Внезапните мъченици
Историята познава немалко примери, когато хора, които „не блестели с религиозност“, в критични обстоятелства се устремявали към мъченичество за истината. Живеел си човекът, и не бил кой знае колко умен и способен, и в пряк, и в преносен смисъл. Никой не очаквал от него нито мъдрост, нито праведност. А след това се случило нещо, и човекът направил крачка напред там, където и най-силните направили внимателна крачка назад. Познати ли са ви такива примери?
Навярно са ви познати. Св. мъченик Бонифаций е един от тях. Гуляе, живее в търсене на удоволствия – и изведнъж изповядва: „И аз съм християнин!“ Следва смърт за Христос – и Небесното Царство. Въпреки че съвсем неотдавна „Бонифаций“ и „святост“ сякаш били думи от различни езици. Такива примери има много. Изключително много.
Те се отнасят за хората, които познават истината, но не им достига решимост да живеят според истината. „Да знаеш“ и „да изпълняваш“ са две коренно различни неща. Бягайте от хора, които мислят и учат, че след като аз „зная“, то веднага, без никакви усилия и трудове, ще започна да „изпълнявам“. Те приличат на хора, които вместо дълга рехабилитация, веднага предлагат на станалия от леглото човек след счупване на гръбначния стълб да вдигне щанга или да бяга крос. Такива хора по-скоро ще убият човека. Ще го убият от най-„добри“ подбуди.
Много хора не познават истината; не вярват в Творението, Спасението и Освещението; не изповядват Отца и Сина, и Светия Дух. Но има и немалко хора, до чиито ум и сърце Бог вече се е докоснал. Тези хора знаят Божията истина, но, пак ще повторя, „да знаеш“ и „да изпълняваш“ далеч не е едно и също.
Как живеят такива хора? Съдете по себе си, защото е възможно и вие да сте един от тях. Те скърбят и се раздвояват в душата си, сами си измислят нещо, с което да се оправдаят. Съвестта и сърцето им цял живот не са си на мястото. Те осъждат самите себе си за своя нечист и лукав живот, и в същото време чувстват, че нямат сили да се изправят. Тогава се стремят да замаскират положението и крият болката от нечистото си сърце под маската на външната веселост и общителност или зад димната завеса на деловата активност. Малко ли димни завеси са измислили хората, за да плачат зад тях за своя провален живот? Ето, за такива хора мъченичеството е радост и избавление.
Да се отдалечим за малко и да кажем, че това се отнася именно за онези, които „знаят“, но не живеят в съгласие с това знание. Има и други, които не знаят, но после по чудесен начин узнават и стават мъченици. Такъв, да кажем, бил Порфирий – шут, който играел комедийни пантомими при римския императорски двор. Той не бил християнин и играел кръщението като комедия. Веднъж, когато трикратно се спуснал в купелта и извикал: „Кръщава се Порфирий в името на Отца! Амин! И Сина! Амин! И Светия Дух! Амин!“, благодатта внезапно го осенила и той познал Господа. Тогава излязъл от шутовската купел не за нови игри, а за проповед. Но сега не говорим за такива случаи.
Става дума за онези, които не са „нито риба, нито рак“. Такива хора са огромно множество. За тях религиозното съзнание е допълнителен фактор за мъчения, защото не могат да се откажат от него, но и да се ръководят от него с всеки ден става все по-сложно. За такива хора светът не е абсурден, както за онези, които отричат Живеещия на небесата. Последните са просто „безумци“, както се казва за тях в един псалом: „Рече безумец в сърце си: „няма Бог“. А те таят на дъното на своята бездънна душа съкровени мисли, усещат изгарящия огън на тези въглени и болезнено се раздвояват на нощен човек, изплашен от сънищата, и на дневен – усмихващ се и съвсем наред.
В човека има тайна. Ако нямаше тайна, а целият човек се свеждаше само до душа, тяло и социална среда, то и двамата разбойници на Голгота щяха да бъдат в рая. Или – и двамата в ада. Те страдат заради едно и също, и двамата са близо до Христос, умират по едно и също време и по един и същи начин. Изглежда, че и тяхната участ е еднаква. Но не е! Единият е горе и в светлината. А другият – долу, в тъмнината. Защото има тайна на сърцето и тя се произнася с език. „Спаси Себе Си и нас!“ – казва единият глас. „Спомни си за мене в Твоето Царство!“ – говори другият. Коренно различни гласове.
Така в една и съща банда има човек, който се измъчва в съвестта си от начина на живот, който води, и друг, който се наслаждава на злодейството и на своята безнаказаност. И техният край ще бъде различен. Защото така е казано, че „двама ще бъдат и на нивата, и на мелницата“, но единия вземат, а другия оставят. Тайната на сърцето ще влезе в своите права, когато предсказаното започне да се сбъдва.
Никой не желае мъчения и страдания. Но само по своя външен човек, който тлее. А вътрешният човек понякога жадува за страдания и ги чака, разпознавайки в тях родилните мъки за влизането в блажената вечност. И може да има много „праведници“, които са добри и безупречни само за да получат всичко от Бога. Когато дойде бедата, такива праведници ще рухнат като отсечени дървета. И напред ще излязат грешниците, които ще кажат: „Е, най-после! Живяхме като свине – ще умрем като хора!“ Такива примери има много, твърде много.
И предварително още нищо не е ясно, затова е казано: „Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ, Който и ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога“ (1 Кор. 4:5). При това не бива да очакваме, да търсим и да ускоряваме вселенските катастрофи. Погивайки, гордият човек иска да види как в зениците му се отразява погиващият заедно с него свят. Но Господ не ни е обещал такова изискано удоволствие. И слава Богу!
Изкуплението и избавлението може би ще дойде при нас под формата на тежка болест, която ще свлече от нас твърдата, загрубяла кожа и ще оголи вътрешния човек. Тогава ще трябва да се смирим и да се покорим, и да благодарим на Бога там, където благодарността се цени особено много – сред миризмата на лекарства, болката и очакването на смъртта. Бог, възприеман като наказател и мъчител от самолюбивите хора, от други хора ще се възприема като Освободител и Спасител. Подобно понасяне на болестта е равно на мъченичество.
От всички прошения на просителната ектения най-близко на душата е прошението за опрощаване и оставяне на греховете, както и това, в което се казва: „Християнски безболестен, непосрамен, мирен свършек на нашия живот и добър отговор пред страшния Христов съд, от Господа да просим“. I www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
