Православното светоотеческо разбиране за състоянието на човека и света преди грехопадението
В тази лекция* ще се опитам да направя преглед, въз основа на Свещеното Писание и светоотеческата литература, на православното учение за човека и света преди грехопадението. След като изложа това учение, ще говоря за това как то се съотнася към православната сотириология и есхатология, т.е. към изкуплението на човека и света, както и за тяхното състояние след всеобщото възкресение. Накрая ще предложа някои виждания за това как светоотеческото учение за света преди падението може да осветли някои аспекти на вярата ни като православни християни.
Според православната светоотеческа космология, цялата видима вселена е създадена заради човека, а човекът е създаден за единение с Бога. Човекът е сътворен “в Божията благодат” както твърди св. Григорий Нисийски. А св. Йоан Дамаскин казва, че в рая “Бог е пребивавал в Адам като в своя обител и Адам е носил Бога като своя славна одежда. Адам е бил цял обгърнат от Божията благодат.” Целта на човека е била да участва в Божия живот чрез Божествените енергии, да бъде изцяло и напълно проникнат от благодатта и по този начин да достигне единение с Бога, т. е. до теосис (обожение). Св. Йоан Дамаскин учи, че Адам не е получил обожението при своето сътворяване, а е бил създаден за обожение: той е трябвало “да осъществи тайната като бъде обожествен чрез обръщането си към Бога, като това Адам ще осъществи не като сам се превърне Божествена същност, чрез участие в Божието осияване.”
Светите отци, основавайки се както на Стария, така и на Новия Завет, в единодушно твърдят, че човекът и цялото видимо творение са били естествено нетленни преди падението. Св. Симеон Нови Богослов пише:
“Адам е бил сътворен с нетленно тяло, макар че то е било материално, а не е било все още духовно. Той е бил поставен от Бог Творец като безсмъртен цар на целия нетленен свят, за да царства не само в рая, а и над цялата поднебесна твар… Цялото творение в началото е било нетленно и е било сътворено от Бога по образа на рая.”
Тук виждаме у св. Симеон отглас на Премъдрост Соломонова, в която се казва: “Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите, защото Той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително: няма пагубна отрова” (Прем. 1:13-14).
На въпроса за първоначалната нетленност на света ще се върнем по-късно, а сега ще разгледаме по-конкретно изначалното състояние на човека, за когото св. Симеон казва, че е сътворен като “господар и цар на цялото видимо творение” и който, по думите на св. Йоан Златоуст, е “много по-скъп на Бога от цялото творение”.
Отново в Премъдрост Соломонова се казва: “Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта.” (Прем. 2:23-24). Светите отци учат, както твърдят Седмият и Шестият вселенски събори, че Адам е бил сътворен безсмъртен, но условно, т.е. ако не е бил съгрешил, той е щял да живее вечно в нетленно тяло, като яде от плодовете на дървото на живота в Едем.
Първоначално телата на Адам и Ева, по думите на св. Григорий Богослов, не са били “груба плът, смъртна и непрозрачна”, както са нашите тела сега.
От съчиненията на много от св. отци – св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Йоан Дамаскин, св. Максим Изповедник, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Синайски виждаме, че преди падението Адам и Ева не са имали нужда от подслон и облекло, нито дори и от сън; те не са имали полови отношения, нито полови страсти, не са имали сълзи, скърби, телесна слабост, болка, болести, недостатъци, осакатявания, те са се хранели с нетленния плод и затова не са познавали никаква трудност, скръб, пот, глад или жажда, студ или горещина; те не са били подвластни на никакви природни стихии. Св. Йоан Златоуст пише:
“Преди падението хората са живеели в рая като ангели; в тях не се е разгаряла похот, нито някаква страст, не са им тегнели телесни нужди; те са били сътворени изцяло нетленни и безсмъртни, не са имали нужда да се покриват с никакви одежди.”
От съчиненията на св. Максим и св. Григорий Синайски научаваме, че първозданният човек е притежавал мъдрост, дадена от Бога: умът му не е бил подвластен на въображението; паметта му не се е разсейвала по най-различни неща, а е била съсредоточена върху помненето на Бога. Човекът е трябвало постоянно да се приближава към Бога с любов и да търси духовно наслаждение в Бога, а не телесни удоволствия чрез сетивата, като по този начин е трябвало да става все по-свят и духовен, все по подобен на Бога; да се преобразява все повече от Божията благодат.
Св. Симеон Нови Богослов пише, че ако първите хора са били изпълнили изначалното си предназначение, то “с времето те са щели да възходят до най-съвършена слава и да се преобразят. Те са щели да се приближат до Бога, а душата на всеки един от тях е щяла да се превърне в светлина – греейки чрез просветлението, което Бог е щял да излива върху нея, а това сетивно и тежко материално тяло е щяло да стане сякаш нематериално и духовно, преодолявайки сетивността.”
Вече цитирахме накратко описанието на св. Симеон на света, който човекът първоначално е обитавал. Св. Симеон съвсем ясно казва, че цялото видимо творение, а не само раят е бил в нетленно състояние преди грехопадението. Той пише:
“Бог е дал на нашите праотци в началото не само рая, както мислят някои, нито само рая е създал нетленен. Не!… Целият свят е бил сътворен от Бога като едно, като един вид рай, който е едновременно нетленен и материален, сетивен. Именно този свят е бил даден на Адам и на неговите наследници за тяхното блаженство. Странно ли ви изглежда това? А не би трябвало.”
Като описва нетленното състояние на творението в началото, св. Симеон пише, че “то не е давало тленни плодове, нито е раждало тръни и бодли”. На друго място той твърди, че Бог е дал на човека в рая различни плодове, които никога не се разваляли и не свършвали, а са били винаги пресни и сладки, и са давали на първозданните огромно наслаждение и сладост. Защото е трябвало на нетленните тела на първозданните хора да се дава нетленно удоволствие. С други думи, било е нужно за първия човек, който е бил нетленен, да се създаде среда и храна, съответстващи на неговото състояние. Св. Григорий Синайски ни дава още подробности за състоянието на творението преди Адамовото грехопадение:
“Едем е мястото, в което Бог е посадил всяко благоуханно растение. Той нито е напълно нетленен, нито е напълно тленен. Едем е поставен на границата между тленното и нетленното. Той изобилства от плодове и разцъфнали цветя. Зрелите плодове се превръщат в благоуханна пръст, която никога не издава мирис на гнило, както е с дърветата в нашия свят. Това е така поради изобилието от благодат, която постоянно се излива в Едем.”
В книга Битие, глава І четем, че в началото на творението Бог е сътворил животните така, че те да се хранят с растения, а не като се изяждат взаимно. Ето защо светите отци твърдят, че в рая преди падението не е имало хищничество. Св. Василий Велики например ясно казва, че животните преди падението не умирали:
“Без съмнение на земята не е имало хищници, когато Бог е създал животите. Защото нито едно животно не е било създадено от Бога, за да бъде изядено от хищници и да умре. Природата не е била разделена, а е била в своя пълен разцвет; нито е имало ловци, които да убиват, защото това не е било присъщо на хората; нито дивите зверове са хващали плячка, тъй като те не са били хищници, за да се хранят с трупове, тъй като все още е нямало трупове, така че не е имало храна, подходяща за хищниците, а всички животни са се хранели като лебедите и всички са пасели в ливадите.”
И така, очертахме основните моменти от светоотеческото учение за състоянието на човека и света преди падението. Ето такова е било творението, когато Бог го е завършил и го е нарекъл “твърде добро”, както четем в кн. Битие 1:31. Отец Серафим Роуз, който подробно е изследвал светоотеческото учение по този въпрос, твърди, че състоянието на творението преди падението “е изключително тайнствено за нас, които живеем в тление", ние не знаем “какво точно е било то”, но “за нас е достатъчно да знаем, че раят и състоянието на цялото творение преди Адамовото грехопадение са били съвсем различни от това, което виждаме сега”. Природата на първозданния свят, казва той, не може да бъде изследвана без помощта на Божието Откровение, защото преди грехопадението е съществувал един “различен закон на природата”, според думите на св. Симеон Нови Богослов, и е много вероятно дори същността на материята да е била различна.
И така, независимо дали разглеждаме първозданния свят като “нетленен” (както е у много свети отци) или “поставен на границата между тленното и нетленното” (според израза на св. Григорий Синайски), със сигурност можем да твърдим, че светът преди падението е бил “твърде добър”, както ни казва Свещеното Писание и свидетелства съгласието на отците, и че той не е същият свят, който природните науки изучават чрез вкаменелостите от ранните епохи – материал, който представлява низ от страдание, насилие и кръвопролитие; свят, в който животните се изяждат едни други, а растенията заболяват и умират; свят на смърт на всички живи същества, включително и на човека, и накрая – свят на тлението както на растенията, така и на животните.
Човекът, тъй като притежава душа и тяло, е трябвало да бъде връзката между нетленния материален свят и духовния свят на ангелите. Това той е трябвало да осъществи, като става все по-духовен и получава обожение чрез приближаването си до Бога. Човекът е трябвало да доведе и цялото творение до това духовно състояние. Според св. Максим Изповедник, човекът е трябвало да “съедини чрез любов тварната природа с нетварната природа”, като води всичко към обожение. Ето това е било високото призвание на човека в началото. Но както знаем и ежедневно се убеждаваме в опита, първият човек е отпаднал от това състояние и е довел себе си и цялото творение до състояние на тление и смърт.
С влизането на греха чрез свободния избор на Адам и Ева, човешката природа става тленна. “Грехът се вкоренява в самите недра на нашата природа”, казва св. Максим Изповедник. В резултат на това, всички наследници на Адам и Ева наследяват не вината на греха, но по-скоро склонността към грях. Поради разтляването на неговата природа, човекът губи благодатта, в която е бил създаден и се отделя от Бога. Благодатта става чужда на природата му и вече не пребивава вътре в него така, както е било в началото. Св. Йоан Дамаскин пише: “И така, човекът се поддава на нападението на демона, началника на злото; Адам не успял да спази заповедта на твореца и му бива отнета благодатта и така той бива лишен от близостта с Бога, на която се е радвал.”
В книга Битие Бог казва на Адам: “от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.” (Бит. 2:17). Всъщност, Адам не умира физически в деня, в който вкусва от дървото. Според светоотеческото учение думите на Бога са верни: Адам умира в деня, в който вкусва от плода, но той преживява духовна смърт, която е отделяне на душата от Бога, а тази духовна смърт на свой ред го прави подвластен на физическата смърт, която е отделяне на душата от тялото. Св. Григорий Палама пише:
“Наистина, душата на Адам умира, тъй като чрез престъпването на заповедта тя се отделя от Бога. А телесно той продължава да живее за известно време, дори достига 930 години. Смъртта обаче, която сполетява душата поради престъплението, не само извращава душата, но прави още човека и проклет; в следствие на това тялото става подвластно на умора, страдание и тленност, и накрая то самото се предава на смърт.”
И така, следствие на духовното тление е, че тялото става по-грубо материално. Поради тази причина то става подвластно не само на болката и смъртта, а също и на телесните нужди, каквито имаме днес, както и на телесното тление и разпадане след смъртта. Св. Йоан Златоуст дори казва, че Бог е “преустроил” (метескевасен) човешкото тяло след падението, според неговото ново състояние. По думите на св. Йоан Дамаскин:
“Човекът се е облякъл в плътта на този нов нещастен живот – ето това означават смокиновите листа. Той се е облякъл в смърт, т.е. в смъртността на грубата материална плът – това означават кожените одежди. Човекът бива изгонен от рая, според справедливата присъда на Бога; той бива осъден на смърт и става подвластен на тление.”
Св. Максим пише за това как се е променила човешката природа (или по-точно формата на съществуване на тази природа) – за промяната от тление в нетление – следното:
“На Адам, който свободно е избрал злото, бива отнета славата на човешката природа, т.е. нетлението, тъй като Бог отсъжда, че не е правилно човечеството, след като е злоупотребило със своята свободна воля, да има нетленна природа… Склоняването към грях на самовластието на човека внася преходност, тление и смъртност в природата на Адам. От тук следва, че промяната на човешката природа към преходност, тленност и смърт е присъдата на Адам заради свободно избрания грях. От своя страна, духовното тление на човека прави душата неспособна да участва във вечното единение с Бога след смъртта. Адам бива изгонен от рая по време на своя земен живот, затова той остава извън рая и небето след смъртта.”
След падението цялото видимо творение също изпада в тление заедно с човека: смъртта и разпадането навлизат в творението. И така, човекът не само не успява да осъществи изначалното си назначение – да издигне творението до Бога, – а принизява творението от нетленност до състояние на тленност. В Посланието до Римляни (8:20-21) св. ап. Павел казва, че „тварите се покориха на суетата” и „робството на тлението”. Св. Йоан Златоуст в тълкуванието си на тези стихове обяснява, че думите „тварите се покориха на суетата” означават, че “творението става тленно” и че това е следствие от факта, че човекът получава смъртно тяло, което е подвластно на страдание. Обръщайки се към човечеството, той казва: “Творението става тленно, когато твоето тяло става тленно.” Също така и св. Симеон Нови Богослов учи, че: “Бог не хвърля проклятие върху рая, но Той хвърля проклятие само върху земята, която преди това също е била нетленна.”
Св. Йоан Златоуст обяснява, че това е подобаващо следствие от човешкия грях, тъй като видимото творение е било създадено заради човека. В тълкуванието на Посланието до римляните, глава 8, той пише:
“Св. ап. Павел посочва, че тлението на творението е следствие на грехопадението. И така, можем ли да кажем, че цялото творение страда несправедливо, тъй като страда поради някой друг? Съвсем не! Причината за съществуването на творението съм аз. Ако то съществува заради мен, тогава каква несправедливост има, че то търпи тление, заради това да се поправя аз… И така, тук няма никаква несправедливост. По същия начин и именно поради тебе творението отново ще получи нетленност.”
Нека отново се върнем към думите на св. Симеон, когото цитирахме по-горе, че творението в началото е трябвало да дава нетленна храна на нетленния човек. На друго място св. Симеон твърди, че след падението е подобавало творението да стане тленно заедно с човека, за да може да доставя на човека, заради когото е било създадено, тленна храна.
И така, чрез Св. Писание и тълкуването му от св. отци, Православната Църква изповядва, че смъртта и тлението съществуват не защото Бог ги е създал в началото, а защото човекът им е дал начало в света чрез своето грехопадение. В Посланието до Римляни 5:12, ап. Павел казва, че “ чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта…” Св. Йоан Дамаскин пише:
“Сътворяването на всички неща е плод на Божието дело, но тлението идва след това, поради нашето зло и като наказание, но също и като помощ". Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите.” (Прем. 1:13). Смъртта обаче е дело на човека, т.е. неин източник е престъплението на Адам, така както е и с другите наказания.
Св. Максим Изповедник пише: “Чрез греха светът става място на смъртта и тлението. Чрез човека грехът прави цялото творение подвластно на смъртта. Всичко това е от дявола – изчадие на греха и баща на беззаконието, който чрез гордостта е лишил себе си от Божията слава и поради завист към нас и към Бога е лишил и Адам от рая, за да разруши Божиите дела и да подложи на унищожение онова, което е било извикано за живот.”
Всички сме наследници на смъртта и тлението, които са влезли в човешката природа при грехопадението. Св. Григорий Палама казва, че чрез духовната смърт на Адам във всички човеци влизат както духовната, така и физическата смърт. Също така обаче, твърди той, чрез смъртта на Христос се разрушава властта на смъртта. Така както духовната и физическата смърт влизат в света чрез едната духовна смърт на Адам, така двата вида смърт биват победени от едната физическа смърт на Христос и последвалото я Възкресение. Св. ап. Павел пише: “Той (Христос) е Ходатай на нов завет, та след смъртта, станала за изкупване от престъпленията през първия завет, призваните да получат обещаното вечно наследство.” (Евр. 9:15).
Смъртта е следствие на греха. Когато Христос умира на кръста, Той взема върху Себе Си тази последица. Но понеже е бил напълно без грях, Христос не е заслужавал смърт – и тъй като Неговата Личност е Божествена, не е било възможно Той да бъде окован от смъртта и ада. По този начин духовната и физическата смърт, които са влезли в света чрез първото грехопадение, са унищожени от Христовата смърт и възкресение, а така и цялото човечество бива освободено от смъртта и греха.
Първият Адам пада, а чрез него и целият видим свят, в тление, затова втория Адам Иисус Христос идва да поправи онова, което е било погубено: Той идва да възстанови човека в общение с Бога, да го възстанови в нетлението, в което Адам е живял преди падението, както да възстанови и целия свят в нетление.
Христос обаче прави нещо несравнимо повече от това. Той прави възможно пълното и окончателно обожение на човека – както на тялото, така и на душата – а заедно с това на човека, и обожението на цялото видимо творение.
В осма глава на Посланието до римляните, св. ап. Павел пише, че в бъдещия век, след всеобщото възкресение ще се появи нова нетленна твар: “Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас. Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло.” (Рим. 8:18-23).
Св. Симеон Нови Богослов описва състоянието на човека и света след всеобщото възкресение по следния начин:
“Така, както в началото тварният свят е бил създаден като нетленен, а след това е бил създаден и човекът, така сега творението първо трябва да се преобрази от тление в нетление, а след това и заедно с него тленните тела на хората също да бъдат обновени. Така човек ще стане духовен и нетленен и ще получи вечно отечество за свой дом.
Така, както нашите тела, макар да се разпадат за някакъв период, не изчезват завинаги, а ще бъдат обновени при възкресението, така и небето и земята, и всичко което е в тях, т.е. цялото творение, ще бъде пресътворено и освободено от робството на тлението. Самите природни стихии ще участват заедно с нас в това възпламеняване свише и така, както ние ще бъдем изпитани с огън, според думите на апостола, така и цялото творение ще бъде обновено чрез огън…
Цялото творение ще стане по-съвършено, отколкото думите могат да ни го опишат. Светът, след като стане духовен и божествен, ще се съедини с духовния свят; ще се появи един духовен рай, небесеният Йерусалим, който ще бъде неотнимаемо наследство на синовете Божии.”
Когато св. Симеон казва, че светът ще стане “духовен и божествен”, той има предвид всъщност обожението. Както казахме, според св. Максим Изповедник, изначалното предназначение на човека е не само той самият да получи обожение, а да доведе и целия тварен свят до състояние на обожение. Владимир Лоски, тълкувайки учението на Максим Изповедник, пише: “Понеже тази задача не е била изпълнена от Адам, едва в делото на Христос, втория Адам, виждаме какво всъщност представлява тя.” Св. Максим, разсъждавайки върху Христовите думи: “Моят Отец досега работи, и Аз работя.” (Иоан. 5:17), казва, че в делото на Христос ние виждаме как “благодатта действено обожествява вселената”.
Това, което се описва тук – непреходната слава на бъдещия век – става възможно чрез въплъщението, смъртта и възкресението на Христос. Чрез цялото дело на Христовото изкупление човекът получава духовно единение с Бога и обожение; човекът отново може да получи рая и небето след смъртта; а при всеобщото възкресение тялото на човека и цялото творение ще бъдат обновени като нетленни, духовни и ще станат обител на Божията благодат.
***
От всичко изложено дотук се вижда как православното учение за първоначалната нетленност на света има непосредствено отношение към православната сотириология, т.е. към разбирането за спасението ни. Учението, което виждаме в Св. Писание и св. отци за това, че смъртта влиза в света като следствие на греха на човека от своя страна става основа на учението, че е бил нужен един безгрешен Спасител, Който да поеме върху Себе Си, макар и невинен, тази последица, т.е. да умре на кръста, “за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва”, „да отнеме греховете на мнозина” (Евр. 9:26, 28), както казва ап. Павел, да изкупи човечеството от всички последици на греха.
Както видяхме, след падението на Адам неговата вече тленна природа става подвластна на греха и следователно на физическата смърт. Всички негови потомци наследяват тази тленна природа, ето защо всички те е трябвало да умрат. Само Христос, тъй като Единствен е без грях, не е трябвало да умре и затова в Своята доброволна смърт и Възкресението, което я е последвало, Той разрушава както духовната, така и физическата смърт. Както пише св. Йоан Дамаскин: “Тъй като нашият Господ Иисус Христос е бил без грях, Той не е бил подвластен на смъртта, смъртта е влязла в света чрез греха.” А св. Григорий Палама казва следното:
“Господ претърпява заради нас смърт, която не е трябвало да претърпи, за да изкупи нас, които е трябвало да претърпим смърт, понеже сме били подвластни на дявола и смъртта, като имам предвид смъртта както на душата, така и на тялото, т.е. временната и вечната смърт. Тъй като Господ дава Своята кръв, която е безгрешна и следователно невинна, тя е откуп за нас, които е трябвало да бъдем наказани заради нашите грехове; Той ни изкупва от вината. Той прощава греховете ни, разкъсва ръкописанието за нашите грехове на кръста и ни освобождава от властта на дявола.”
Тук виждаме ясно как естествената причинна връзка между Адамовото грехопадение и влизането на смъртта в света става основа за разбирането, че има естествена причинна връзка между незаслужена смърт на Христос и преодоляването на греха в света. Както отец Серафим Роуз подчертава: “Христовата смърт на кръста е реално физическо събитие, а не образ или алегория. В същото време това събитие има духовни последствия, тъй като води до промяна в състоянието на човешкото същество. Това събитие ни носи спасение: не спасение в преносен смисъл, а действително спасение. По същия начин Адам, който вкусва от дървото по този начин изпада в тление и това също е физическо събитие с духовни последствие, довело до промяна в състоянието на човека.”
Православното учение за нетленността преди падението е основополагащо за разбирането на св. ап. Павел относно греха и смъртта, които са влезли в света чрез един човек, а след това са били преодолени също чрез един Човек. В пета глава на Посланието до Римляни, ап. Павел пише: “ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа” (Рим. 5:17). Св. Йоан Златоуст в тълкуванието си на този стих казва, че истината, че нашето изкупление е могло да дойде чрез един човек се потвърждава от факта, че последиците на греха са дошли чрез един човек. Всъщност, казва св. Йоан Златоуст, св. ап. Павел неведнъж съпоставя единия Адам с Христос, именно за да покаже действителността на изкуплението, донесено от Христос; да покаже най-вече на онези евреи, които са вярвали в разказа, предаден в книга Битие, но все още не са вярвали в Христос. За св. ап. Павел, както и за светите отци, вярата във втория Адам като Изкупител от разрушението не може да бъде отделена от вярата в един истински първи Адам като причина за това разрушение.
Действително, православното учение за първоначалното тление на човека е от изключителна важност за православното учение за изкуплението, тъй като именно чрез човека Адам грехът и смъртта влизат в света и чрез един човек – Богочовека Иисус Христос – те биват преодолени. В същото време обаче това библейско и светоотеческо учение не може да бъде отделено от учението за нетленността на цялото творение преи падението, тъй като видимото творение е било създадено заради човека и трябва да бъде в същото състояние, в каквото е и човекът. Нетленното и потенциално безсмъртно тяло на човека преди падението, както подробно описват светоотеческите съчинения, не е можело да съществува в среда, изпълнена с тление и смърт; ето защо е естествено да видим, че между отците има съгласие по въпроса, че светът първоначално също е бил нетленен.
Така както учението, че човекът и светът са били нетленни преди падението е непосредствено свързано с православната сотириология, то също е е свързано и с есхатологията. Това ни дава основата, върху която да разбираме думите на ап. Павел така, както св. отци ги разбират: “Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят… А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:21-22, 26). Тези думи предават учението, че Христос идва, за да върне на човека онова, което Адам е изгубил при падението – да го върне както телесно, така и духовно. Тези думи указват, че чрез Христовата смърт и възкресение ще има възстановяване, усъвършенстване и одухотворяване на нетленния първозданен свят. От св. Ириней Лионски през ІІ в., който казва, че творението ще бъде “възстановено в своето изначално състояние при всеобщото възкресение” до архим. Юстин Попович през ХХ в., който пише, че тогава природата ще “започне да сияе със своята изначална безгрешна, безсмъртна красота, както е било преди падението”, всички отци ясно посочват връзка между първоначалното и окончателното състояние на творението. По думите на св. Григорий Нисийски, обещанието за последното състояние указва към вярата в първоначалното състояние и обратното: “Сега всеобщото възкресение ни обещава, че възстановяването на падналите в тяхното древно състояние; благодатта, която търсим е в известен смисъл завръщане към първоначалния живот, завръщане обратно в рая на онзи, който е бил изгонен от него. Ако при всеобщото възкресение животът на възстановените хора ще бъде близък до този на ангелите, ясно е, че животът преди престъплението е бил в някакъв смисъл ангелски живот, така че нашето завръщане към старото състояние на живот ще бъде сравнимо с живота на ангелите.”
Отец Серафим Роуз, като подчертава взаимовръзката между първоначалното и окончателното състояние на човека в света, казва следното: “Тези две състояния се различават само по това, че в бъдещия век светът ще бъде напълно духовен, съответстващ на “духовното тяло” на хората, които ще живеят в него, и повече няма да бъде възможно да се изгуби нетленността. Ние православните християни вярваме ли наистина, че действително ще бъдем безсмъртни в другия живот, стига само Господ да ни причисли към спасените, или вярваме в това само метафорично, алегорично? Ако вярваме и мислим така, както мислят светите отци, нашата бъдеща нетленност е реална, както тя е била реална за творението на Адам преди неговото непослушание.”
И така виждаме как нашата вяра като православни християни е едно цяло. Вярата ни, че смъртта влиза в света чрез греха на човека е свързана с вярата ни, че Христос Богочовекът е изкупил света чрез Своята смърт. По същия начин вярата ни, че човекът е светът са били нетленни в началото е тясно свързана с вярата ни, че те ще бъдат нетленни и в бъдещия век.
След като разгледахме това учение, ще преминем към заключение към някои наблюдения как това учение пряко определя нашето отношение и възприятие за самите нас, за нашите ближни и за цялата природна среда, в която живеем.
Без православното разбиране за произхода на смъртта и тлението, вярващите в Бога биха могли да Го обвинят за различните форми на страдание, които виждаме в падналия свят, както и за смъртта на техните любими хора. От друга страна, тези, които не вярват в Бога, биха могли да се опитват да твърдят, въз основа на разпадането, което виждаме в творението, че всъщност няма Творец. За нас православните християни обаче истинската причина за тлението в творението е отдавна изяснена в Библията и в светоотеческите писания. Ние твърдим, че страданието, болестите, смъртта и разпадането, заедно с всички други прояви на тлението, не са част от изначалното Божие творение, което е “твърде добро”. Тези прояви съществуват, защото човекът ги е привнесъл в света чрез своя грях. Съзнанието за това какво е било творението в началото и какво е станало при падението, би могло да бъде наша опора, когато се сблъскаме с трудности в живота или със съмнения от страна на невярващи. Когато се сблъскваме със страданието и смъртта, ние съвсем не бива да обвиняваме Бога или да се съмняваме в Неговото съществуване, а трябва да гледаме на тях като знаци за Неговото съществуване. Светите отци като св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов, св. Василий Велиги, св. Григорий Нисийски и други учат, че макар Бог да не е създал човека и смъртта тленни, след греха на човека Той позволява смъртта и тлението да влязат света, за да послужат за полза на човека. Смъртта е преграда за това грехът да стане безсмъртен, а страданията, които са следствие от тленното състояние на човека, служат за това да съкрушават гордостта му и неразумното сластолюбие и да му помогнат да се обърне към истинския Извор на живот, Който е Бог, а не светът.
По този начин последствията на греха служат за изцеление и поправяне от греха. Като преминаваме през тежките преживявания, но с вяра, можем да се научим да приемаме това изправление с благодарни сърца, като съзнаваме, че това ни се дава за наше изцеление и спасение.
На следващо място, като проумяваме докрай последствията от падението, това може да ни вдъхне по-голямо покаяние за нашите грехове и по-голямо състрадание към творението. Макар че не носим вината за падението на нашите прародители, ние участваме в греховете на Адамовото семейство, тъй като сме родени в този свят с тленна природа, която е склонна към грях. По този начин, когато виждаме някакво разпадане в ближните си или в тварния свят, трябва да помним, че ние самите участваме във всичко това, което в началото е довело до това всеобщо състояние на тление. Това съзнание на свой ред може да ни вдъхне състрадание към Божието творение, в неговото състояние на разпад.
Отец Серафим Роуз, съосновател на нашия манастир в Калифорния, имаше навика да се разхожда рано сутрин преди богослужение по земите на манастира и да благославя и да целува дърветата. Когато го питаха защо прави така, той само се усмихваше и продължаваше да се разхожда. Ние винаги тълкувахме това негово действие като израз на почитта и любовта, която той имаше към Божието творение, тъй като виждаше в него не само неговото състояние на разпад, а и изначалното му състояние на нетленност, както и окончателното му състояние на обожение. Когато отбелязвахме двадесет и пет години от кончината на о. Серафим, манастира ни посети митрополит Йосиф, предстоятел на българската епархия в САЩ. Той изнесе беседа за о. Серафим Роуз и тогава спомена друго свое тълкуване на това негово действие. Негово високопреосвещенство каза, че когато о. Серафим е благославял и целувал дърветата, той не само ги е виждал в тяхното бъдещо преобразено състояние, но чрез тях той сякаш е искал прошка от творението, защото то също страда заради нашите грехове. Това е много дълбока мисъл.
По думите на св. Варсануфий Оптински, ние можем да видим само “отломките” на първоначалното нетленно творение. Творение, което се е разпаднало поради греха на човека. Веднъж, когато стоял пред прозореца през нощта, св. Варсануфий посочил към луната и казал на своя ученик (бъдещия старец Никон):
“Виж каква гледка, това ни е останало за утешение. Не е чудно, че пророк Давид казва: “Ти ме възрадва, Господи, чрез Твоите дела” (Пс. 91:3)…” Той казва „Ти ме възрадва”, макар че това е само намек за чудната красота, неразбираема за човешкия ум, която е била сътворена в началото. Ние не знаем каква луна е имало тогава, какво слънце, каква светлина. Всичко това се е сменило след творението.”
Както посочва св. Варсануфий, като съзерцаваме “отломките” на първоначалното нетленно творение на Бога, можем все пак да намерим и в тях “наслада и утешение”. И така, само като помним за изначалното и окончателното състояние на творението, можем да оценим красотата, която Бог е създал в началото – неосквернена, непомрачена от човешкия грях; да оценим също и по-голямата красота, която ще дойде накрая. Само тогава бихме могли да схванем духовно онова, което св. Максим Изповедник нарича “следи” на Божието величие, материалното творение и чрез тях да достигнем до още по-дълбоко познание за нашия Творец.
И накрая, но не на последно място: разбирането за това какво е било творението в началото и какво е станало при падението, може да ни изпълни с гореща благодарност към нашия Господ Иисус Христос, Който едновременно възстановява онова, което първият човек е изгубил, и осъществява онова, което Адам е трябвало да постигне. Както видяхме, само чрез осъзнаването на факта, че смъртта е влязла в света чрез греха, ние можем да схванем напълно защо Христос, Който е без грях, е умрял за спасението на света; защо Той незаслужено е взел върху Себе Си и последните телесни последствия на греха, така че да може да преодолее и всички други последствия на този грях: “Чрез смъртта смъртта победи и дари на света живот.” Като имаме знанието защо Той е извършил това, можем възможно най-подобаващо да Му отдаваме слава за това, че чрез Своята смърт на кръста Той е „принесъл само една жертва за грехове” (Евр. 10:12), да Му отдаваме слава и за това, че чрез Своето възкресение Той е станал „начатък” на нашето възкресение от мъртвите, както казва св. ап. Павел (1 Кор. 15:20, 23).
На нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото човекът и видимото творение са били създадени нетленни в началото и неизменно ще се върнат в нетление, ще станат духовни, ще бъдат обожествени – подобава слава вовеки, защото Той казва: “Ето, всичко ново творя” (Откр. 21:5).
* Лекцията е изнесена в богословските факултети на Софийския и Великотърновския университети по време на посещението на йеромонах Дамскин в България през октомври 2008 г.
