Покаяние чрез прошка, или да обърнеш погледа отвън навътре
Филмът „Иди и виж“ на режисьора Елем Климов е поразителна майсторска кино-картина за Втората световна война. Често попада в класациите за най-добри филми на всички времена. Пред очите на главния герой Фльора се разиграват всички ужаси на жестокостта и кръвопролитието. Във финалната сцена на филма, когато германската армия отстъпва, героят вижда на земята портрет на Хитлер и започва да стреля в него. С всеки откос въображението му показва сцени с обратно движение – войниците маршируват назад, танковете се движат назад, самолетите летят назад, стените на бомбардираните сгради се издигат, изписаните страници стават бели листи, периодично се появяват сцени с Хитлер. Героят, обладан от ужас и ярост продължава да стреля в портрета, появяват се все по-ранни кадри с Хитлер, на които той е все по-млад, докато накрая се появява една снимка, на която той вече не е фюрерът на Третия райх, а едногодишно момченце, което майка му държи в скута си. Фльора не може повече да стреля в портрета, не може да стреля в невинното детенце. Камерата дълго показва онемелия му поглед, който постепенно се свежда надолу.
Попаднах на този екстремен пример в проповедта [1] на един руски игумен, в която той разсъждава за прошката, какво е прошката, какво може да се прости, всичко ли може да се прости, може ли да се прости жестокото избиване на милиони хора. Привежда за пример този епизод, за да стигне до дълбоката същина на прошката – това е да видиш човека не такъв, какъвто той е сега, а такъв, какъвто е бил преди, когато още не е извършил злото, да видиш душата му такава, каквато я е сътворил Господ, да го видиш такъв безпомощен, какъвто ще се яви пред Божия съд, където вече няма да има никаква власт и сила, а ще бъде изправен пред вечността с всичката си несигурност.
Филмът е сниман през 1985 г. Показването на такава сцена по онова време е подвиг. Прошката също е подвиг. Прошка на по-малък грях обаче не е по-малък подвиг.
Примерът от филма се отнася до грях от огромен, всемирен мащаб. Ние най-често сме изправени пред несравнимо по-малки грехове. Има ли универсално правило, което да се отнася до прошката на големи и малки грехове? Как да постъпваме с греховете, с които се сблъскваме ежедневно? Подобен въпрос задал св. апостол Петър на Иисус: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Друг път Христос казва: „Ако съгреши против тебе брат ти, смъмри го и, ако се покае, прости му; и ако седем пъти на ден съгреши против тебе и седем пъти на ден се обърне към тебе и каже: кая се – прости му“ (Лука 17:3-4).
В цитираните текстове Христос и двата пъти казва „брат ти“. А как да постъпваме когато съгрешаващият не ни е брат. Може би трябва да потърсим отговора във въпроса, който му задава онзи законник: „…а кой е моят ближен?“ (Лук. 10:29). Кой не ни е ближен? Кой не ни е брат? Ако не искаме да простим на някого, най-лесното е да кажем, че той не ни е брат, не ни е ближен. Така въпросът е решен. Така обаче ние се връщаме на изходната позиция. В такъв случай обезсмисляме прошката и няма никакъв смисъл да си задаваме каквито и да било въпроси относно прошката. Ако ние започнем да избираме на кого да простим и на кого не, как да простим, кога да простим, при какво условия да простим, то това вече е всичко друго, но не и прошка.
Какво е прошката?
Пределно кратко и точно отговаря св. Николай Велимирович – „Господ започнал Своето учение с думи за покаянието и го завършил с думи за прошката. Покаянието е семето, прошката е плодът. Няма никаква полза от семето, което не принася плод. Никакво покаяние няма стойност без прошката.” [2]
И двата отговора на Христос се отнасят за случаи, когато друг съгреши против нас, когато ни обиди, когато ни направи някакво зло. Някой може да остане с впечатление, че само другите грешат спрямо нас, а самите ние не. Разбира се, точно обратното е вярно – грешим всички, всеки спрямо всеки. Иисус ни съветва как да прощаваме на другите, но също ни съветва и как да се покайваме, когато ние извършим грях към някого. Покаянието и прошката не могат да се отделят. И прошката, и покаянието извират от сърцето. Така сме устроени, че по-ясно виждаме чуждия грях, повече ни боли, когато друг ни нарани. Но точно затова трябва да си даваме сметка, че когато ние причиним рана, другият изпитва не по-малка болка.
Прошката и покаянието без съмнение са свързани с духовна и с психологическа връзка. В дълбоката си същност те са едно и също нещо – в единия случай насочено навън, а в другия случай насочено навътре. Точно това има предвид Христос, когато призовава пръв да хвърли камък върху прелюбодейката онзи, който е без грях (вж. Иоан. 8:3-11). До този момент гневните погледи на всички били насочени към грешницата. Христос обърнал погледа на всеки един навътре, към себе си. Жената била с наведена глава, нейните съдии също навели глави. Всички били еднакво грешни. До този момент те виждали само нейния грях. В мига, когато погледнали навътре, видели в себе си същото. И никой не хвърлил камък.
В драматичната случка с прелюбодейката се откроява още един изключително важен принцип. Животът на съгрешилата жена е зависел изцяло от наобиколилите я разгневени мъже. Христос казал да хвърлят камъни върху нея, както повелява Законът, като само помолил първи да хвърли този, който е без грях. Ами ако някой беше хвърлил? Другите сигурно щяха да го последват и жената щеше да бъде убита. Нейният живот беше изцяло в техните ръце, зависеше изцяло от тяхното решение, от тяхната воля. Когато някой е извършил грях против някого, той вече не може да върне назад стореното. Може да разчита единствено на прошката на този, спрямо когото е извършил грях. А прошката не може да бъде получена или изтръгната със сила, тя зависи единствено от добрата воля, от доброто сърце на обидения, на потърпевшия. Ако си съгрешил против някого и после, осъзнал греха си и се разкаеш пред Бога, дори Бог не може да ти прости пряко волята на човека, когото си наранил. Бог може да ти даде прошка чак след като получиш прошка от потърпевшия. Това ни поставя в изключително отговорна позиция. Тя е еднакво отговорна и когато трябва да дадем, и когато трябва да получим прошка. Бог може само да смекчи сърцата ни, да събуди съвестите ни, както е направил с онези разярени мъже, стискащи камъни в дланите си. Но крайното решение е наше.
Затова в Господнята молитва Христос обвързва получаването на прошка от Бога с това, дали ние даваме прошка на тези, които са съгрешили към нас – нашите длъжници. Ще ни бъде простено, ако простим. Ще ни бъде простено колкото ние простим, „както и ние прощаваме на длъжниците си“. Мерилото за исканата от нас прошка е в нашите ръце. Ние знаем само част от греха, който трябва да простим – колкото е видимата част на айсберга, а Всевиждащият Бог знае целия грях, до най-малкия детайл и Го молим да прости целия наш грях. Бог иска от нас да покажем желание, да покажем готовност, разбиране. В крайна сметка да покажем любов колкото синапово зърно.
Прошката може да извира единствено от любовта. Всичко друго не е прошка. Чрез прошката ние се намесваме в Божиите дела – когато сме простили, Бог е безсилен да ни съди. Чрез нашата прошка ние определяме Божия съд спрямо нас. Той ни е обещал, че ще прости нам дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници.
Прошката се осъществява чрез покаяние, както и покаянието се осъществява чрез прошка. Само едното без другото е невъзможно. Чрез покаянието и чрез прошката ние се показваме и се запазваме като човеци. Без покаяние и без прошка ние сме зазидани в самите себе си.
Бележки
