Отново за чудесата от християнска перспектива
На сайта на руското списание „Тома“ съществува рубрика, аналогична на тази в Православие.БГ, в която читателите задават своите въпроси, а свещеници и богослови предлагат отговорите Писмото на един млад човек – Владимир, провокира нуждата от по-обстоен отговор, свързан с разбирането за чудото в сърцевината на християнското учение. Ето и самото писмо:
„Кръстих се в съзнателна възраст – на деветнадесет години. Обаче с годините започнах да ставам скептичен по отношение на библейската история. Всъщност много искам да повярвам в реалността на библейските чудеса (непорочното зачатие, превръщането на водата във вино, възкресяването на мъртви, самото Възкресение и Възнесение Господне), но с ума си разбирам, че това са митове.
Четенето на апологетическа литература не ми помага особено. Аргументът „Бог е създал природните закони и Той може във всеки момент да ги наруши“ за мен е неубедителен. Постоянно чета молитвата „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“, но въпреки това не мога да повярвам в реалността на евангелските истории.
Единственото разумно обяснение, което ми идва на ума е, че става дума за благочестиви легенди и алегории. Какво да правя? Да продължавам ли да ходя на църква, да се моля и да се изповядвам?“
Александър Ткаченко, психолог
Колкото и странно да прозвучи, но вярата в чудото може изобщо да не е свързана с вярата в Бога. Преди няколко години установиха на мой близък тежка форма на рак. Той премина курс на химиотерапия, взе анализите и – както всички болни, силно се надяваше на подобрение. Лекарят погледна изследванията му, разгледа рентгеновите снимки и каза: „Гответе се за операция“.
Тук добавям едно малко пояснение за това, какво стоеше зад горната кратка фраза: след операцията приятелят ми щеше да остане инвалид. И по-нататъшният му живот щеше да се превърне в непрестанна поредица от курсове химиотерапия и нови операции, което вещаеше фатален край. Всъщност ето за какво лекарят го приканваше да се готви, като му даде няколко свободни дни преди влизането в болницата
Приятелят ми беше объркан и смазан. Нима изобщо може да се подготвиш за такова нещо? За излекуване не можеше и да се мисли. Искаше му се поне да се подкрепи духом пред тежките изпитания, да намери душевни сили, за да не изпадне в пълно отчаяние.
И той си спомни как един познат отец няколко пъти го бе приканвал да му се отслужи маслосвет. Това е църковното тайнство елеосвещение, основаващо се на евангелските думи от посланието на апостол Яков: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне…“ (Иак. 5:14-15). И той отиде.
Това тайнство му направи много силно впечатление. Седемте евангелски откъса, които се четат по време на тайнството, се оказаха тъкмо необходимото средство да укрепи душата си, което толкова липсваше на приятеля ми. Всяка дума в тези евангелски четива му прозвучаха така, сякаш бяха насочени именно към него, изплашения, нещастния, тежко болен човек.
Подир един ден той отново занесе всички нови изследвания преди постъпването за операция, и с резултатите от анализа им отиде при лекаря. Някак си напрегнат, лекарят дълго разглеждаше, сякаш изучаваше донесените листове. После вдигна поглед към моя човек и попита: „Какво правихте през тези няколко дни? Какви лекарства вземахте? Изобщо какво се е случило с вас?“
Стоящ в неведение, моят близък отговори честно, че никакви нови лекарства не е вземал; само са му отслужили в църква маслосвет.
„А, разбирам – вече с друг тон каза лекарят. – Е, да, явно тъкмо това ви е трябвало сега“. – „За какво говорите?“ – „За това, че всичките ви последни изследвания са чисти като на съвсем здрав човек“.
Този лекар не беше въцърковен християнин. В кабинета му нямаше нито икони, нито текстове с молитви, както е обикновено при вярващите лекари. Но разбирайки, че с приятеля ми се е случило чудо, той тутакси се успокои и прие всичко като нещо понятно само по себе си. Мисля, че ако приятелят ми беше казал, че е вземал някакви супер дефицитни таблетки или е използвал други медицински средства, лекарят задълго би останал объркан. А ето че той реагира с просто и по своему напълно логично обяснение: Църквата, тайнството, чудото. Всичко това е извън рамките на неговия медицински опит и знания, затова и няма защо специално да се разсъждава върху причините за случилото се. Резултатите от изследванията са чисти, операция не се налага, пациентът може да бъде изписан.
И даже да си трижди атеист, фактът си остава факт: два комплекта резултати от изследвания на един и същи болен, симптоми, които самият ти си открил в пациента, твое е решението да му се прави операция, и изведнъж – пълно изчезване на всякакви следи от патология! – всичко това може да се обясни само с три причини. Или с много хитроумно заплетена медицинска грешка, или със забавен ефект от химиотерапията, или с чудо. Очевидно версията за чудото се стори на лекаря най-правдоподобна, доколкото не противоречи на научната му представа за болестта и лечението. А пък приятелят ми между впрочем и до сега е жив и здрав. Оттогава, през всички тези години, болестта нито веднъж не е напомняла за себе си.
Защо Иисус Христос прикрива някои от чудесата, които извършва?
Вяра, неподкрепена от чудо, също е възможна. Св. Йоан Златоуст пише: „Когато душата е благопризнателна, тя приема всичко с вяра, даже няма особена нужда от чудеса“. Много от евангелските чудеса Иисус Христос твори не показно, едва ли не тайно, скривайки Своята божествена сила. Водата на сватбата в Кана Галилейска Той претворява във вино толкова незабелязано, че даже домакинът на празненството недоумява станалата чудесна промяна. Оплаквачките над тялото на умрялата дъщеря на Иаир чуват думите Му: излезте вън, защото момичето не е умряло, а спи. (Мат. 9:24). Иисус Христос изцелява слепородения тутакси, но зрението му се възвръща едва след отиването на слепеца до Силоамския извор и умиването на очите.
Но най-главното и удивително чудо – Възкресението Христово – става изобщо без никакъв свидетел. Макар че – нима Владиката на небето и земята не би могъл да стори така, че хиляди хора да биха видели как с кънтящ грохот пада огромният камък, затварящ входа на погребалната пещера, и от там в ослепителното сияние на нетварната светлина да излезе възкръсващият Месия? Нима такова чудо не би убедило всички без изключение?
Но тъй като знаем текста на Евангелието, със сигурност можем да кажем: уви, не, не би ги убедило. Там, където Иисус Христос прави чудесата явно, те изобщо не стават железен аргумент в полза на Неговата божественост. Излекуването от нелечими болести, сторено от Иисус Христос в съботния ден, става за пазителите на Мойсеевия закон само още един повод да Го осъдят като нарушаващ закона на съботата. Изгонването на легиона демони от нещастния бесноват в Гадаринската страна довежда до това, че целият град излиза срещу Иисус Христос и Го моли да си отиде от пределите им (Мат. 8:34). И най-сетне, нали възкресяването на мъртвия от четири дни Лазар е извършено в присъствието на мнозина свидетели!
Когато току-що умрял човек оживява, това може да се обясни с предположението, че смъртта още не е настъпила. Но възкресяването на онзи, който от четири дни е в гроба, от който вече се носи миризмата на телесно разложение… Тук всякакви обяснения, освен чудото, са изобщо невъзможни. Свидетелите на това чудо разнасят вестта за него из съседните градове и селища.
Тълпи хора от разни места започват да прииждат към Иисус Христос, за да видят със собствените си очи Човека, възкресяващ от мъртвите. Именно това неопровержимо чудо става причина за тържественото посрещане на Иисус Христос при Неговото влизане в Йерусалим. Хората разстилат по земята пред Него дрехите си, викайки „Осанна“, което значи „спаси ни“, и размахват палмови клонки. Това е бил истинският триумф – влизането в града на Царя, победил самата смърт.
Но как ли са реагирали на това чудо юдейските религиозни лидери?
Тяхното решение е страшно: да убият и Иисус Христос, и Лазар, та дори и паметта за чудото на възкресението да се изтреби у народа! Те са знаели какво правят. След пет дни същите онези хора, които тържествено бяха посрещали Месия, сега ще крещят „Разпни Го!“. А по-сетне, когато желанието им се окаже изпълнено, ще започнат да искат от вече Разпнатия, от страдащия на кръста Иисус Христос ново чудо: „… и първосвещениците с книжниците се присмиваха и думаха: … нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме“. (Марк. 15:29-32).
Защо не всеки получава знаци от Бога?
Възможна ли е вяра в Бога, ако в душата ти няма вяра в евангелските чудеса? Според мен много важно е тук да се разбере едно нещо. Чудото не е обективно явление, очевидно за всеки, който е станал негов участник или свидетел. Съществува един най-важен критерий, по който чудото се отличава от странното събитие, трудно поддаващо се на обикновено обяснение. От християнска гледна точка разликата е в следното: чудото – това е откровение на Бога към нас, свидетелство за Божието битие, призвано да умножи и да усили вярата у човека. Но такова откровение винаги предполага и насрещната, ответната готовност на човека да приеме това свидетелство и в неговата светлина да преосмисли, да промени собствения си живот.
Ако такава готовност няма, тогава никакво чудо за човека няма да се случи, макар той да вижда абсолютно същите факти, както и свидетелите на чудото. Най-ярко потвърждение за това е различната реакция на хората на гласа, отговарящ на Иисус Христос от небето: Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: и прославих, и пак ще прославя. А народът, който стоеше и чу това, казваше: гръмна се; други пък казваха: Ангел Му говори. Иисус отговори и рече: не за Мене беше тоя глас, а за вас (Йоан 12: 28-30).
С други думи казано: чудото в необикновеното събитие е способен да види само този, който търси и очаква Бога и жадува да го открие.
Тази жажда по Бога е неотменно присъща на нашето човешко естество, по-точно на тази негова част, която в православната традиция е прието да се нарича дух на човека. Човешкият дух. Св. Теофан Затворник пише: „Във всеки човек съществува дух – висшата страна на човешкия живот, силата, която го извлича и притегля от видимото към невидимото, от временното към вечното, от творението към Твореца, силата, която характеризира човека и го отличава от всички други живи земни твари. Тази сила може да отслабва в различни степени, може неправилно да се изтълкуват нейните изисквания, но не може напълно да бъде заглушена или унищожена. Тя е неотменна принадлежност на нашето човешко естество“.
Загубил в грехопадението връзката си с Бога, духът е съхранил стремлението си към Него, тъй като не намира удовлетворение в нищо друго. Вярата в Бога се ражда именно в момента на срещата на устремения нагоре човешки дух с ответното действие на Бога, откриващ Себе си на жадуващия и страдащ без Бога човек. А вярването в чудесата, описани в Евангелието, става вече естествено следствие от това откровение, когато зад цялото величие, красота и сложност на заобикалящия ни свят човешкият ум изведнъж започва да прозира неизмеримо по-голямото величие и красота на Онзи, Който е сътворил този свят.
За съжаление, вярата в Бога може не само да се придобие, но и да се загуби. Причините за този печален факт могат да бъдат различни, но сега не става дума за тях. Вярата в Бога може да бъде загубена; и когато това се случи, евангелските чудеса също изчезват, превръщат се за човека в легенди, митове или благочестиви алегории.
Ала въпреки всичко у човека все пак остава неунищожимото естествено стремление на духа към Бога. И там където човек го осъзнава, този стремеж може да се превърне в искрицата в почти гаснещия огън, от която отново да се разпали живителният плам на вярата. А вече с какво душата ще поддържа горенето на това огънче, – това най-добре знае самият човек. Молитви, участие в богослуженията в храма, общуване с вярващи хора, четене на духовна литература, дела на милосърдие, служене на ближните – всичко това е храна за духа. Трябва само да се вслушаш вътре в себе си и да разбереш каква храна тъкмо сега духът ти е способен да приеме по най-добрия начин.
Човек не може сам със своите сили да върне вярата, това го знае всеки, който е преживял подобна загуба. Обаче по силите на всекиго е да се грижи за духовното си състояние, да не губи надежда, да очаква кога Бог отново ще му открие Себе си.
Вярата в евангелските чудеса угасва в човешката душа след загуба на вярата в Бога, Който единствен е способен да сътвори тези чудеса. Но ако човек изпитва болка от такава загуба, ако той тъгува по Бога и иска да върне изгубеното, значи той все още е духовно жив и способен на възраждане. А как Бог се отнася към такива хора, най-добре е казано в евангелската притча: Как ви се струва? Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената? И ако се случи да я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудени. Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките (Мат. 18:12-14).
Възкресяването на четиридневния Лазар е удивително чудо за всички, които са били свидетели на събитието. И все пак, колко по-голямо чудо за човека ще е възкръсването на вярата в собственото му сърце, когато до него отново се докосне Този, Който преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа (Мат. 12:20).
Какво да прави изгубилият вярата?
Прочее, разгледахме няколко ситуации: случва се признаване на чудесата от хора, които даже не се считат за вярващи; има и вярващи хора, които не могат да приемат някои чудеса и не виждат в това нищо трагично; а случва се и така: човек, подобно на апостол Тома, все още да не вярва в чудото, но вече да изпитва острата жажда за вяра.
Но какво да отговоря, Владимире, на въпроса Ви дали да продължавате да ходите на църква, да се молите, да се изповядвате?
В писмото си не желаете да Ви убедя в истинността на евангелските чудеса и открито казвате, че сега те за Вас са митове или алегории. Това е много честна позиция, затова сега даже и не се опитвам да Ви доказвам нещо друго. Мисля, че всички аргументи, които бих могъл да Ви приведа, Вие ги знаете не по-зле от мене.
За мен главното в писмото Ви е фактът, че въпреки загубването на вярата все пак продължавате да се молите, да ходите на църква, да търсите изход от ситуацията, в която сте се оказали. Това говори за Вашето мъжество, духовна устойчивост и най-важното – че Бог не Ви е лишил от благодатта Си дори след като доводите на разума са излезли на преден план в мирогледа Ви и са заслонили вярата в чудесата и в Бога, Който е способен да ги сътворява.
За искрено вярващия човек, успял през годините на религиозния си живот да обикне всичко свързано с Бога, с Христос, с Църквата, загубването на вярата е равно на катастрофа. Но все пак тази ситуация не е окончателна и не е уникална. Апостол Тома категорично е отказал на думи да повярва в чудото на Христовото възкресение, като поставя условие за вярата си само твърдото знание, основано на опита от личната среща с възкръсналия Христос. И той получава това знание. Но – заедно с думите: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали (Йоан 20:29).
Вярата в чудото, неподкрепена с опитно знание, Христос направо нарича блаженство, тоест една от формите на светостта. Разбираемо е, че за две хиляди години далеч не всички християни са достигнали такова равнище, а и влезлите в това блаженство не са го постигнали изведнъж. Упадък, разочарования, отслабване на вярата и даже пълното ѝ загубване са се случвали не само на редовите членове на църквата, но и на светиите. Сега това се е случило с Вас; и питате да продължавате ли да ходите на църква, да се молите, да се изповядвате?
Аз нищо не мога да отговоря на този въпрос, защото това е Ваше и единствено Ваше решение, което ще зависи от крайната Ви цел. Мога само да предложа да си спомните думите на християнския подвижник игумена Никон (Воробьов). Това са редове от писмо, в което той говори именно за човек, изгубил вярата си, и дава съвет на духовното си чедо: „… Помня също молбата за N. Много ми е жал за него. Понякога с любов го споменавам и му желая да се освободи от лапите на дявола. Това, което е изгубил, той трябва да търси не във философията и науката, а в усилието на волята, та „без да е видял – да повярва“ и да гради живота си по вярата. Тогава ще дойде помощта „свише“, ще прогони вражеския мрак и ще потвърди истинността на християнството…“
„Ако поради действието на врага се породи неверие в главата ти или (още по-лошо) в сърцето ти – не му придавай значение, а твърдо и с волево напрежение кажи: „Вярвам, искам да вярвам, махни се от мене, сатана“. И повече не спирай вниманието си нито върху помислите, нито върху чувството за неверие, също както не обръщаме внимание и на хулните и скверните помисли. Светите отци причисляват неверието към страстите, възникващи от бесовските внушения поради падналата човешка природа. Затова и борбата с тях е същата, както и с другите страсти: 1) отклони вниманието си от тези помисли; 2) усили Иисусовата молитва; 3) разкайвай се за греховете си; 4) понякога въздържание в храната; и молитва; този род (сиреч бесовския) се изгонва с молитва и пост (виж: Мат. 17:21).
Ако човек не вземе мерки против неверието, ако не се бори както трябва, той вече е виновен за тези помисли и бива наказан със самото това неверие, както бива наказван и с всички страсти, ако не се бори с тях“.
Протойерей Фьодор Бородин, предстоятел на храма „Св. безсребреници Козма и Дамян“ в Москва
Веднъж дойде при мен човек, който каза, че не вярва в чудо, а следователно не вярва и в Бога. „Е, да, ако видя как някой се повдигне макар и само на тридесет сантиметра над земята, ще повярвам“ – казваше той.
Какво ли бих могъл да разкажа за чудото на този човек, както и на всички, които се съмняват в съществуването на чудесата? Бил съм свидетел на много чудеса. Бих могъл да му разкажа например за това как на един млад човек, след като му бе отслужено в храма тайнството елеосвещение (маслосвет), тъкмо в навечерието на операцията, огромната туберкулозна каверна му изчезна; лично присъствах на маслосвета и лично се познавам много добре с този излекуван човек. Бих могъл да разкажа как буквално пред очите ми една жена, от много години в алкохолна зависимост, се излекува от нея. Мога да свидетелствам за удивителното чудо, което стана по молитвите на светците на нашия храм, лечителите Козма и Дамян. И какво ли не още. Но онзи човек не би ми повярвал. И би постъпил правилно.
Защо правилно? Защото няма смисъл да се говори за чудесата вън, ако вътре в самите нас не сме разбрали какво е чудо. За човека, който гледа на света с очи недопускащи чудеса, тези разкази ще бъдат обикновена фантастика и в нищо няма да го убедят.
При все това, имам какво да кажа на дошлия при мен съмняващ се човек, защото всъщност чудото е много по-близо до нас, отколкото ни се струва. Лично за мен едно от най-силните преживявания на чудесното – това е когато сякаш нищо свръхестествено не се случва.
Един човек, бизнесмен с добро състояние, много ни помагаше в самото начало на отварянето на нашия храм; това беше през 90-те години. Сам дойде при нас, заплати някои неща, икони, строителни работи; после се прехвърли към друг по-беден храм; и така много пъти помагаше на новостроящи се църкви. Но след известно време дойде при мен в много тежко състояние. Разказа ми, че бизнес партньорът му и негов приятел от младини го е предал. Присвоил парите, които имали, и го оставил с всички проблеми – с охранителите, с бандитите, с дълговете и пр. Всичко това било толкова сериозно и опасно, че се наложило да крие жена си и децата си. Но преодолял всичко и успял някак да се справи. След година отново се появи при нас. Питам го: „Е, как е, не се ли появи човекът?“ А той ми казва: „Не ме интересува. Простих му“. – Бях съвършено потресен: все пак, в деветдесетте години сме, човекът фактически почти го бе пратил в гроба, били приятели, а му станал враг. Мъжът забеляза искреното ми учудване и не по-малко учудено каза: „Отец Фьодор, нали и в Евангелието пише, и вие го проповядвате: трябва да прощаваме. Не изпитвам никаква злоба към него. Така иска човекът да живее – моля“.
Въпросът е: къде тук е чудото? Налице е самата действителност, суровата реалност на деветдесетте години. Но помислете, в логиката на нашия свят няма такова нещо, което би накарало този бизнесмен да каже: не ме интересува, все едно ми е, че близкият ми човек ме предаде, че ме окраде, че ми изпорти живота, че заради него едва не ме затриха… Това е парадокс, това е безумие. Но човекът така каза. И това променя света. Да, на пръв поглед нищо видимо не се е случило, мълния не прониза небесата, гръм не тресна, земята не се разтвори. Но затова пък на този участък от земята животът стана различен.
Ето това е чудо, за което бих разказал на дошлия при мен съмняващ се човек. Чудото, променящо човешкото сърце. Сред хората, които се приобщават към вярата, има твърде много такива чудеса. Сега повечето от енориашите в нашите храмове пристъпват към вярата в зряла възраст и по собствено убеждение; и техният живот радикално се преобразява. Стават съвършено други хора. И никаква чудновата левитация на тридесет сантиметра над земята не може да се сравни с тяхното преобразяване.
Когато престанеш тежко да грешиш, независимо че си грешил с години, когато ти стане отвратително да грешиш и вече не можеш да си представиш как си живял с греха – ето тогава в живота ти започват да стават чудеса. Най-различни. Удивителни срещи, удивителни хора по пътя ти, неслучайни съвпадения; изведнъж, когато от никъде не очакваш помощ, всичко ти помага и всичко по удивителен начин се подрежда. Такива моменти има твърде много в живота и ти започваш да благодариш на Бога за тях. И целият ти живот се превръща в благодарение, защото започваш да възприемаш целия живот като чудо. Започваш да виждаш ръката Божия и да чуваш гласа на Бога, Който общува с тебе чрез твоите житейски обстоятелства.
Ако човек гледа на живота с вяра и внимание, той постоянно ще вижда чудесата в него. И ако се отворят очите му, то с течение на времето за него ще стане очевидно и дори понякога не твърде учудващо това, което наричаме външни чудеса. Но в началото трябва да отворим очи. | foma.ru
Превод: Венета Дякова
