За Христос не става и дума…

Представете си, че от утре всички дарения за храма се отменят! Вземайте си свещи, книги, поръчвайте треби, но не дарявайте. Тогава… А какво ще стане тогава? Все по-често ми се иска да задам този въпрос в различни дискусии с младежи, и не само, когато някой започне да негодува: „Защо всичко при вас е за пари?“

И така, какво ще се случи?

Не, не искам да си мислите, че не съм осведомен за безусловно неприятните ситуации, когато искрената жертва за храма се превръща в банално заплащане на услуга. Не смятам, че не трябва да се говори за това. Но когато подобни дискусии за „такси за духовност“ се превръщат в злободневие, то е налице нещо, което ме огорчава и тревожи много по-силно. На практика при подобни спорове се скача от тема на тема. Да, те са важни и насъщни. Освен една. Това не са разговори за Христос и не са спорове за Истината.

Да, разбира се, във въпросите за църковните пари, политика, за скандалите в социалните мрежи и пътно-транспортните произшествия с участието на свещенослужители косвено присъства евангелският аспект, следването на заповедите. Но те вече са не център на обсъжданията и осмислянето, а средство. Помните ли как героят от книгата „Ерата на милосърдието“ Шарапов говореше на Жеглов за закона, който Глеб Егорович се опитваше да замени с боздуган, с помощта на който да вкара в затвора всички, независимо дали са виновни или не? Ето ви същата история: заради борбата с „ужасите на клерикализма“, понякога асоциираме Евангелието с най-обикновен боздуган.

Винаги ли е било така? Кога подменихме споровете за вярата със спорове за „пангара“?

Възможно е паметта ми да ми изневерява, но много добре си спомням нашите горещи спорове с родителите, учителите и връстниците в края на 80-те и началото на 90-те. Те бяха истински! Спорехме ден и нощ коя религия е истинска. Спорехме за християнството и толстоизма, за будизма и исляма. Често полемиката ни преминаваше границите на добрия тон, карахме се с най-близките си приятели, бягахме от къщи, напускахме светските вузове и се записвахме в семинариите…

В края на краищата тогава спорехме за Главното, засягахме сериозни въпроси. Със сигурност и нивото на дискусиите ни беше друго. Може би затова и постепенно старите приятели се върнаха, родителите ни започнаха да идват в храма, а ние се научихме да ценим полученото в университета образование и да уважаваме наставниците си, нищо, че повечето бяха далеч от православието.

Можем да твърдим, че съвременните полемисти, така силно съкрушени от „платените услуги“, вече са решили всички основополагащи въпроси. Или да започнем да признаваме, че причината за такива спорове е изключително в това, че вече не останаха истински християни, че нашите критици никъде и никога няма да срещнат между служещите и молещите се в храма истински праведници. И понеже ги няма, то остава да спорим единствено за свещите.

Нима веднага щом се появят обявите „даренията са отменени“, то ние, „праведните“, ще захвърлим споровете и ще влезем в същите тези храмове? И вместо взаимно да се осъждаме ще започнем да подлагаме лявата буза без да чакаме да ни ударят по дясната? Отново ще заговорим за Христа, ще поведем спор не за малките, а за Голямата Истина? Дълбоко се съмнявам, че ще стане точно така…

Нека отбележим, че нито за вход в храма, нито за участие в Литургията и всяка друга служба никой и никога не е събирал пари. И ако нямаме пари за някоя треба, то можем честно да си признаем и никой няма да ни изгони. А ако се опитат да ни изгонят, то това вече ще бъде съвсем законен повод за жалба до свещеноначалието.

Почни никога не съм чувал за такива жалби. Смятам, че хората, които влизат редовно в храма разбират смисъла и предназначението на жертвата. Дори и затова, че прекрасно знаят: нашата лепта ще позволи на предстоятеля на храма и неговото семейство да съществува, да заплати труда на другите хора, работещи в църквата, тока, водата и т.н.

Днес в много европейски католически храмове свещите са електрически. Това даже не са свещи, а лампички, които горят толкова време, колкото монети си пуснал. Миналото лято видях такива в Германия. Веднага си помислих: „Ах, какъв прекрасен повод за благочестивите немски вярващи да се вдигнат на благороден протест!“ Не, не протестират. Радостно и охотно жертват своите евра за същите тези електрически свещи, молят се на Бога и омиротворени се прибират вкъщи. Видимо, заради прословутата западна бездуховност.

Честно казано, тези лампички вместо свещи не ме вдъхновяват. Но същността е на друго място. Тези немски вярващи са наясно, че храмът трябва да се поддържа. За тях е очевидно. Но то не е очевидно за онези разтревожени полемисти, които на базата на това, че „в интернет е написано“, са сигурни, че навсякъде и всички искат да ги излъжат и ограбят, включително и в Църквата. За тях няма нищо по-важно да разобличат тези самозабравили се „църковници“, а търсенето на Истината и въпросите за собственото сърце, където Бог се бори с дявола могат и да почакат, какво толкова…

Действително, медалът има две страни. Каквито християни сме, такива са и въпросите към нас. Видимо е, че ако преди ние самите търсехме Бога и се молехме пред три хартиени иконки, то днес иконостасът ни заема половин, че и цяла стена, но душата ни е заета с друго.

„…Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си.…“ (Откр 3:15–16). Нека не го забравяме. | foma.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска