Компроматът на Църквата

През последните дни българското общество е раздвижено от изнесените факти от Комисията по досиетата, в които се цитират имената на сътрудници и агенти на бившата ДС, които са били народни представители след промените от 1989 година. Сред цитираните имена в масмедиите се откроява личността на владиката Галактион, който под псевдонима “Мишо” е работил за разузнаването.

Някои хора възкликнаха “Та ние си знаехме, че Църквата е работила за ДС!”, а други мълчаливо свеждат глава и настояват за прошка на съгрешилия владика, който е бил инструмент за следене и шпиониране в полза на тоталитарния репресивен апарат. Преди прошката обаче следва да има покаяние – нещо, което не виждаме от дядо Галактион, който е майстор по раздаването на архонтски титли.Светият Синод, както винаги, когато става дума за важни обществени проблеми, мълчи и не прави изявления, нито привиква владиката за да даде отчет защо се е съгласил да сътрудничи на тайните служби преди 1989 година.

Някак си в обществото на християните в България, доколкото има такова общество, проблемът за сътрудничеството с бившите тайни служби се премълчава и не се дискутира доколко е в духа на Евангелието да бъдеш слуга на двама господари и доколко расото ти позволява да вършиш дейност в полза на цивилни власти. Въпросът е морален и политически, защото с дейността на бившата ДС се свързват и репресии над Църквата, за които съм писал в книгата си “Православието и комунизмът в България 1944-1960г”. Разбира се, от достъпните ми архивни данни може да се направи заключението, че Църквата е повече жертва, отколкото слуга на репресиите, но това не означава, че е нямало духовници, които поради лични изгоди и страх от силните на деня не са били в съзаклятие с тоталитарната власт.

Ако БПЦ иска да си измие лицето от безмълвието и бездействието относно провеждането на демократичния процес у нас, тя трябва да постави въпроса за принадлежността към бившите тайни служби на дневен ред и да заяви дали това е било част от безизходната политика на тоталитаризма или е част от безхарактерността поради липса на вяра у църковните служители.

От медиите е известно, че предстои проверка за принадлежност към бившите служби и на висшия клир, на деканите (включително на богословските факултети) и на държавните служители, които са в досег с Църквата. Вероятно още имена ще излязат наяве; вероятно много ще бъдат потулени поради настояща принадлежност към сигурността. Едно е факт – БПЦ в лицето на нейното ръководство няма морални сили да застане пред обществото и да се произнесе доколко Църквата е била репресирана през социализма и доколко нейни кадри са били в сътрудничество с репресивните органи.

Проблемът с ченгетата в християнските среди не засяга само БПЦ – има агенти на бившите тайни служби и сред протестантите и сред католиците, но протестантите и католиците декларират позиция по този въпрос, както стана преди време в Полша. А БПЦ се прави, че нищо не става и че компроматите на нейни високопоставени служители нямат никакво значение за християнския живот в България.

Както съм написал в статията си “Враг”, публикувана във вестник “Сега” и в портала Православие.БГ, аз съм против търсенето на “врагове на народа” сред бившите разузнавачи. Държавна сигурност е била инструмент, с който са си служили комунистите според собствената си политическа теория и практика – и затова основната отговорност за тоталитаризма носят партийните функционери и идеолозите на режима, които днес никой не закача. Разузнавачът до 1989 е войник, комуто заповедите са давани от ЦК на БКП и всички репресии са ставали по закони и нормативни разпоредби, съставени от тогавашните политици. Освен това изваждането на досиетата сега засяга онези, които са служили на държавата, а не мръсниците, които са доносничели, нито онези, които са вършели репресиите в течение на 50 години. Отварянето на досиетата е продиктувано от чужбина и то цели да се засегнат национално настроените среди в бившата ДС, за разлика от интернационалните комунисти, които излизат сухи от водата.

Считам, че големият враг на демокрацията е внасянето на нехристиянски политически теории и насаждането на неоезически и ветхозаветен манталитет на българското общество, чрез които се унищожава духа на Евангелието. И в това е големият компромат на БПЦ. Служителите на Църквата не разпознават духовете, които вилнеят из България, висшият клир не търси Божията правда, а се съобразява със социално-икономически интереси в духа на историческия материализъм, който всички българи без изключение трябваше да изучават в училищата и който все още е философска платформа на българското образование. За всичко това БПЦ си мълчи и не дава признаци на живот.

Големият компромат на БПЦ е, че тя флиртува с политиците, но не за да извлече полза за християните, а за да заздрави своите политически позиции и оттам да трупа дивиденти за разкош и лукс сред един безкрайно беден народ. Фактически християнското послание с дух и истина не се носи от представителите на Църквата, а от отделни миряни, който вървят пред пастира си и с цената на много жертви пазят автентичното православие у нас.

БПЦ не канонизира мъчениците през комунизма, подчинена на политиката и действията на цивилни лица, които се въртят около Църквата с неясни светски и материални амбиции. Това са големите компромати на Църквата в България, защото католиците също имат сътрудници на комунистическите тайни служби, но там църквата има послание, независимост и грижа за ближния, докато тук има едни треби и служби, които превръщат БПЦ в мистико-ритуална организация от източен тип, но не и в Христова община.

Кой знае, може би ченгетата в Църквата са толкова много и така влиятелни, че не допускат щото Църквата да очисти лицето си и да носи полза на ближния, който не е във властта и живее обикновен живот? На този въпрос отговорът тепърва предстои, защото натискът за изваждането на досиетата ще доведе до пълна дискредитация на компрометирани лица от клира. Ако Църквата не започне да действа като евангелска община с грижа за ближния в материалния и духовния смисъл на думата, въпросът с досиетата ще бъде поредният „гвоздей в ковчега” на разочарованието от БПЦ. Всичко това ще доведе до повдигането на питания относно правомерността на претенцията, която Божиите служители в България имат към обществото и народа. А тези питания няма да се влияят от историческите заслуги на БПЦ, а от казаното в Евангелието и от това, доколко Църквата е независима от бившите тоталитарни политици и секретни сътрудници, които днес продължават да имат повече влияние над делата на БПЦ, отколкото почтения мирянин с гореща вяра в Бога и с искрена почит към духовника.