„Богът-в-душата” не е Спасителят
Често се случва някои, които се определят като вярващи и православни, да обясняват нежеланието си да посещават богослуженията в храма с това, че имат Бога в душата си и не са им необходими нито посредници между тях и Него, нито някакви „обреди”. Но възможно ли е да бъдем християни извън Църквата и нейните Тайнства и преди всичко без Евхаристията; какво всъщност представлява вярата в „бога-в-душата” и какви духовни рискове крие тя?
Нека първо да си отговорим на въпроса: какви са задачите на вярата в бога-в-душата? Да ни предпазва от неприятности. Да ни носи късмет. Е, също и под формата на съвест да ни напомня как е редно и как не е редно да постъпваме; но това напомняне трябва да не е твърде настойчиво, защото ние тъй или иначе ще направим това, което сме си решили. Смисълът на тези напомняния е, че трябва правилно да се държим в обществото, за да не си създадем проблеми, а освен това и за да се възприемаме като порядъчни хора, без да губим чувство за собствено достойнство. Плюс това,
желателно е богът-в-душата както ни носи късмет, така и да наказва тези, които смятаме за лоши хора. Но по принцип това не е задължително, ако те не ни досаждат твърде много
Богът-в-душата има и още една функция – да прави така че „да е лека пръстта” на покойните ни близки и изобщо да им е добре там, независимо дали те самите са вярвали в нещо или не. Но тази функция не е много важна, защото „никой не знае какво е там” и „никой от там не се е върнал” и т.н. (тук ще отбележа, че така се отрича Христовото Възкресение, но хората не се замислят за това).
За разлика от бога-в-душата, Спасителят не ни обещава комфорт: „В света скърби ще имате” (Йоан 16:33). Той също ни напомня, че не сме за дълго в света, в който ще имаме скърби; че ни предстои вечността, като Господ ни призовава да Го последваме в тази вечност. Главното препятствие за нашето влизане във вечността с Господа е състоянието на разпадане на нашето естество (както на физическо, така и на душевно ниво), което започва при грехопадението на Адам и Ева, когато те са използвали свободата, дарена им от Твореца, за да се отклонят от Неговата воля. Дървото за познаване добро и зло е знак за свободата на личността, без която човекът ще е биоробот, а не личност. Всъщност това разпадане е причината за нашето печално състояние в земния живот. Но това разпадане може да се превърне в още по-голямо зло след края на земния ни живот, когато нашият Аз продължава съзнателното си съществуване без тяло и остава насаме със своите страсти, които сега вече по никакъв начин не може да задоволи. Сега ние знаем, че участта ни след смъртта може да е различна: съществува ад, съществува и рай. Но когато Христос казва на благоразумния разбойник, разпънат на кръста до Неговия: „Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лук. 23:43), тези думи звучат на юдеите като пълна нелепост. Защото тогава всички са знаели, че някога е имало рай, но впоследствие пътят към него е затворен и след смъртта участта на човека е една – шеол. Ад. В шеола има място, наречено „Лоно Авраамово”, където душите не се мъчат, но същевременно там липсва онази пълнота на битието – в радост и любов, за която първоначално е създаден човекът.
И именно в тези нелепи за тогавашното съзнание думи се съдържа отговорът на въпроса защо Бог става Човек. Защото Господ казва: „Но затова и дойдох на тоя час” (Йоан 12:27). Неслучайно Господ казва тези думи в навечерието на Голготската жертва, а не преди Проповедта на планината например, нито преди изцеляването на болни и възкресяването на мъртви.
Бог Слово приема човешка душа и тяло и въпреки че няма никакъв грях, понася върху Себе Си и последиците от отпадането на човека от Бога. Бог „се облича” в нашето паднало естество, за да го пренесе през страданията и смъртта. И за да ни възкреси – очистени и изцелени. Именно това преобразено човешко естество, съединено с Божествената природа, Господ ни дава да приемем във вид на хляб и вино когато се причастяваме.
Някой беше сравнил Тайнството свето Причастие с ашладисване (облагородяване) на дърво. Дивачката израства през клонката на културното растение, с което е ашладисана, и запазва качествата си, но вече принася плодове по различен начин. Има много точен израз в една руска песен: „…със сърцето си прораствам на небето”. С този израз можем да продължим метафората за облагороденото растение: християнинът прораства към Вечността и то не в падналото си състояние, а в преобразеното, стремящо се към обожение. Това е възможно не с митичния бог-в-душата, а в съ-причастността към Христа – при единението с възкръсналия Богочовек чрез установеното от Самия Него тайнство свето Причастие.
Смисълът на тайнството свето Причастие е именно в приготвеното за нас райско битие. Но не е само в това, защото иначе нямаше да е необходимо да се причастяваме често.
Светото Причастие е общение с Бога, дори в някакъв смисъл то е пълнотата на това общение (въпреки че нашето съзнание, както и сърцето ни, увредено от греха, не могат да усетят тази пълнота в цялата й неизмеримост). И ние се стремим към Чашата така, както детето копнее за майка си, дори и да не я е виждало само един-два часа. Евхаристията (това е гръцката дума за тайнството Свето Причастие, която буквално се превежда като благодарение) е сърцевината на духовния живот на християнина. Неучастието в Тайнствата е причина за духовното умиране на човека: „А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.” (Йоан 6:53).
Именно в това – в извършването на светата Евхаристия е главният смисъл на съществуването на Църквата. Апостол Павел в Посланието си до коринтските християни пише: ” Вие сте тяло Христово” (1Кор. 12:27). Това е главната формулировка на християнското разбиране за Църквата. Този, който се причастява, става част от Църквата – от единното тяло Христово. А този, който се отказва от свето Причастие, се отказва от единство с Църквата, а по този начин и от своето спасение, защото всъщност така той отхвърля плода на Голготската жертва. Затова в светлината на Новия Завет е вярна точната формулировка на свети Киприян Картагенски: „Който не може да нарече Църквата своя майка, да не нарича Бога свой Баща”.
Вярващите в бога-в-душата не се замислят за своето отношение към спасителната за нас Христова жертва; обаче
тяхната позиция на отказване от „обредите” в действителност е отговор на звучащия в Евангелието призив на Христос към Неговата Чаша, който е отправен към всеки човек: „Пийте от нея всички” (Мат. 26:27).
Това отказване звучи горе-долу така: „Да, Иисусе, Ти Си добър Човек, но Твоите смъртни страдания заради моето спасение не извикват в мен благодарност“. Това може да се разбира и така: „След като Си всемогъщ, Господи, постарай се да намериш някакъв друг начин да ми подариш рая, но без съучастието на тези мъже с бради и дълги одежди“.
Наистина, човешката страна на земната Църква безспорно е греховна. Но ние идваме с тази наша греховност при Христа, за да я очисти Той със Своята Кръв. А за това, че ние погазваме в себе си тази светиня като продължаваме да съгрешаваме, всеки от нас, включително и свещениците ще отговаряме пред Бога. Но Христовата кръв не става по-малко свята заради нашите грехове: „Бог поругаван не бива” (Гал. 6:7). Светостта на Христовата плът и кръв не зависи от личните качества на свещениците, които извършват Евхаристията, защото всъщност Самият Христос извършва Тайнството. И все пак, Самият Господ е постановил това свещенодействие да се извършва с човешко участие. Обаче, важно е общата молитва на събраните за Евхаристията да се възглавява от човек, който има непрекъсната приемственост на възлагането на ръце от апостолите. Именно там и само там, където го има това реално, а не измислено свещено единство с апостолската община, се извършва претворяването на хляба и виното в плът и кръв Христови. По думите в книгата Деяния на светите апостоли и от други извори за историята на ранната Църква става ясно, че Евхаристията се е извършвала само от онези, на които Църквата е възложила свещеническо служение, т.е. епископите и презвитерите. Първоначално са извършвали Евхаристията епископите, които са били ръкоположени от апостолите, а после – онези, които са били ръкоположени от тези епископи и т.н. и т.н.
Господ обещава на Църквата, че вратите адови няма да й надделеят и че Той ще бъде с нея, т.е. със Своите ученици до свършека на света. Резултатът от всеки по-късен опит да се изгради сякаш „от нулата” християнска община може да е само заместител на истинската Църква и е обречен на неуспех дори и при най-добри намерения. Евангелието никъде не дава основания за нечие самостоятелно „възстановяване” на уж изчезналото християнство.
И тъй,
ако Евхаристията е сърцето, то останалото, което имаме в Църквата: текстовете на Писанието, молитвите, обредите, аскетиката, иконописта и т.н. – изгражда целия организъм около сърцето.
(Сега няма да развиваме тази тема, защото редно е за всяка част от този организъм да се пише поотделно – задълбочено и без да се бърза.)
Може ли Бог да спаси душата на човек, който не се е причастявал? Църквата почита като светци мъченици, които дори не са били кръстени. Тяхната любов към Христос, пострадал за тях на Кръста, е истинският отговор на Божията любов, стигащ дори до изтърпяване на мъчения и приемане на смърт. И затова се казва, че те не са приели водно кръщение, но са приели „кръвно кръщение”. Тези мъченици са били готови да повтарят след Христа (и вероятно някои от тях са повтаряли) думите, които Той изрича на Кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). Но едва ли изведнъж ще намерим такава любов към Иисуса Христа при последователите на вярата в бога-в-душата. Те не осъзнават същинските отлики на тяхната вяра от християнството и обясняват своето отхвърляне на Църквата, „поповете” и обредите с това, че свещениците винаги безобразничат, а енориашите всъщност са зли и лицемерни бабички.
Разбира се, тези, на които им стига бога-в-душата, няма да се убедят с цитати от Свещеното Писание в необходимостта да участват в Тайнствата на Църквата. Обосноваването с цитати от Библията обикновено се отхвърля под предлог, че Свещеното Писание „много пъти е преписвано и така е преиначено”. За тях ще е голямо разочарование да разберат, че нито едно от произведенията на античната литература не е достигнало до нас в толкова много преписи, както текстовете на Новия Завет. И огромен брой учени са се трудили и се трудят върху изследването на древните ръкописи, сред които има папируси, които отстоят от оригиналите с няколко десетилетия, а има и такива, които са отделени от оригиналите само с няколко години. Обаче на вярващите в бога-в-душата е много по-удобно да не познават фактите от библейските науки: измислят си идеята за това, че текстът е преиначен и с нея оправдават нежеланието си да четат Евангелието.
По-честно би било все пак да признаят поне пред себе си, че ако им е добре да не участват в Тайнствата на Църквата, да не четат Свещеното Писание, да не съизмерват живота си с Евангелието, то богът, който имат в душата си, не е Онзи, Който говори с нас в Библията. Въпреки че, ако следваме съвременната мода, излиза, че в това няма нищо страшно – важното е да вярваш в нещо. Всъщност богът-в-душата е именно нещо. Защото в християнството Бог няма как да е нещо. Бог е Личност. На някои им е по-удобно без Него. А на другите, които не могат без Него, Той казва: „…ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва” (Лука 9:23). | www.pravoslavie.ru
Превод: Евгения Николчева
