Делфинът – мой съпруг



Извънбрачни са 60 % от децата в Естония, съобщават медиите днес

Църквата непрекъснато е подлагана на критики и иронични подмятания от модерните граждани, задето им казва, че хомосексуализмът е „мерзост пред Бога”, че брачното ложе е свято, че бракът и съпружеската вярност са благословени, а децата трябва да почитат родителите си. Такива силни думи, ще каже някой… не се прави така!

Една статистика за извънбрачните деца в ЕС се появи днес в медиите. Според нея 60% от децата в Естония са извънбрачни.

Естонският министър на населението е коментирал този факт. Казал е, че вероятно младите родители нямат достатъчно средства, за да създадат свой дом и затова живеят поотделно. Но казал също, и дори подчертал – защото понякога трябва и да се подчертае – че „въпреки рекордния брой на незаконно родените деца, това не означава, че за тях не се полагат достатъчно грижи”. Интересно, откъде ли знае? И какви точно грижи министърът следи дали се полагат достатъчно или не?

Интересно е също да се погледне един друг извод от анализа на министъра – как точно  проблемът с нямането на средства за създаване на семейство се решава чрез живеeнето поотделно. И как това решение се отразява на детето, възникнало вследствие на „живеенето поотделно”. Експертно да се погледне има нужда; от министерски поглед…

Питам се защо днес е така лесно да пишеш и говориш за любовта (едно- и двуполовата), бракът и семейството, когато нямаш какво да кажеш? В България става пък особено лесно, ако нищонеказването зазвучи легитимно в контекста на новите „европейски”, разбирай модерни, разбирай „културни” хоризонти. Защо днес е лесно да се омъжиш за делфин и информационните агенции да го отразят с апломб? (Не знам дали има практика за бракосъчетаване с представители на сухоземните видове, но лекарите и психолозите се занимават с определени форми на извънбрачно съжителство.) И защо е така невъзможно да се излъчи и да получи кредит позиция, която, без да претендира да е нова, претендира да е правилна? И без да има нужда да е модерна, отговаря на нужди, които са възникнали преди появата на понятието за „модерност” .

Един друг прочит на темата: преди няколко дни Синодът на Руската православна църква взе решение да скъса отношения с Лутеранската църква в Швеция, по повод „благославянето” на хомосексуалните бракове.

Защо така направи? На пръв поглед това е друг въпрос, но в основата му е същата тема – тази за смисъла на любовта и семейството. В една част от решението на Синода на РПЦ се казва, че одобрението на практиката на еднополовите бракове „подрива нравствените устои на европейската цивилизация и непоправимо уронва нейното духовно влияние в света”… Дали обаче такова твърдение има значение, при положение че цивилизацията сама харесва да руши тези устои? Пък и къде ги е имало, къде – не дотам, тези устои… Ако тръгнем да си отговаряме в тази посока, неизбежно пренасяме въпроса на плоскостта на ценностите, традициите, историята, политиките, институциите. И губим фокус. А фокусът на всички тези жестикулации „около” е любовта – „ядката на личността”, човешкото в човека.

Човекът е създаден за любов „както птицата за полет” – ако използваме втората част на крилатата фраза. Основното предназначение на Църквата в света е да научи хората да живеят тази любов; да я направят основополагащ принцип на живота. Как се прави това, обаче? Ние мислим – с думи и секс. Църквата мисли – с живот. Живот извън теб, живот с другия, в тайната на другия, чрез който Бог ти открива най-голямата тайна – Себе Си.

Защо е всичко това? Защото нищо друго няма. Извън способността ни да обичаме, ние сме „сухи съчки” – които рано или късно се хвърлят в огъня. Има ли значение кой ги хвърля?

Говорейки за любов – все повече, ужасявайки се все по-цивилизовано от нетолерантността на съвременното диво българско пост- и не толкова пост комунистическо общество (която наистина смущава, ако са верни твърденията на Георги Коритаров от вчера, че Партията крои наказателно преследване на хомосексуалистите), какво научаваме за себе си? И къде затъпкваме въпроса за семейството като част от ретроградния, пост-комунистически, евро-непопулярен и православно-източен модел?

Църквата непрекъснато е подлагана на критики и иронични подмятания от модерните граждани, задето им казва, че хомосексуализмът е „мерзост пред Бога”, че брачното ложе е свято, че бракът и съпружеската вярност са благословени, а децата трябва да почитат родителите си. Такива силни думи, ще каже някой… не се прави така. Само че, нека си спомним невместимия в постмодерното съзнание факт, че думите притежават връзка с някаква реалност. Не всички думи функционират като симулакри, като „стъклени перли”, с които да се заиграем… Любовта е силна като смъртта (Песен на песните) – няма как точно Църквата, която знае значението на думите, да не говори със силни думи любовта. Проблемът е, че недостатъчно прави точно това; че често подменя автентичната проповед с морализаторско клеймене. И като че ли оттам идва най-голямата слабост на църковната проповед: тя е пропита с топлохладната безинтересност на нещо, което човек, който не ви познава, би ви казал, без да сте го питали. Нищо лично – с други думи.

Владимир Легойда започва едно свое интервю за отношението между мъжете и жените с цитат от писмо на младо момиче, където се казва: „Може би Бог е създал мъжа и жената, за да се роди в света любовта”. На друго място момичето пише: „мисля си, че хората са създадени, за да станат мама и татко”. Умилително-сантиментално и безсмислено, ще кажат някои. Може. Нетолерантно – ще кажат хомосексуалистите… окей. Но има и друга гледна точка.

За да бъде хетеро- или хомосексуален, човекът все пак трябва да се роди. (Има ли други предложения?) А за да живее, той трябва да се научи да обича.

Църквата казва, че детето трябва да се роди от мъж и жена, защото така правят хората. Казва, че детето трябва да се роди и отгледа с любов, за да се научи да обича. Трябва да израсне в семейство, за да получи освен опит за любовта, и опит за света, чрез връзката със своите родители. А този опит, за да е автентичен, трябва да мине през пола, защото хората са устроени така, че полът има значение за много от техните „случвания”. По този начин пълноценната основа, връзката, която дава на детето и „небето” и света, е семейството. А образът на семейството, тайнствената закваска, която преобразява двамата в „една плът”, е Църквата.

Църквата не мисли брака като „тапия”, нито като сделка. За Църквата бракът е „Тайнството на любовта”, а семейството – образ на Небесното царство. Както казва отец Александър Шмеман, след време то може да се превърне в ад или рай, но в момента на възлагането на венците е  една открита възможност.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...