение на идеята, че в проповедта на Иисус е по-важна “етиката”, отколкото Самата Му Личност, той цитира логията: Ако Ме обичате, заповедите Ми ще опазите – и прави оттук извода: “Да правим христологията главно съдържание на Евангелието значи да го извращаваме, за това ясно казва проповедта на самия Иисус, в основните си черти съвсем проста и поставяща всекиго непосредствено пред Бога”. Ала нали – “ако Ме обичате”, “Моите” заповеди…
Христоцентризмът на историческото християнство, тъй очевидно различен от моралистичния евангелски прочит на слаборелигиозните хора, наистина не се харесва на мнозина наши съвременници. Но както и през първи век, християнството днес е готово да предизвика антипатията на езичниците с ясното си и недвусмислено свидетелство на вярата в Единия Господ, въплътил се, разпнат и възкръснал – нас ради человек и нашего ради спасения. (3)
Христос не е просто инструмент на Откровението, чрез което Бог говори на хората. Доколкото Той е Богочовек, той е и субект на Откровението. И повече дори – Той се оказва и самото съдържание на Откровението. Христос е Този, Който носи известие на човека и Този, за Когото това известие говори.
Бог не просто ни съобщи отдалеч някакви истини, които сметна че са необходими за нас. Той сам стана човек. За своята нова, нечувана близост с хората Той говори с всяка своя земна проповед.
Ако ангел долети от небесата и ни възвести някаква вест, последствията от посещението му ще се поберат напълно в думите му и в писменото им фиксиране. Този, който запомни точно ангелските думи, разбере смисъла им и ги предаде на ближния, ще повтори точно служението на вестителя. Вестителят е равен на своето поръчение. Но можем ли да кажем, че поръчението на Христос се е свеждало до думи, до огласяване на някакви истини? Можем ли да кажем, че Единородният Син Божий е изпълнил служение, каквото би изпълнил с не по-малък успех всеки от ангелите и всеки от пророците?
Не! Служението на Христа не се свежда до думите на Христа. Служението на Христа не е равно на учението на Христа. Той не е просто пророк. Той е още и Свещеник. Служението на пророка може да бъде изцяло побрано в думи, книги. Служението на свещеника – това не са думи. Това са действия.
Ето в какво е проблемът Писание и Предание. Писанието е ясно фиксиране на думите на Христа. Но ако служението на Христа не е равно на Неговите думи – значи, плодът на служението Му не може да е равен на евангелското фиксиране на проповедите Му. Ако учението Му е само един сред плодовете на служението Му – къде тогава са останалите? И хората – как да ги намерят и вкусят от тях? Как учението се предава, как се фиксира и пази, е ясно. Но – останалото? Това, което в служението на Христа бе свръх всички думи, то не може и да се предаде с думи. Значи трябва да има друг начин за съучастие в служението Христово освен Писанието.
Бележки:
(1) Ще напомня, че според тълкуването на Климент Александрийски това значи, че трябва да сме готови да се откажем да следваме обществените предразсъдъци (естествено и в случая, когато предразсъдъците подбуждат родителите да възпитават децата в дух на противене на Евангелието).
(2) “Чудесата на Иисус са могли да бъдат апокрифни или легендарни. Ала единственото и главно чудо, и при това абсолютно безспорно – е Той Самият. Да се измисли едно такова Лице е също тъй трудно и невероятно и би било също тъй чудесно, както и да съществува това Лице” (Розанов В. Религия и культура, т.1, М., 1990, с.353).
(3) Един по-подробен анализ на христоцентричните места в Евангелието виж в главата “За какво проповядваше Христос” във втория том на книгата ми “Сатанизъм за интелигенцията”.
