Патриарх Павле: И раят, и адът започват още в този живот


altТой става много рано. И когато всички спят, служи Божествена Литургия, моли се за своя народ. В неговото сърце има място за цялата му родина. Той е много малък на ръст, но е великан по дух. На крехките си плещи той носи тежестта на цялата нация. Хората казват: това е нашият ангел, който ни покрива и защитава.

Предстоятелят на Сръбската православна църква е роден на 11 септември 1914 година в Славония със светското име Гойко Стойчевич. На 32 години приема монашеския подстриг в манастира "Благовещение", намиращ се в Овчарско-Кабларската клисура (близо до град Чачак). Бъдещият сръбски патриарх е доведен от отец Юлиян в манастира "Благовещение" от манастира "Света Троица", където известно време преди това прекарва като послушник. Срещу Благовещение 1946 година Гойко Стойчевич става монах Павле. Той е 44-ият по ред пастир на Сръбската църква след свети Сава. Патриарх Павле посвещава целия си живот на Църквата, известен е и любим на народа със скромността си.

Патриархът прекарва 33 години в Косово и Метохия като епископ рашко-призренски, и това е една от важните причини, поради която остава тясно свързан с тази света за сърбите земя.

Ваше Светейшество, нека започнем с началото на Вашия жизнен път – спомнете си за Гойко Стойчевич (мирското име на патриарх Павле), за Славония, село Кучанци и ранното детство?

Аз съм раснал така, както расте и днешната младеж, с тази разлика, че самият живот беше доста различен и съществуваха граници, които почти никой не пристъпваше. А сега виждате какво се прави… Аз останах много рано без родители. Моят баща, който беше заминал за Америка на гурбет, се разболя от туберкулоза и се върна вкъщи, за да умре… Тогава аз не съм имал и три години. Брат ми току-що се беше родил. Майка ми се омъжи няколко години след смъртта на баща ми и също почина. Аз и брат ми останахме заедно с баба и леля. Моето усещане за майчина любов е свързано с моята леля: помня нейната безгранична отдаденост, тя ми беше като втора майка и мисля, че когато умра, първо ще видя нея, а след това всички останали. Нашето семейство беше религиозно – децата ходеха в неделното училище, учеха „Закон Божий” и още в първите години знаеха „Отче наш”, но когато растеш без родители, усещането за близостта и грижата на Небесния Отец е много силно. Аз съм слушал за едно изоставено от майка си дете, което живеело със своята баба. Когато чувало думата „мама”, то тичало вкъщи, прегръщало котката и я наричало”мама”…

Нашата леля много ни обичаше, но понякога се налагаше да ни наказва с пръчката…

Според мен днешната система на възпитание е болна, неправилна, децата попадат буквално в бронята на родителската любов и грижа и не могат да се развиват така, както е необходимо. Убива се всякаква инициатива и момчето расте с психика на прахосник, вместо да свиква с мисълта, че трябва един ден да стане опора на семейството, или пък става своеволен и капризен, очаквайки, че за всичко ще му угаждат.

Имаше ли предположения тогава, някакви знаци, че ще посветите своя живот на Църквата?

Не, освен това, че бях с много крехко здраве. Веднъж дори бяха поставили свещ до мен, мислейки, че съм умрял.

Леля беше забелязала, че аз не съм годен за селска работа и решила, че трябва да продължа своето обучение.

Семейството ми оказа решаващо влияние върху моето решение да постъпя в Духовната Академия, но в мен остана интересът към физиката, с която аз се занимавах през свободното си време.

И все пак вие сериозно проверявахте своето решение да постъпите в Духовната академия?

Тогава, в третия курс на Академията, в главата ми дойде мисъл: "Ако Бог предварително знае, че аз ще бъда убиец, мога ли да променя своя път? Ако мога – тогава Неговото знание е нищо, но ако не мога, къде е тук свободата?" Дълго се мъчих с този въпрос, без да мога да намеря отговор. Не можех да се доверя на някои от своите приятели, защото тях не ги измъчваха подобни въпроси, а не смеех да попитам и преподавателя си, защото се опасявах, че ще ме помислят за еретик – кой знае?!

На тази възраст всичко ти идва наум и аз дълго носих в себе си този въпрос, докато не намерих отговор при блажени Августин, който го обяснява с понятието време. Времето, казва той, е някаква непрекъснатост, която има минало, настояще и бъдеще. Миналото е било – него го няма, бъдещето ще бъде, него още го няма, а какво има днес? Има настояще, но и него почти го няма – точката на съприкосновение на миналото и бъдещето, в която, веднъж стъпило, бъдещето непрекъснато преминава в миналото е настояще. Времето съществува само за тварните същества, материи, вселени и разбира се, за нас, хората. Ние живеем и познаваме в категории, пространства и числа. Тези категории не съществуват за Бога. За Него няма нито минало, нито бъдеще, това бъдеще е наше, а не Негово. И тези отговори станаха за мен решение на поставения проблем, който ме измъчваше. Ако не бях намерил отговор на въпроса, който ме измъчваше, сигурно щях да приключа с богословието.

Как се почувствахте, когато Ви избраха за патриарх?

Това беше шок. Аз никога не съм очаквал, нито предполагал такова нещо, тогава бях на 76 години, а в такава възраст да започнеш нещо ново е много трудно. Но утрото е по-мъдро от вечерта – на следващия ден дойдох на себе си и започнах да мисля откъде да започна, кое е първото, с което да се захвана. Знаете как е – има възможни неща, има и невъзможни, а има и такива, които си длъжен да направиш. Чувството за дълг и това, което то налага като главно – винаги с това си мисля, че трябва да се започне.

Можете ли да определите кой е най-трудния момент във Вашето служение?

Най-трудно е да преодолявам малодушието, което по принцип е свойствено за хората. Но по-късно, оглеждайки се назад, разбираш, че и скърбите, и неудачите имат своя смисъл. Ето, помня как вървях пеш към манастира, пътят беше дълъг, валеше дъжд, нямах чадър, под мен – страшна лепкава кал, едва повдигаш крак от земята. Мислех си тогава: "Господи, защо става така, аз не отивам на заведение, защо е толкова трудно, нали отивам в манастир, какво става?" А след това сам си отговорих: "А къде е твоята издръжливост, къде е твоят стремеж?" Всичко се подрежда, ако умееш да търпиш и се доверяваш на Бога.

Защо не смятате себе си за очевидец на събитията в Косово?

По простата причина, че не съм очевидец на тези събития. На моето пребиваване в Косово преди време беше придадено прекалено голямо значение. Просто аз бях там, защото беше редно да бъда. Ние все така се нуждаем от добри хора и добри пастири и сме готови да ги видим навсякъде, винаги и непрестанно. Но грешим, когато виждаме само външното. В добродетелта трябва да се расте непрестанно, да се стигне до висшето стъпало – "невъзможността да греша". Това е глъбинен вътрешен процес, естествено, той се отразява и отвън. Понякога човек минава покрай теб, а от това ти става леко, топло и защо – не знаете. И обратното – заедно с друг ти е някак трудно, тежко, сякаш не си на себе си. Ние подготвяме рая или ада във всяка своя духовна клетка. Неврозите – ето, това са адски мъчения още на този свят – от какво мислите че са те? – От недостиг на любов. Съвършената любов прогонва всички тъмни страхове.

Значи, началото на ада е на земята?

Естествено, тук е. И блаженството започва оттук. Ако тук можем да се подготвим за блаженство, то там – вече не можем. Смъртта – това е граница, зад която няма покаяние. Но след физическата смърт съществуват степени на блаженство. За човека в добродетелта няма застой, точно така, както и в злото няма преграда. Колко бързо може да расте човек – зависи от ревността му по придобиване на добродетели. Естествено, много неща зависят от разума, от разбирането и от решението на въпроса за смисъла на живота. Това е първостепенен въпрос. Ако човек го реши, тогава всичко става по-леко.

Един младеж попитал Айнщайн в какво се състои смисълът на човешкия живот. "За да знаеш отговора на този въпрос, трябва да си вярващ", отговорил ученият. Младият човек продължавал: "Не е ли по-добре да не си задавам този въпрос?". Айнщайн му отговорил: "Човекът, който не намери отговора на този въпрос и не намери смисъла на живота си, ще бъде не само нещастен, но и нежизнеспособен. Доколкото аз можах да проникна в законите на природата, видях в тях проява на висш разум, в сравнение с който всичко, на което е способен човешкия разум е само блед отблясък".

По мое мнение там, където съществува висш разум, там съществува и личност, която принадлежи на този висш разум. Тъй като личността не съществува без разум, така и разума не съществува без личност. Нито любовта, нито ненавистта могат да съществуват без личност. За мен "висшият разум" е Божият разум. За Айнщайн е различно. Той е бил пантеист, не е вярвал в личен Бог, разбирал е рая и ада прекалено буквално, повърхностно.

Може ли да се обясни слизането на Благодатния огън на Гроба Господен със законите на природата?

В кувуклията на Гроба Господен влиза патриархът. Свещите са изгасени. Огънят слиза заради вярата и молитвата. Това е чудо. Ако свети апостол Павел не е видял Спасителя пред вратите на Дамаск, тогава цялото християнство е фикция. Ако Христос не е възкръснал, християнството не би имало смисъл, защото в това е същността на нашата вяра. Ако Христос не е Бог, ако няма друг свят ние сме най-нещастните сред хората. Ако дори науката е намерила доказателства, каквито съм убеден, че не може да намери, но ако дори намери, защо сме длъжни да повярваме на това? Как можем да докажем, че светът е възникнал сам, от нищо или че душата е смъртна. Това вече няма да бъде наука, а самата вяра на материалистите.

В днешно време много хора се обръщат към будистката медитация, макар че молитвата по думите на светите отци е единственият уникален способ на истинско богообщение. В православната традиция е известен исихазмът. Има ли последователи на исихазма в наши дни?

Такива хора неохотно разказват за своя опит, това е нещо глъбинно. Исихазмът е начин да се достигне до небесната Божествена светлина. Противниците на исихазма с насмешка казват, че исихастите просто гледат своя пъп. В действителност те се съсредоточават, концентрират максимално своето внимание вътре в себе си, за да се освободят от плена на този свят. Някога и светските хора са прибягвали към такъв вид молитва, но само под ръководството на монаси-исихасти. Сега монасите са все по-малко и затова малко хора познават исихазма, а още по-малко го практикуват.

Известно е, че Вие се изповядвате обстойно четири пъти през годината. Какво е значението на изповедта?

Грехът се ражда в сърцето и ума. Ние грешим с мисли, думи, дела. Изповедта – това е покайното чувство на блудния син, напуснал своя Отец, нарушил Неговата воля и забързан да се върне при Него, което означава – при самия себе си. В раннохристиянската църква изповедта е била публична, по-късно публичната изповед била отменена, за да не смущава децата и новоначалните. Много е трудно в присъствието на другите да признаваш своите грехове. Покаянието означава изменение на ума, а епитимията не е наказание, а лекарство. И на себе си, и на другите казвам: който иска може да ме унижава, но истински може да ме унизи един човек на света – аз самият. Когато разбереш това, придобиваш вътрешно равновесие и покой. | pravmir.ru

alt

 

Превод: Дария Захариева

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

20 Отговори

  1. Мия каза:

    Дария, благодаря ти. Изпитвах потребност от съвети и ги получих. Нека има повече душеспасителни текстове … Слава на Бога за всичко!

  2. refab каза:

    ……..:-) ……….

  3. sponzor каза:

    Става ми мъчно като гледам снимката. Някой да е виждал патриарх Максим да върви така по улицата, или поне някой от владиците? Нямат срам от хората, нито страх от Бога нашите архиереи. Само търсят кой им е виновен. Ту се оправдават с протестантските вероизповедания и ги заклеймяват като секти, ту оревават наляво и надясно, че държавата им виновна, че не въвежда вероучението, та учителите да свършат тяхната и на подчинените им работа. Това, което най-много ме възмущава – хванатият за СЕДМИ пореден път, че произвежда канабис свещеник Кирил папудов от огражденското петричко село Кладенци. На шестия път всички вестници и нелемвизии се извървяха да го снимат и да пишат за него, а митрополит Натанаил заяви, че това трябва да се докаже и компетентните органи да се произнесат.
    Както се казва, ксоментарът е излишен.

  4. Florian каза:

    е патриарх Павле и образец за любов, кротост и смирение, а освен това е и мъдър човек, който като духовник в тежките за Сърбия, сръбския народ и сръбската Църква дни, успя да съхрани вътрешния мир, целостта и единството им (въпреки някои проблеми изкуствено предизвикани в сръбската Църква).

  5. Lakota каза:

    служи Литургия когато всички спят?
    (това е второто изречение от въведението)

  6. vency_82 каза:

    защо и при нас служат Литургия докато аз спя:-) – сигурно защото спя до късно:-)))

  7. Грешник каза:

    Патриарх Павле е истински пример за подражание. Слава Богу!

  8. Дон Кихот каза:

    Познавам моя адаш от времето, когато беше митрополит в Прищина и албанците го смазаха от бой, а той като св. Серафим отиде в съда, за да моли да им простят. Патриархът е голям специалист в практическата литургика. Но робуването му на великосръбския шовинизъм и отказът му да отстъпи мястотото си на по-здрав и по-млад човек засенчват възхищението на мнозина от него.

  9. Грешник каза:

    Патриарх Павле посвещава целия си живот на Църквата, известен е и любим на народа със скромността си.
    Той е бил и продължава да бъде народен човек, който във всеки миг на улицата е готов да разговаря с хората, и който не се притеснява да пътува с градския транспорт. Известен е с това, че не обича разкоша, нито поклоните. Той е един от редките архипастири, който помага на бедните. В полза на това говори фактът, че всеки път, когато взема пенсията си, той я раздава на просещите и бездомните около Църквата.
    Патриарх Павле винаги е смирявал страстите и учил хората на основния принцип на християнската вяра: да почитаме всяка нация и във всеки миг да бъдем и да останем човеци!
    На това ли му викате „великосръбски шовинизъм“?

  10. Дон Кихот каза:

    Ти наистина си в грешка, защото смесваш смиреното поведение, стигащо до самоунижение и юродство (доколко това подобава на патриарх е друг въпрос), с националистически възгледи, които оправдават дори и геноцида, извършен в името на Нацията. Сръбският шовинизъм и досега се мотивира от „Написанието“ на И. Гарашанин от 1844 г., в което не се предвижда самостоятелно съществуване на българите. Православие или национализъм – ето дилемата!
    .
    Прочетете спомените на М. Джилас за срещите му със Сталин и Димитров:
    http://www.krotov.info/lib_sec/05_d/zhil/as_04.htm

  11. Грешник каза:

    Живеейки според принципите на Евангелието, патриарх Павле никога не пропуска сгоден случай да напомни, че „под слънцето има място за всички“. Неговите послания от времето на кървавото разпадане на Югославия – „И в най-тежката ситуация сме длъжни да постъпваме като хора и няма такъв интерес, национален или личен, който да ни освобождава от този дълг“ – го превърнаха в забележителен духовен лидер в очите на всички хора с добра воля по света.
    Смятайки, че „служенето на истината е служене на Бога“, този скромен и смирен свещенослужител има моралното право да повтори след светите апостоли на всички, които се увличат от спорове, дори ако става дума за съдбата на Сръбската православна църква: „Нека думите ви да бъдат меки, а аргументите – силни“. Оттук и голямата му смелост в разгара на войната в бивша Югославия, когато идеята за примирение беше твърде непопулярна сред воюващите страни. „Аз вярвам, че потомците и на сърбите, и на хърватите, и на словенците ще живеят в мир, срамувайки се и от нашето време, и от нашите постъпки“, казва той.
    Патриархът използва всяка възможност, за да се обърне към околните с призив: „Да бъдем хора“. Неслучайно децата в Сърбия са го нарекли „Патриарх Павле Да Бъдем Хора“.
    Може би това са „националистически възгледи“, разяснете?

  12. andrey каза:

    Приятел от Сърбия ми разказа за нещо, което видял с очите си. Той пътувал в белградски рейс. На една спирка в рейса влязъл патриарх Павле. Той стоял известно време прав, никой не му отстъпвал мястото си. Моят приятел се възмутил на глас: „не виждате ли, че това е дядо патриарх!“ Тогава един се изправил и казал: „Сядай, попе!“ Патриархът благодарил смирено, седнал и спокойно се зачел в молитвеника си. Звучи невероятно, но е истинска история!

  13. p_stefanos каза:

    Като бях в Сърбия четох академичния труд на Йован Цвиич за южнославянските народи (има го и в интернет) и се удивих на точните му наблюдения. „Великосръбският шовинизъм“ е положен на доста здрави основи. Но най-важното – те не са антихристиянски, а точно обратно. Само така може да бъде обяснен високият полет на сръбската богословска школа и СПЦ и отсъствието de facto на богословие в БПЦ.
    Гарашанин е политик, а Цвиич учен.

  14. Дон Кихот каза:

    С риск пак да ме изтрият ще ти кажа, че май високите температури в Русе ти влияят. Ако шовинизмът е православие, аз съм неандерталец.

  15. Дон Кихот каза:

    Този сайт пише повече срещу радикалния ислям, отколкото всички православни сайтове в Българияа, взети заедно:

    http://islambgr.blogspot.com/2008/08/blog-post_07.html

  16. Metallica каза:

    както казвате следователно, той принципно се отличава от всички останали православни патриарси и изглежда е единственият истински смирен християнин измежду тях.

  17. lyublyana каза:

    Копирах си снимката на патриарх Павле и си я сложих в работната папка на бюрото…такива труженици на Божията нива искам да виждам. И, ако рядко ги виждам по нашите улици,то поне да гледам на снимка- духовността на съседите- отци!

  18. Мариан Павлов Томов каза:

    Отец Павел точно вижда разликата: патриарх Павле действително е бил смирен подвижник (за което безкрайно го почитам) но с националистически възгледи. И не е единствен, не веднъж съм бил в компанията на необкновено свесно епископи на СПЦ, но в тази посока възгледите им граничеха с клиро-фашизъм – изпитал съм го върху собствения си гръб. Православие или национализъм, национализма ограбва духовно.

  19. ivan ivanov ivanov каза:

    Каква е ролята на патриарх Павле по време на националистическите изстъпления в Югославия?

  20. Liceto каза:

    Всеки път, когато Бог свива една страна в границите и́, Той има нещо предвид. Шовинизмът, може да не е кой знае колко морално естество за съществуване на дадена нация, но е така също и заздравително, защото в противен случай моралните устои съвсем ще се изгубят.

    Така както на практика сега те се губят в България. Има една приказка: Ела зло, че без теб още по-зле.

    Най-трудно е да се преодолее малодушието, което по принцип е свойствено за нас хората (колкото и да се перчим в противовес), с шовинизъм. Когато един народ не иска да учи и да се развива, първата стъпка която правят от Горе е да го ”заздравят” с шовинизъм. Тъжно е, ама е така..
    На първо време се изтръгва част от отчаянието в умовете на хората. Ако това не помогне, задават се природни катаклизми, с които насилствено се обединяват хората. Бог да ни е на помощ.
    Съвременното затопляне на климата и изобщо всякакви катаклизми е именно това. Събуждане. Зачестят ли, наближило е родилните мъки…