Небитието и историята
Източник: сп. Мирна – "Мислите"
Страхът от небитието и неразбирането, неприемането на съществуването му е един от основните проблеми, тревожили човека в продължение на хилядолетия. Той би могъл да съперничи може би единствено с проблема за злото в сътворения от благия Бог свят. Човекът, бидейки образ и подобие на своя Създател, не може да приеме и не-битието. Не го приема тъкмо защото е образ и подобие на Бога, Който е самият живот и Който не е достъпен за ограниченото ни познание, но със сигурност знаем, че е противоположност както на смъртта, тъй и на злото. Ето, ние днес наричаме не-битието „смърт”, ала в чисто терминологичен аспект това понятие е толкова многозначно, че едва ли може да бъде лесно конкретизирано без допълнителни обяснения. Биологическата смърт е видна, тя постига всекиго, всички знаят за нея – макар и нашата съвременна цивилизация, вярваща в науката, упорито да не я забелязва – известни са механизмите й (или поне така си мислим), но тя не е не-битие в нашето съзнание. Заклетият атеист може да декларира тази си вяра, но и той не преминава отвъд декларацията.
Пътят към нашето индивидуално спасение ни е указан от Господ. Той е труден, пълен с тръни, трудности, пречки, прегради, теснини и бързеи и ние едва ли бихме могли да го извървим без Неговата подкрепа и без прошката Му. Историята на човешкия род от Грехопадението насетне е тъкмо разказ за този път и смисълът й е в края му, когато ще достигнем до там, откъдето сами се прокудихме. Времето е мерилото на този път, а събитията са стъпките ни по него. Но защо казвам „нашите стъпки”? Ние ли стъпвахме тогава? Ние ли минахме с народа Израилев през пустинята и част от нашия път ли бе това? Ние ли бяхме пленници във Вавилон? Ние ли следвахме Спасителя, а сетне Го разпнахме между двамата разбойници? Ние ли създадохме царства, порихме моретата, водихме войни и избивахме своите братя и бяхме избивани от тях? Каква е нашата съпричастност към историята? Дали тя е част от нашия живот или е знание за мъртви хора и за събития, отминали в небитието?
Бих искал да цитирам известната фраза на Марк Тулий Цицерон (За оратора, ІІ, 9, 36), който се опитва да ни каже какво е историята: „Historia vero testis temporum, lux veritatis, vita memoriae, magistra vitae, nuntia vetustatis…”. Това, което със сигурност можем да твърдим е, че историята – за съжаление, – не е нито „учителка на живота”, нито „светлина на истината”. Тук бих искал да обърна внимание на три от горните изрази, които по моему заслужават да бъдат осмислени – а именно „свидетелка на времената”, „живот на паметта” и „вестителка на древността”. Разликата между тях не е концептуална и затова ще се опитам да ги обединя в израза „живот на паметта”, който освен съдържателно е и силно емоционално натоварен. И така, историята не е просто „паметта” на човешкия род, това свързващо звено между минало, настояще и бъдеще, посредством което, според Н. Бердяев, се преодолява лошата разпокъсаност на времето – тя е животът на тази памет. Думата „живот” в случая е особено показателна, защото очевидно не става дума за биологичен или какъвто и да било друг организъм, а за спомена за отминалото. А този спомен е едничката ни връзка не само с велики личности, значими за цялото или за част от човечеството, ала и с нашите скъпи покойници, с някаква частица от нас самите.
Тъкмо тази е и темата, която искам да поставя: историята като живот. Този проблем има няколко аспекта, които могат да бъдат обобщено представени в следните направления:
1. Историята е живот, защото този, който се занимава с историята живее в нея.
2. Историята е живот, защото тя непрекъснато актуализира миналото в нашето познание и преодолява по този начин ако не онтологичното му не-битие, то поне неговото отсъствие в гносеологичен смисъл от настоящето, а и от бъдещето.
3. Историята е живот, защото всяка истинска християнска история е история на пътя към Спасението, а в този смисъл може да се припомнят думите на Спасителя: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.” (Йоан. 14:6).
По моему не е възможно човек да се задълбочи в миналото само интелектуално, без да се пресели в него. В този смисъл всяко творческо занимаване с миналото изисква цялостно отдаване на проблематиката и вживяване в нея. Всъщност това е твърдение, валидно за всяко творчество! Нима писателят не живее с героите си или актьорът с образите, които гради? Нима другите не ги идентифицират и то съвършено основателно? Би могло да се отговори, че делото на историка е съвършено различно, защото той борави с обективна реалност, която се стреми да възстанови, а не я създава. А дали е така?
Преди да напиша следващите думи, бих искал изрично да разгранича науката за историята от самата история като път на човечеството. Историята е пътят, а науката се стреми да придобие познания за този път, а това е съвсем различно. Ако казвам, че науката, знанието за историята е живот на знаещия в нея, то това е само неговата малка частица от пътя към Спасението, който е историята на човечеството като цяло. Затова, коментирайки словата на Цицерон, казах, че историята като познание не е (поне не винаги) „светило на истината”, а същевременно се осмелих да определя пътя като Истина и Живот.
Да се върнем на делото на историка и възражението, че той възстановява отминала реалност, а не я създава! А нима възстановяването, като безспорен творчески акт, не е създаване! Нима всяко творчество не е искрица от онзи пламък на Образа и Подобието, вдъхнат ни от Твореца! Безспорно, всяко поколение пише своя история на миналото си, с което не искам да кажа, че я нагласява според своите си потреби, но несъмнено я твори. Това е така, защото всеки, който пише история живее в нея, присъства в текстовете си със своята индивидуалност, със своята искрица от духа, вдъхнат ни от Създателя. Знам го, защото познавам вкуса на всяка от епохите, с които съм влизал в съприкосновение. Чувствал съм величието на едни, напрежението на други и уюта на трети. И в този смисъл мога да претендирам, че тези образи са резултат от живо съприкосновение с тях, което не може да бъде формирано от образование или от натрупване на информация, макар че всеки е формиран от средата си, от училището, от Университета…
Затова мога да твърдя, че нищо мъртво не ме интересува. В този смисъл не се интересувам от експонати. Ако музеят дава нов живот на намиращите се във фондовете му свидетелства от миналото – добре; ако ги умъртвява, превръщайки ги в експонат за разглеждане – наистина нямам никакъв интерес към него! Защото то не е! Препарираната лисица не е лисица, а препарат и аз предпочитам да не я виждам, защото продължавам да не съм виждал лисица. Балсамираните трупове на комунистически величия в тоталитарните мавзолеи, не са тези хора, чиито трупове са, независимо каква оценка заслужава дейността на конкретния функционер. Сравнението със светите мощи е, разбира се, некоректно и гротескно несъответно. Мощите на светците не са балсамирани трупове и не са плод на неимоверни усилия да се запази материята на вече починал човек, при това осмисляно в рамките на една декларирано атеистична идеология. Напротив, те са извор на Божия благодат, достигнала до нас посредством светеца – Божи угодник. В този смисъл става дума не само за отсъствие на подобие, а за противоположност, каквато е противоположността между Христос и Антихриста, между животодаването и отнемането на живот. Тъкмо в този аспект и разглеждам живота в историята като преодоляване на небитието, което се опитва да превърне миналото в експонат.
Тези ми думи се отнасяха до историята като живот в творчеството и като актуализиране на миналото в индивидуален или в познавателен план. Що се отнася до човечеството обаче историята е неговият път към Спасението и начин за идентифициране с този Път. А ако помислим върху думите на Иисус Христос, които цитирах по-горе, то ще видим, че живот в Пътя към Спасението е живот в Бога.
Християнската историография ражда формата на световната хроника, която е типична за средновековната епоха както на Изток, така и на Запад. За разлика от конкретния исторически разказ в други произведения, характерното за хрониката е, че тя представя една цялостна концепция за световната история, която се отразява и на представите за времето в еврейско-християнската традиция и има своя видим израз в леточислението от Сътворение Мира, използвано в някои страни чак до модерната епоха. Именно затова тези произведения започват от библейския разказ за Сътворението и достигат обикновено до времето на писача. Хрониката е важна не толкова с информацията за отделните събития, а със самия факт на тяхното включване в текста. Присъствието им там е свидетелство за съпричастност към световната история. А историята, разбирана по този начин – всъщност единственият християнски начин да се разбира историята – е историята на Сътворението, Грехопадението и Спасението.
Всяка истинска история е свещена история. Това е така, защото само тя разказва за реалните неща, факти и събития – не за ежедневието, което е производно, а за истинските действия, които в крайна сметка са породили всичко съществуващо. В езическата среда това е космогоничният мит, разказът за победата над хаоса във вида на водно или на друго чудовище и за внасянето на космос (сиреч на хармония и порядък) в стихиите, което е всъщност и самото създаване на света според езичниците. Разбира се, това сътворение не бива разбирано като еднократен акт, какъвто те не познават. То е периодично и вечно внасяне на порядък в стихиите на материалния свят. Затова и събитието на мита се възпроизвежда през определени периоди, за да може да поддържа хомеостазиса на Вселената. Това възпроизвеждане Мирча Елиаде назова „Митът за вечното завръщане”.
Така историята се оказва разказ за реализацията на това вечно завръщане, разказ за свещеното и неговите проявления в профанния свят. Израилтянството и Християнството нямат своя свещена история, различна от профанната, която периодично да се възпроизвежда. Нашата свещена история се случва в течението на линейното историческо време и на определени и известни места във видимия свят. Никой не може да датира битката между Мардук и Тиамат, защото тя по идея е извън времето и не подлежи на неговата координатна система, но не така стои въпросът с ветхозаветните или с новозаветните събития. Те са исторически събития, част от историята на човечеството, случили се в нашия свят и подлежащи на датировка според произволно избрана календарна система. Такова е положението с изхода от Египет и с пътя през пустинята, така е с вавилонския плен, Рождеството, сиреч Въплътяването на Спасителя (впрочем по времето на император Октавиан Август), Неговия живот и Страданията Му на кръста, Петдесетницата и т. н. Всичко това са исторически събития!
В този контекст можем да си зададем въпроса „Какво означава историята в християнския смисъл на думата?”. Несъмнено това са събитията, случили се в света от Сътворението му насетне. Не бива обаче да забравяме смисъла на всичко, което се случва след Грехопадението на първите хора! Загубили единението си с Бога, те дават началото на едно Човечество, което се стреми към Него. Смисълът на историята е нейният край, когато човекът ще се завърне при Създателя си; когато, възкръснали в плът, ще застанем пред Съдията – едни за спасение, други за осъждане, според свободния избор, който сами сме направили. И ако смисълът на съществуването на света е в неговото спасение, то историята на това съществуване е пътят към спасението. А Пътят е Един – Той е и Истината и Животът.
И така, накрая си заслужава да се върна на думите си, че историята е живот. Тя е обратното на смъртта. Тя е едничкият начин да избегнем ужаса от не-битието, който преследва човека след Грехопадението. А този ужас е онтологичен – ние не можем да приемем не-битието за съществуващо, тъкмо защото сме образ и подобие на Животодавеца. Затова част от нас се вкопчват в миналото, живеят в него, за да препотвърждават пътя си към Спасението, жестокия път през пустинята към обетования живот в Бога.
София, 14 февруари 2000
Публикувано от: Албена Копринарова
-520x245.jpg)
