Непромененият Христос в променливия свят



митрополит ЙосифИзточник: сп. Мирна, бр. 8

Ние, православните християни вярваме, че Господ Иисус Христос е „глава на Църквата”(Ефес. 1:22). Вярваме и изповядваме, че тази Църква е нашата една, света, вселенска и апостолска Православна Църква, съградена от Христа върху камъка на вярата в Него, че е Син на Живия Бог. Бидейки стълб и крепило на истината, тази Църква Му се покорява като възлюбена Негова невеста и ето – вече 20 века раздава Божията благодат в изобилие и без страх, че вратите адови може да й надделеят.

Слава, чест и поклонение на едничкия премъдър Бог во веки веков за милостите и благодеянията Му Към нас досега!

В този променлив свят обаче ни изкушава мисълта дали Българската Православна Църква ще оцелее през новото хилядолетие. Защото, ако за едно техническо недоглеждане и някакъв паразит, наречен „У2К” навсякъде вече се говори и пише, че ще разстрои днешния свят, зависещ изцяло от компютъра и в 2000-та година ще настане такава дезориентация, че човек ще го е страх не само на возило да се качи, но и пеша да ходи, то колко повече ние, с нашата разклатена надежда, можем да бъдем спокойни за Кораба на нашето спасение в тези лукави дни!

В следващите редове ще направя опит да споделя с просветените читатели на любимото списание „Мирна” моята твърда вяра, че имаме Спасител, Който е същият вчера, и днес, и во веки и променливият свят няма да ни отлъчи от това, Което Бог е създал за нас.

ЕДИННИ В ХРИСТА

Българските православни християни много пъти са доказвали в историята силата на единението като жива общност в Христа. Нещо повече, в най-трудни и кризисни моменти от живота на Църквата ни те са намирали сила и утеха в Бога да отстоят истината, че, за да бъде Църква, тя трябва да бъде гонена и да страда. Сам Христос ни е казал: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света” (Йоан. 16:33).

Така че, каквато и мрачна орисия да ни се предрича, Църквата Божия ще я надживее. Нейната способност да споделя силата на Христовата любов и благодат е в това, че сме в Христа. Чрез Него Живеем и се движим и съществуваме. Негов род сме. И сме силни, понеже не сме самички, но Той, Христос, е с нас, а с Него е Бог Отец (ст. 32).

Е, понякога като че ли виждаме само лошото, което се случва. В църква можеш да чуеш не само хор на светии. А дяволът обича да разпространява нашите несгоди. Отдавнашна негова цел е да види Църквата в кавга и несъгласие със самата себе си, без поглед в бъдещето си. Няма нищо по-хубаво за дявола от това да се опита да спре Църквата точно в момента на нейния напредък. Няма по-голямо задоволство за дявола от това, да покаже на света, че Църквата е станала дребна, незначителна даже за себе си.

Знаейки това, заедно с нашите братя и сестри в Христа, трябва да се вслушаме в гласа на Църквата, да спрем разделението на групировки, да преустановим отровните взаимоотношения и да й обещаем всички да работим в Христа за разрешаване на проблемите, които стоят пред нас.

Идва 2000-та година. Остават броени дни. Вярно, ние сме в Христа. Но да бъдем в Христа означава да поддържаме единството в Светия Дух. Защото ние сме Църквата. Ние сме Божият народ, който пребъдва ведно в Христа. А като църковен народ можем и ще оцелеем през новото хилядолетие, само ако вървим заедно и сме единни в Христа.

ОТ КОГО Е ПРОМЯНАТА?

Един от доста желаните аспекти на земния живот е промяната. Независимо че понякога е свързана със страх. Това важи и за Църквата, която поначало е консервативна към нововъведенията. Този страх съществува, защото доста често промяната е свързана с дявола и с погрешни обновления. Защото често нещата се променят според индивидуални вкусове и мнения. Още повече, като гледаме какво става в променливия свят, с право можем да се страхуваме. Погледнете например младежта, телевизията, световната политика, криминалните деяния, морала и пр. Това принуждава по-напредналите по дни да облажават доброто старо време, което никога няма да се върне. Други пък се боят от неизвестното бъдеще. А ние, вярващите в Христа, се безпокоим за Църквата.

Вярно, знаем миналото, съвременници сме на настоящето, стараем се да проникнем в бъдещето, но не можем да отречем, че светът се променя. Макар да вярваме, че Бог е непроменен. Чрез Неговото слово се стараем да разбираме света. Бог ни дава сигурност. Той направлява нашите стъпки и ни пази по целия път. На това основание и твърдим, че Бог е непроменен в неизменната Към Него Църква.

Тогава, от дявола ли е промяната?

Е, да разглеждаме промяната изцяло като дяволска работа, ще излезе, че не разбираме природата на творението. Защото, докато Бог е непроменен, Неговото творение се изменя постоянно. В книга Числа четем: „Бог не е човек та да лъже, нито е син човешки, та да се отмята” (23:19). И още: „Той не е човек, та да се разкае” (I Цар. 15:29). Тоест, в този случай промяната е нещо, което разграничава творението от Твореца, макар човекът да е образ и подобие Божие. Създанието се изменя. Това е естествено. Това е начин, по Който Бог ни е създал. В този дух св. пророк Даниил казва, че Бог „променява времена и години” (2:21) и промените на земята са Негово дело.

СТРАХ ОТ ПРОМЕНИ

Ако се плашим от промените, как ще можем, като Божий народ да се запазим свети сред така често променящите се култури, в които живеем и които действат пагубно на моралните ценности, на вярата и добрите ни старания? Нашата българска култура например е свързана с корените на православната ни християнска вяра, а напоследтк я виждаме да прегръща нов тип философия, да клони към нов тип религия. Това ни омаломощава и безпокои. Как ние и нашите деца ще оцелеем в тези промени, оставайки верни на Господа и на Неговата света Православна Църква?

Ето няколко принципни съвета, които следва да пазим и имаме на ум в житейския ни друм, за да останем верни на Господа и на светата Му Църква. Вече поменахме за страха Господен, който е начало на премъдростта (Пс. 110:10). Защото всички, които изпълняват Господните заповеди, имат здрав разум. Те никога няма да потреперят от промените, които се случват на земята. Който се бои от Господа е блажен и който крепко обича Неговите заповеди разбира, че за света е естествено да се променя. Страхът Господен изисква изцяло изучаване на светата Библия, за да не треперим от най-малките несгоди, с които се срещаме в живота.

Друго необходимо условие за спокойствие в обстановката на променящия се свят е добрата памет. Ние сме длъжни да помним колко велики са делата на Господа. Неговото дело е слава и красота. Несметни направи Той Своите чудеса. Храна дава на ония, които Му се боят. Заповедите Му, верни и твърди от-века до-века, са основани върху истина и правота (Пс. 110:2-8). Безбройни са случаите, когато Божият народ е изпадал в тревоги и всякога е оцелявал. Всякога Господ е давал хляб в скръб и вода в нужда (Ис. 30:20).

Историята не е господар на Бога, тя е Негов слуга. Учителка на народите. Всички минали събития ни учат да виждаме настоящето и бъдещето с надежда в Бога. Така че нашата история-учителка не е скрита. Очите ни я виждат. Чрез историята Господ ни учи на всичко, което е нужно за нас: как да оцелеем по време на най-тежките времена на историческото ни битие.

И тъй, нужно ли е да се съмняваме, че Бог е с нас, въпреки неверието около нас? Не. Нужно ли е да се страхуваме от промените, които стават пред очите ни в нашето общество? Не. Нужно ли е да се безпокоим за бъдещето, чиито промени биха могли да се отразят зле на нашите деца? Не. Нужно е само да имаме страх Божий, както Той ни учи в св. Библия. „Не бойте се!” – Това са успокоителните думи на Господа Иисуса Христа, на ангелите и пророците, които са говорили от Негово име. Всички вече знаем, че небето ще се обнови, земята ще се тресе, светът ще се измени, правителства ще падат и ще се въздигат, но Бог Си остава непроменен, неповреден от историята и на думи неизменен. Спомнете си само урока на св. Евангелие, когато апостолите били застигнати от силна буря в морето, която ги заплашвала със смърт. Какво направил Господ Иисус, Който бил с тях, но заспал при кърмилото на възглавница? Прочетете текста, моля ви, в Марк. 4:35-41. Е, не е ли същото и сега? Когато изпаднете в подобна беда, вие не се ли страхувате като апостолите, че Господ Иисус може да е заспал някъде? Тогава, като тях можете да Му кажете:

„Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” Само да не ви стане мъчно като получите упрека Му: „Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!” Защото Той е Този, Комуто „и вятърът, и морето Му се покоряват”.

В подстъпа на новото хилядолетие нека чуем и думите на св. Николай Японски: „Не трябва да искаме от Бога и Неговите светии да отстранят всички трудности от мисионерския ни път и от всичко, което ни причинява морално страдание” – пише апостолът на Япония. „Можем само да се молим Той да ни помага да носим Кръста и да оцелеем в трудностите и моралните страдания, които ни очакват в мисионерския ни път. Нашето служение е да раждаме духовни чеда за Бога, а кое раждане не е съпроводено с болка? Ето за тези болки ние сме длъжни да се подготвим предварително. Имаме извора на благата утеха. Но, за да служим с енергия и успех, трябва да имаме преди всичко твърда вяра, че трудът ни няма да е напразен и работата ни ще се увенчае с успех.”

РЕЛИГИЯ И КУЛТУРА

Православни християни ме питат: „Щом като сме световна религия в променящите се всеки ден човешки общества, може ли да стоим отделени от човешката култура и етническите общности?” Ще отговоря като човек, който произхожда от православна среда, от строга православна фамилия, с православна ориентация и образование. Моето послушание е за служение в секуларна Америка с предимно протестантско влияние и много по-различен от нашия начин на живот. Затова, като българин свидетелствувам общоприетата от нас истина, че православната вяра е традиционното изповедание на българите в България. Това означава, че православната ни църква е религиозен и културен център. Тази действителност рефлектира и във всички български православни църкви в САЩ, Канада и Австралия. Така, всяка църква е „малка България” по места. Независимо че за по-голямата част от членството вече може да се каже, че „навън” сме американци, канадци и австралийци, а „вътре” сме българи. Т.е., влезли в контакт с Христовата Църква, културата и народността се пригаждат. Господ, вярата и Църквата си остават същите. На тази база всички поместни православни църкви изповядаме, че имаме един Господ, една вяра, една Църква и една благодат в православния ни начин на Живот. Затова твърдим, че Христос е непроменен, а светът – променлив. Единство в многообразието и многообразие в единството.

На същото основание не бива да се боим от различните култури и техните носители в днешния свят на бързите комуникационни връзки. Погрешно е разбирането, че трябва да се крием, да си мълчим, да затворим границите си и да Живеем в „гето” Не употребявам думата манастир, защото и българските манастири от памтивека са имали широкоотворени врати за влизане и излизане от тях. Като брат на прочутия Троянски манастир много добре знам, че когато унгарският пътешественик Феликс Каниц посетил манастира ни през 1872 г. и постоял в него повечко време, забелязал, че много жени влизат в монашеските килии и се задържат в тях. Слава Богу, че скоро разбрал истината, за да не ни срами по света. Това били майките, сестрите и роднините на нашите монаси, които идвали в манастира почти ежедневно от околните села и махали. Така че, килиите на родните монаси са били и техни домове. Та нали същността на църковната ни мисия е да бъде в контакт и да е въвлечена във всички големи и малки общности. Как иначе хората ще чуят за Господа, ако ние, православните с истинската права вяра в Христа, се крием! Как хората ще приемат Господа, ако ние, православните с истинската религия в Господа, се боим да влезем в контакт с тях! Как жадуващите и интересуващите се за Господа ще повярват в православния Христос, ако ние, православните се страхуваме да не се оскверним! Св. апостол Павел ни успокоява като казва, че осветеният освещава неосветения, а не обратното (1 Кор. 7:14). Вярно, светинята е за светите, но докато дойдем до светинята, бая работа трябва да свършим и път да извървим. Към светост и съвършенство сме призвани всички човеци, не само ние, православните. Нещо повече, ако не излезем да сеем чистото семе на православието, ние ще сме виновни за глушината, която задавя нивата.

ПРАВОСЛАВИЕ И НАРОДНОСТ

От църковната история знаем, че православието никога не се е привързвало само към една култура или отделен народ. Няма такова правило. В Символа на вярата дори изповядваме, че Църквата ни е съборна, т. е. вселенска – за всички човеци и култури. Апостолска също означава, че трябва да отидем по света да учим и кръщаваме в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Мисията е есенцията на православната ни вяра.

Какво показва американският ни опит? Смесените бракове свидетелстват, че мъжете, които приемат нашата вяра, независимо дали са гръко-американци, славяно-американци, антиохийско-американци, румъно-американци и пр., в по-голямата си част се съгласяват с традиционната етническа култура на своите половинки.

Напоследък обаче се забелязва друг опит, който показва, че православното християнство е подложено на ново изпитание от новоприетите в нашата вяра. По каква причина, мислите? Точно поради тая, която сме сложили в заглавието на статията – недоволството от пригодяването, което върши либералният протестантизъм със секуларния свят.

През 1987 г. голяма група от евангелистите намери истинските корени на християнството в православието, което съхранява и пази оригинала. Те намериха подслон в Антиохийската юрисдикция и днес допринасят много за мисията и евангелизацията на православието в Америка и Канада. И колко хубаво е, че е преведена на български език книгата на моя приятел в Господа отец протоиерей Питър Гилкуист, бивш евангелистки епископ:

„Да станеш православен: Пътешествие към древната Христова вяра”. Просветеният наш читател може да обогати интереса си как християните по света вече се стремят към неподправеното, автентичното, оригиналното, т.е. православното. В тази връзка бих препоръчал на фондация „Покров Богородичен” още една книга за превод от английски език на Тома Дулис: „Пътувания към православието – Сборник от есета на новоприети в православието”.

В още много други случаи православните морални позиции относно хомосексуализма, семейството и брака с тяхната духовна традиционност, включително нейната духовна дисциплина, привличат все повече и повече нови кандидати за православието. За нагледност ще цитирам думите на бивш лютерански пастор, сега православен свещеник, поместени в „Чикаго трибюн” от 20 април 1998 г., който казва: „В православието аз намерих дълбочината на вярата, вкоренеността и продължението на апостолската вяра и то в такава мяра, която изцяло ме сграбчи, завладя и принуди не само да я изучавам, но по-скоро да я практикувам.”

ВЯРА СЪС ИЛИ БЕЗ КУЛТУРА

Ние, които сме родени от православни майка и татко и сме кръстени още като бебета, имаме опита на една или друга етническа културна традиция. Нещо, което безпокои новодошлите в нашата вяра. Дори ги кара да ни принуждават да отделим православната ни вяра от културата, в която сме отгледани дълги години. Ние пък недоволстваме от това, че те „търсят вяра без култура”. И ето ти подозрения, колкото щеш! Поводи за дрязги и затруднения, разбира се. Защото, като епархийски архиерей на енории с разноезично и разнородно членство, аз трябва да проявявам много търпение, да правя много компромиси, да упокоявам и да изисквам от всички същото, за да балансирам православния начин на живот, да задържа и увелича членовете в общините ни, които трябва да признават и приемат както духовните, така и материалните ценности. А това изисква много работа, нерви, ежедневно напрежение, за да оцелеем и живеем в мир, всяко благочестие, чистота и напредък в общество, където девизът на врящата пот продължава да бъде: „Щом си в Америка, трябва да станеш американец”, което е друга интерпретация на старата римска поговорка.

Проблемът всъщност е, че православното християнство е вкоренено в доктрината на въплъщението. Оттук, православната ни вяра трябва да се въплъщава в културите, по подобие на Второто лице на Пресвета Троица – Синът Божий – въплътил се от Св. Дух и Дева Мария и станал човек в конкретна историческа традиция.

Такъв е и нашият традиционен отговор към новодошлите в православието: че те не бива да изопачават православието като го изолират от всякаква културна традиция. В него, казват те, не е имало нищо друго, няма и не може да има. Напротив, ние православните от „Стария край” дори забелязваме, че на дело се формира друг опит – новоприетите в православието се групират във въплътеното православие по култури, които те знаят и експериментират. В Америка това е американската култура с всичкото й съвместителство и променливост. Като прибавим към това и манталитета на множеството преминали в православието и ето ти нова сентенция: „Православен повече от Патриарха!” Натъртено ние родените от православни татко и майка допълваме: „Ей, ти новокръстения, я се огледай наоколо и научи вярата от нас, родените в нея и недей се правиш по-голям светец от дядо Патриарха!”

И все пак, е ли православието религия в света, която трябва да се дистанцира от културата и националността? Не. Напротив, то е една вселенска и апостолска Църква на Христа, която по необходимост трябва да е религията на света. Нейният характер е да въплъщава в себе си различните култури като ги преобразява отвътре. Идеалното е, да се противопоставя на всичко, което е неприемливо за православието във всяка култура и да преобразява каквото е възможно от всяка култура в хармония с вярата ни. В още по-широк смисъл на думата – да придобие всички култури за Царството Божие като се предпазва от изкушение. Или както св. апостол Павел прекрасно е казал: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте!” (1 Сол. 5:21).

БЪЛГАРСКИЯТ ОПИТ В НОВИЯ СВЯТ

Какво става с нас, православните българи в Америка и Канада? Както всички православни и ние живеем в страх. Защо? Защото живеем в общество с коренно различна култура, с доста отрицателни неща според нас. И второ, обособявайки се като „православен остров”, ние даваме повод на местните да наричат вярата ни с име, което никога в човешката история не е било. Как ни наричат, мислите? Секта. Тоест, ние в Америка и Канада сме сектанти. С ушите си съм слушал как определят Църквата ни, отричайки нейното вселенско призвание. Каква е причината за това недобро наше състояние? Та ние всички православни сме около пет милиона. Недостатъчното влияние на Православната Църква върху американското общество е причината да сме на четвърто място като религиозна група.

Напоследък противопоставянето ни срещу аборта повдигна интереса на американците към православното богословие. В протестните документи до Върховния съд на Америка, Православната Църква е лидер, основавайки се на доктрината на ранната Църква относно аборта като убийство, в която и фаза на бременността да е. И това универсално разбиране на Източната Църква остава неизменно до днешен ден.

Противопоставянето и отричането на проповядвания нов човешки ред за културното, медицинско и легално приемане на „един бъдещ нов свят” с изкуствено оплождане, без сакати, болни, стари, немощни, луди и пр., като неадекватни, нежелани и дори излишни за този живот, ни охарактеризира пред различните научни официални и потайни изследвания и програми като умопобъркани и психопати.

Така че, борбата за живот в бащината ни и майчина вяра сред тази изключително широко пропагандирана западна култура е борба на живот и смърт. Тези, които търсят живота, виждат в нас, Православната Църква – ковчега на спасението, която Той основа да върши Неговата работа като невеста Христова. Иначе, стоим ли в мълчание, ще потънем и вярата ни няма да оцелее сред този народ, освен като малко „гето”. Българският апостол на свободата беше казал:

„Времето е в нас и ний сме във времето”. Така че – времето е наше, кризата е в ръцете ни, изборът е наш: да бъдем Христови или чеда на мира сего. Ние знаем от св. Писание, че времето няма да ни донесе подобрение в живота като християни.

Независимо от това, времето е наш “агент”, даден ни в дар от Бога, и ние можем и трябва да го използваме за наши цели. Спомняте си, когато хора в нужда се обърнаха към Иисуса с думите: „Учителю!” Той всякога е в помощ да ни научи да израстем. Господ попита: „Докога ще ви търпя?” (Марк. 9:20). Това е въпрос за обсъждане. Докога ще изпитваме търпението на Христа? Докога ще ни очаква да изпълним Неговия призив: „Тебе що ти е? Ти върви подире Ми (Йоан. 21:22):

ПОВИК ЗА НОВОВЪВЕДЕНИЯ

Неприятно е, разбира се, когато наши православни братя и сестри постоянно критикуват, че имаме едни и същи празници, че слушат едни и същи песнопения и четива, че богослужебният кръг се повтаря всяка година. „Какво ще помогнат на нашия живот тези стари неща, казват те, когато ние живеем стотици и хиляди години след тях?” Вярно, годишният богослужебен кръг се върти от векове. Какво да правим тогаз? „Съкратете го, изменете го, обновете го поне” – казват „новообрядците”. Ясно. Налага се тогава да изясним, че богослужението ни е от Бога. Ние сме в беседа с Него по Негово указание. Горко ни, ако отстъпим от Бога. Чрез установеното богослужение Той ни спасява. Защо не викаме към Него от сърце? Събираме се зарад хляб и вино, а отстъпваме от Него (Ос. 7:14). Думите на Господа са Негова съдба. А когато съдбите на Господа се извършват на земята, тогава жителите на света се научават на правда (Ис. 26:9). Ако изменим Божието повеление, значи да извършим нещо, което ние мислим. Това означава, че изневеряваме и слъгваме пред Господа и отстъпваме от нашия Бог; говорим клевета и изневяра, зачеваме и раждаме от сърцата си лъжливи думи (59:13). А древните предопределения са истинни, амин (25:1). Словото Господне е ясно. Господ ще има съд с тая земя, понеже няма богопознание на нея. Понеже отхвърляме знанието и Той ще ни отхвърли от свещенодействие пред Него. И понеже забравяме закона на нашия Бог, и Той ще забрави децата ни. И каквото стане с народа, това ще стане и със свещеника; ще го накаже Бог според пътищата му и ще му въздаде според делата му (Ос. 4:1-9). Нещо, което Бог е наредил, човек не бива да отменя. „Ето, аз почнах да благославям, защото Той е благословил”, казва Моисей, думайки:

„И аз не мога да изменя това” (Числа 23:20). От памтивека се знае, че „писмо, написано от името на царя и подпечатано с царския пръстен, не може да се измени” (Ест. 8:8). Дори Пилат Понтийски не се е съобразил с настояването на първосвещениците да промени волята си, а осякъл: „Каквото писах, писах” (Йоан. 19:22). Така че, да не изкушаваме и огорчаваме Бога Всевишни, а да спазваме наредбите Му; да не отстъпяме и изменяме бащиното наследство (Ис. 77:57). И понеже Господ не се изменява, затова и ние не бидохме унищожени (Мал. 3:6). Господ пази твърдия по дух в съвършен мир (26:3). И в райските порти ще влезе праведният народ, който пази истината (ст. 2). Тогава, какво да правим щом благочестието ни е „като утринна мъгла и като роса, която скоро изчезва?” Да вършим каквото Господ ни е казал. Това е условието. Бог ни бие „с думи на устата Си”, защото Той повече иска милост и богопознание. А ние, като Адама, нарушаваме завета и там Му изневерихме (Ос. 6:4-7).

Така че, чрез богослужението ние, православните, разбираме по-добре как нашето спасение ни е разкрито чрез Божията милост. Например, четивата през Великия пост включват книгите на Стария завет, които са исторически (Битие и Изход), пророчески (Исайя и Иезекиил), поучителни (Притчи Соломонови и Йов). Към тях прибавяме и Псалмите. Песнопенията ни разказват кой е Христос, как се осъществява нашето спасение в Неговата благодат и милост, колко много е необходимо нашето покаяние чрез изповед, как бидейки милостиви трябва да прощаваме на другите прегрешенията им и как можем да имаме Христа в нас чрез по-честото причащаване с Неговите тайни.

Така че, Бог е непроменен, природата на поста е непроменена, а ние се изменяме. Но, независимо че често мърморим, ние растем в Господа чрез изпълнението на богослужебния кръг през годината. От година на година виждаме, че приятелството ни с Господа се уголемява и в същото време чувстваме нови страдания, поради което отбелязваме и упадъка, и успеха.

Без богослужебната практика ние не можем да умилостивим Бога, за да влезем в общение с Него. Та нали затова Христос прие човешка плът, та между човека и Бога да има единство. Дяволът ни изкушава да съкратим службите, за да направим Църквата светска, като пренебрегнем цялото целебно богатство на истинската Църква. Не е ли светски дух това, още в началото на св. литургия да дойде при мен мирянин и да ми каже за „вдъхновение”: „Моля те, дядо владика, по кратко да ни проповядваш!” Ето какви случаи имам. И ми е мъчно не защото дълго или скучно проповядвам, а защото съкратените от мен пет минути този същият ги пропилява за празни приказки след службата.

Как може да се възвеличи Христос в нашето тяло? Чрез нашия живот. А животът за нас е Христос. За да бъдем с Него, което е много хубаво, трябва да жадуваме за Него, да Го търсим, да Го възпяваме, да Го величаем, да Му служим, да се събираме в Негово име, защото който живее в Христа на този свят, той ще живее с Него и след смъртта.

На такива, които желаят колкото се може богослужението да е по-кратко, можем да заявим, че Църквата е духовна лечебница. Богослужебните последования, особено през Великия пост, целят изцеряването на душата и сърцето на човека. Това изцеряване води до очистване, просвещение и богоуподобяване. Целта на богослужебните последования е ние да очистим от мръсотии този наш център на познанието, за да можем да се сдобием с познание за Бога и да спасим душите си. Иначе противопоставянето на този изпитан почин в Православната Църква е равно на нежелание да се спасим и пречене на другите, които идват в църква да се излекуват духовно. И ако Църквата се съгласи с тези подхвърляния, то тя не е истинска църква-лечителка, а секуларна институция.

ПРАВОСЛАВИЕТО – ПРЕМЪДРОСТ И СИЛА

Можем ли да се съмняваме във вярата си, като знаем достатъчно какво огромно съкровище притежаваме? О, какво богатство, премъдрост и сила е Светото Православие! Вяра – права и истинна в Господа Иисуса Христа. Вяра и в Светата Църква, която е Негово тяло. Църква – оригинална, съзидана от Христа, наследена от св. апостоли, непроменена от самия ден Петдесятница. Тук е св. Писание и св. Предание с животворящата сила на Св. Дух. Тук е словото Божие, традицията нечовешка, а истинна, Божия, навсякъде, винаги и от всички приета и предадена от поколение на поколение в св. Писание, свещената история, творенията на св. отци и учители, каноните на 7-те вселенски и множеството поместни събори и в св. молитви. Тук е светата литургия с нейния ритуал и символизъм, както и Божията слава, така нужна за нашето съвършенство и за спасението на целия свят. Тук е светата евхаристия с истинското тяло и кръв Христови, чрез които получаваме Божията благодат за растеж във вярата и любовта. Тук са другите свети тайнства, създадени от Христа за нашето спасение: кръщение, миропомазване, брак, свещенство, изповед и маслосвет. Тук е и красотата на светото Православие – майката Божия, благословена между жените, която е майка и на всички нас, с изключителния си пример на вяра, послушание, смирение и чистота. Тук са също всички светии, които молим като скъпи наши приятели в Господа да ходатайстват пред Него за влизането ни в Царството небесно и на които подражаваме във вярата и светостта. Тук са и множеството св. икони, които са прозорци към небето, чиито св. образи почитаме и чиито светци следваме в житейския си път. Тук е историята на Църквата със запазената православна вяра, отделянето на римокатолиците от едната истинна Църква и опита на протестантите да я реформират, завършил с еретическите нововъведения на стотиците техни деноминации с техните собствени интерпретации на св. Писание и св. Предание. Тук са също Светите Отци, които с вдъхновението на Светия Дух са запазили светата ни вяра срещу еретиците, оставяйки ни богатството на теологията, христологията, пневматологията, Символа на вярата, каноните, правилата, разпоредбите, литургията, молитвите, чрез които се спасяваме в Христа. Тук е спасителната по Божия милост благодат и апостолското приемство, чрез което днешните епископи се явяват приемници на Христовите апостоли и управляват Църквата като йерархическа, посредством архиерейския събор по вдъхновението на Св. Дух.

ПРАВОСЛАВИЕТО В БЪЛГАРИЯ – ПРЕД ИЗПИТ

Няма съмнение, Православието в Родината е в изпитание. От изток – груб мохамедански фундаментализъм. От запад – алчен римокатолицизъм и протестантизъм. А у нас – ценното и крехко като перла православие – пред изпит. Ще го издържи ли? Задължително. Охраняването и опазването му е свещен дълг на всеки православен българин. Без силно православие в България и ние не можем да бъдем негови проповедници в Америка, Канада и Австралия.

Жалко, че и „новите европейци” в България започнаха да критикуват православието и дружбата ни с православния изток. Чуват се гласове, че заради Православната ни Църква ние сме били пропуснали голямата възможност сега да сме с Рим и Европа. Тези опити за промяна обаче са обречени на провал, защото Българската Православна Църква ще изповяда св. Православие во веки веков с твърдото убеждение, че Господ Иисус Христос НИКА – побеждава.

От изминалите няколко години се разбира, че някои хора в България търсят разрешението на съвременната църковна криза в неправилна посока и чрез погрешни действия. Разчита се предимно на новоскалъпени програми и най-вече на обезателни административни промени. Словото Божие обаче с кристална чистота ни дава да разберем, че всички съгрешихме и колективно трябва да се покаем за общия ни грях -непослушание. Повече не бива да затъмняваме Христа в живота си. Непременно трябва да възстановим лидерството Му в Църквата. По всички възможни начини следва да провъзгласяваме пълнотата на Христовото „всичко във всичко” (Ефес. 1:23). С всичките си сили е необходимо да съдействуваме на невестата Христова да разпалва любовта си към идващия вече Младоженец. Трябва всички да разберем – няма духовно обновление, докато Иисус не се прослави. Ако нашата Църква е истинска – на св. апостоли и отци – а тя е, тогава нека да говорим с езика на св. апостоли и отци на Църквата. Тяхната свята цел бе да възхвалят името Иисусово и да умрат за Него. Те желаели Той да расте, а те да се смаляват (Йоан. 3:30).

Още от Едемската градина човекът се е опитвал да узурпира първенството на Христа в Църквата. Разбира се, това бе изкусен план на дявола да се намери заместник на Христа. Можем ли да си турим ръката на сърцето и честно да кажем, че Църквата в наши дни „се покорява на Христа” (Ефес. 5:24)?

Фактите показват, че човекът едва ли не през цялото време се е прикривал под маската на религиозната традиция и благоприличие.

Ние, които сме запознати с трудовете на св. Симеон Нови Богослов за православна евангелизация и обновление, вярваме, че силите на тъмнината са проникнали и в св. Православие. Затова бих желал да споделя загрижеността си и да алармирам, че „тайната на беззаконието”, предсказана от св. апостол Павел, „вече действува” и в наши дни (2 Сол. 2:7). Бих искал да повярвам, че пастирите ни, на които е поверено българското стадо на Христа, ще затръбят като в казармата всяка сутрин сигнала за събуждане и ставане. Защото същият Христос, Който каза: „и портите адови няма да й надделеят” (Мат 16:18), нарече ангела на една от Неговите църкви „мъртъв” (Откр. 3:1). Така че, оцеляването на Църквата зависи от нейното подчинение на Христа. Нейната светост рефлектира на светостта на нейните членове.

Промяната не идва с увещания и съвети. Личният характер и човешкото сърце се нуждаят от раждане „свише” (Йоан. 3:1). Те могат да се променят само чрез евангелието, което е сила Божия за спасение. Евангелизирането на Божия български народ е повеля на времето. Силата на Кръста е също сила Божия, която трябва да се възприеме от всички, ако искаме Христос да ръководи църквата ни и самите нас. Игнорираме ли тези свещени принципи, означава да сме част от проблемите в Църквата, а не част от разрешаването им. Чуваме гласове, които подвикват: „Нуждаем се от водач!” Ние бихме желали и нашият глас да се чуе публично: „Наистина се нуждаем от Водач и Неговото име е Иисус!”

БЪЛГАРСКИЯТ СИНДРОМ В ЦЪРКВАТА

Мнозина в секуларното общество и „политическата църква” днес в България мислят, че проблемите на БПЦ идват от системата на нейното управление. На тази основа повикът за промени от десет години насам е голям. Тези чужди на Църквата хора просто не искат да разберат, че причините за несгодите ни не са в системата на управление, а в начина на живот. Искате пояснение! Вземете за пример Негово Светейшество Българския Патриарх Максим. Обвиняваме го, че не е „адекватен” със светската система и не прави промени. Промени на какво? Как на какво – на администрацията. И никой не се нае да помене поне неговия начин на живот от рождението му досега. Доцент Иван Желев беше писал веднъж, че Христо Събев, ако можел да намери едно само петънце в личния монашески живот на Светейшия Максим, би го използвал всячески, когато беше на власт. Но не биде. Аз мисля, че точно това трябва да ни бъде за пример в битието на дядо Максим. Пресмятаме само годините му. Нека се взрем и в лицето му, в очите му. Та те светят. Защото той работи най-много за изцелението на душата и сърцето си. Те са чисти и затова рефлектират на благото му лице. В неспокойната атмосфера на мира сего и вече тридесет години на патриаршеския пост, той живее чист монашески живот, който е плод на общението му с Бога. Помня, блаженопочиналият дядо Партений Левкийски като Софийски викарий как споделяше удивлението си от дядо Максим: „Чудя Ви се, Ваше Светейшество, с този диабет как строго спазвате всички пости! Че Вие имате извинение поради болестта да нарушите понякога строгия пост!” На което Светейшият с блага усмивка отговаряше: „Бог помага, владико! Щом майка ми, старата, спазва всички пости, колко повече аз!” Да. Можем да оспорваме много неща. Но кой би могъл да се противопостави на истинския, на праведния живот! Затова Светейшият ни Патриарх не ни дава много идеи, защото Църквата не носи идеи. Тя дава живот, който надмогва смъртта.

Юрнаха се и мнозина от нас в расо и призоваваха всички расоносци да се включим в противопоставяне на различни политически системи. О, Господи, като си спомня 1992, 1993, та даже 1997 г. на „бойното църковно поле”! как сме могли да вършим тези безчинния! Та ние сме били изцяло извън Църквата. Защо сме се втурвали в подражание на методите и похватите на социално-политическите и идеологически системи? Та нали св. ни Православна Църква притежава живота, който няма нищо общо с целите на различните светски системи! И какво стана? Досега нищо. Резултат няма. Защо? Защото, когато Църквата изцерява човека, тогава стават истинските промени. Но тези промени са следствие и резултат, а не причина или принцип (св. Никодим Светогорец). И още, ръководни хора из политическите среди днес все още виждат Църквата ни като институция, която трябва да подкрепи обществото ни според техните разбирания и да опитомява българските граждани да подкрепят политическите им цели. Като духовна лечебница обаче, Църквата трябва да изцерява човека без да се прониква от светския дух. Точно поради това църквата ни трябва да бъде оставена свободно да върши своята работа. Тя много добре знае какво и как.

Какво ми дава право да мисля така? Моят тридесетгодишен църковен опит в духовен сан. Като протосингел на Негово Светейшество Максим, Патриарх Български и Митрополит Софийски, аз се срещах с много атеисти при отправянето на делата в поверения ми стопански сектор в Софийската митрополия. Тези хора в края на дните им по върховете на политическата власт у нас попромениха становището си и започнаха да възприемат Църквата като декоративен елемент. По едно време дори решиха, че присъствието на Църквата е необходимо. Но този начин се демонстрираше „широк обществен консенсус”. Но се случи така, че те самите не останаха много доволни от своята теория. На какво сме свидетели след „промяната” в 1989 г.? Новите идеолози, най-вече тия, които са на власт сега, се юрнаха напук на тоталитаристите да оправят Църквата като „най-висша национална институция”, та по думите на техния бивш духовен специалист Христо Събев даже си създадоха „синя църква”. И какво стана след десет години? Властните думи на Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей на Всеправославния събор в София след речта на директора на дирекцията по вероизповеданията ги стреснаха: „Изслушахме политиците, каза Всесветейшият Вартоломей, но ние сме Църквата и ние ще си решим проблемите!” Великолепно речено и сторено. Така Църквата донесе отчаяние на политиците. Те тъй желаеха тя да им служи добре, но ги обзе тъжно разочарование. По всичко изглежда, че те изпитват необходимост от истинска църква.

Ето още едно основание Църквата, по подобие на Господа Иисуса, да си остане непроменена в променливия свят. Защото тя трябва да бъде заобиколена от силата на Кръста, а не от силата на света и по подобие на Христа да побеждава трите изкушения отправени към Него, а не да им се поддава. Основно нейно задължение е да призовава всички отрудени и обременени, за да ги успокои и падналите в обществото – да ги приюти. Да спазва завета на св. евангелист доктор Лука, според който всички ние, пръчките на Христовия виноград, трябва да живеем в мир, да се назидаваме, да ходим в страх Господен и с утехата на Св. Дух да се умножаваме (Деян. 9:31).

НАШИЯТ ДЪЛГ

Какво става по време на борбата на Църквата със секуларния свят? Ще ви напомня само няколко взаимоотношения, от които ясно проличава какъв е нашият дълг:

– хора в нашето общество казват: „няма Бог” и ние започваме да им вярваме;

– хора в нашата среда казват: „опитай дрога” и ние им се доверяваме и немалко от нас вече са опитали тази отрова;

– хора от наши църкви казват: „не се причащавайте с една и съща лъжичка, че ще ви прихване спин” и мнозина от нас поради страх настояват за промяна на тази вековна практика при раздаването на св. причастие с една лъжичка;

– хора в нашето общество подхвърлят: „сексът извън брака е сладко нещо” и ние им вярваме и съвестта ни започва да се колебае в строгостта си;

– хора измежду нас искат съкращение на православните богослужби, в основата на които е очистването, просветлението и богоуподобяването, а ние се съгласяваме с тях, дори сме готови да ги удовлетворим;

– хора сред нас не желаят да се възроди литургичния живот на църквата, за да я опознаем и живеем нейния аскетичен живот, и ние не правим нищо да ги подтикнем към приемане на това благо;

– хора в църковната ни общност не желаят да се причастят поне един път в годината, а ние не полагаме усилия да ги убедим в по-честото приемане на св. тайни;

– хора покрай нас не усещат духа на православното богослужение, а ние не им обясняваме значението поне на св. литургия;

– хора сред нас по католишки маниер желаят да премахнем иконостаса, за да могат миряните да гледат какво става в св. олтар, а ние дори не се интересуваме защо е установено неговото построяване и учредено четенето на тайните молитви;

– хора помежду нас не искат да изповядат греховете си пред изповедник преди св. причастие, а ние не им показваме, че покаянието всъщност е борбата на човека да стане член на Църквата;

– хора от нашите среди ни уверяват, че се покоряват на Христа, а ние не им напомняме, че това означава да се покоряват и на Църквата;

– хора като нас ходят на св. литургия, но не живеят както се полага между литургиите, а ние не изискваме от тях това, което провъзгласяваме по време на св. литургия;

– хора между нас тормозят Църквата в задоволяване на личните си интереси, а ние не правим нищо да се опознаваме, тъй като в основата си проблемите на всички нас са едни и същи;

– хора измежду нас отиват на съвременни психологични изследвания или при шарлатани да лекуват душите си, а ние се въздържаме да им разкажем за духовното наставничество и неговата полза;

– хора посред нас с разпаднати от страсти психики и болни от шизофрения се насочват към психоанализи, а ние отхвърляме здравата църковна традиция на психосинтез;

– хора измежду нас с нарушено здраве мислят, че могат да излекуват човека посредством изслушване и говорене, а ние не им напомняме, че болестта се корени в душата и нарушеното здраве е в резултат на затъмнението и убиването на душата, която се нуждае от духовно лекуване;

– хора като нас виждат само разделението, несигурността и нестабилността в бъдещето на Църквата, а ние не ги уверяваме, че „делата на плътта” (Гал. 5:19) ни отдалечават от Св. Дух и плодовете Му, и накрая,

– хора като на нас обладани от страстите на мира сего искат не само себе си, но и Църквата да слеят със секуларния свят, а ние им подражаваме, без да подчертаваме дори, че Православната ни Църква е перлата на перлите, съградена от Господа в света, за да го преобрази и спаси.

Така че проблеми ще има много още занапред, но не бива да униваме и падаме духом. Знайте, мили в Господа братя и сестри православни българи, колкото повече обществото ни се обърква, толкова повече времето ще става по-наше; колкото повече светът става по-безпомощен, толкова повече Църквата ни ще се утвърждава като Витезда на изцелението; колкото повече хората обезверяват, толкова повече свещенството ни ще носи светлината в тъмнината.

Господ Иисус Христос е отговорът на всяка нужда на Неговото тяло – Църквата, „която Той Си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). Той е отговорът и на всяка наша нужда. А Църквата, по-специално Българската Православна Църква, трябва да бъде пристанище на надеждата в потъмнялия от грях свят. Тя трябва да бъде гласа на разума в нашето нелогично общество. Тя трябва да бъде опората на нравствеността на всяко място и на всеки час, където неморалното поведение е станало приемлива норма.

Прочее, да речем всички чеда на Българската Православна Църква от цялата си душа и с целия си разум да речем: „Господи помилуй!”

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...