Не ставайте мнозина учители



Източник: сп. Мирна/ 1997

Времето е болно. Страдаме безсмислено и безцелно – всеки поотделно и всички заедно. Мори ни теготата на дните, множеството трудности и изпитания, страхът. Битието остава неразрешено и духовната безпътица се оказва фундамент, от който избуява масовото отчаяние и нихилизма на нацията и индивида.

Вярата се утвърждава в опита, а опитът се преобразява във вярата. Но опитът, в който сме пораснали има горчив вкус. Откъсването от него, напускането на "познатото измерение" изисква усилие, на което малцина са способни. Остава като че ли само сляпата стихия на отчаянието. Желанието да избягаме (ако не непременно от проблема, то поне от неговите последици) ни тласка към "по-лесната" вяра. Онази, която не изисква разбиране, избор и чийто символ стана популярното напоследък наивно прозрение на "разкрепостеното" съзнание: "има една сила"…

Търсим отговори, без да сме си задали въпросите. Искаме да бъдем по човешки утешени, макар и със средства, които по мълчаливото ни предположение надхвърлят границите на човешките възможности. Не се питаме нито в какъв смисъл тези граници са преминати, нито какви последици може да има разместването. Важното е в пространството на личния ни непосредствен опит да получим неопровержими доказателства за възможностите на "свръхестественото" и да се възползваме от тях. Съзнателно или не сме приели условието да не питаме за цената. Нито за начините и времето, когато тя трябва да бъде платена. Така стигаме до "феномените" – всички онези съмнителни обладатели на "свръхестествени способности", "пророци" и "гадатели", които обсебват доверието с идеята, че отвъд видимия, реален, емпирически достоверен свят има друг – невидим, подчинен на тайнствени закони и изпълнен с неограничени възможности (стига човек да се домогне до знанието как да ги използва). Позицията им съдържа посланието че именно те са избрани да ни научат как да се съотнасяме с другия свят. За нас остава да решим да приемем или не подобна помощ, наставничество и водителство. Какво може да ни смущава или ограничава? Как да изберем достойните за нашето доверие?

В религиозното съзнание вярата е ключ за познаване на духовната реалност. Тя е стремеж към Бога, Когото искаме да познаем като източник на живота във всичките му проявления. Тази вяра ни помага да утвърждаваме човешките си пътища в Божествената истина; да "оправдаем" живота си за вечността. Тя не само приема съществуването на другата реалност, но обяснява, в мярата на човешката ни способност за възприятие, мястото ни в нея, обяснява човешката ни съдба в перспективата на Божествения промисъл. Вярата носи послание за смисъл, изисква избор и ясно говори за неговите последици. Според вярата си ние сме обяснени, съзнателни и следователно – отговорни. Но тази отговорност е посилна. Тя изисква да платим с илюзиите си, за да останем в истината и да живеем с нея. Докато сляпата ни "вяра" в свръхестествената стихия често означава да платим с живота си, за да останем при илюзиите.

Каква е вярата, която ни предлагат "свидетелите" на небето, чудотворците, врачките, гадателите? Дали условията на играта с "отвъдните сили", както мнозина ги наричат, са приемливи? Безопасно ли е да се впускаме в тази игра, където залогът отначало е някакъв непосредствен житейски проблем, а в последствие може да се окаже нашият собствен живот, животът ни за вечността? Решението да приемем съществуването на другата действителност, без да търсим правилните основания на съотнасянето си с нея, ни прави неспособни да я разберем и не само това. В тази своя неспособност лесно можем да се превърнем от пасивни зрители в безпомощни жертви. Често не сме в състояние да го съзнаем когато все още имаме сили да се противопоставим. Така безпомощността ни става абсолютна, окончателна, независимо дали се проявява в неуспеха на конкретни опити за съпротива или в примиреното приемане да бъдем включени и подвластни на законите на тази система от феномени, където никой не поема отговорност за съдбата ни нито "тук ", нито "там".

Когато се сблъскаме с явление подобно на "феномена Ванга" не можем да останем само при обективните му белези и да ги анализираме произволно, боравейки с елементарни нравствени съотношения. Преди всичко трябва да оправдаем избора си на критерий, според който преценяваме какво е нравствено и безнравствено, а след това и собствения си нравствен избор. А нравствен избор спрямо Ванга бяхме принудени да направим всички. Тя ни беше представена като явление, за чиито изключителни възможности няма нужда да търсим обяснение. Доколко се касае за реални способности; как тези способности се проявяват и кога в случая е без значение. По важен е общият принцип, според който "процесът" Ванга вече функционира в общественото съзнание. До кой момент тя можеше да бъде възприемана сама за себе си и кога се превърна в симптом, в признак за състоянието на духовните процеси в обществото ни, в заплаха за духовното му здраве? Важно е да се види кой и защо се опитва да "присади" Ванга и подобните на нея в Църквата; да я превърне в критерий за истинност и праведност. И още по-важно – да се проследят механизмите, по които се извършва деформацията в мисленето, успяло да разпознае в нея носителка на Божествена святост.

Каква потребност задоволяват контактите с личности като Ванга? В повечето случаи без съмнение натам ни води безизходицата, страхът, неспособността със собствени сили да се справим с някакъв житейски проблем. Малцина са онези, които отиват от любопитство или вкус към сензацията. Търсим помощ, търсим авторитет, търсим някой, който знае повече за нас и за света и който да ни научи как да постъпим, щом не сме уверени в решенията си. Най-вече търсим някой, който да ни обещае, че ще се справим, ще оцелеем в житейските катаклизми. При това да ни обещае, че ще ни предостави помощта си безкористно и безвъзмездно. Той няма да иска от нас да "вземем кръста си ", "да загубим душата си, за да я придобием отново", "да не си трупаме съкровища тук на земята"… Нашите житейски избори и пътища, духовните ни нагласи и търсения не са проблематизирани. От нас не се изисква да разбираме, да отговаряме. Струва ни се, че получаваме онова, което по право ни се дължи – закрила и избавление от трудностите в "реалния" свят. Оказваме се безрезервно готови да го получим.

Нагласата, с която тръгваме към Ванга, а образът на тази жена е по-скоро събирателен и може да се види като симптом за състоянието на духовните процеси в обществото ни, има много общи белези с религиозната. Тук също има преклонение пред авторитета, търсене на последната дума, висшата санкция, волята свише. Именно тази спонтанна и дори неосъзната религиозност в много случаи води до решението да се обърнем към "феномена" и да се подчиним на неговата воля. Когато остане на това ниво, тя формира своеобразни обяснения на фактите от свръхестествен порядък, за да ги включи в системата на световъзприемане, която вече сме формирали в съзнанието си, без да търсим по-висока логика, която да ги коментира или обяснява. Така ние просто се научаваме да съжителстваме с неизвестното и необяснимото, като се стараем да не влизаме в конфликт с него.

Мнозина обаче не спират до тук. В последно време се появи една засилена динамика на духовните търсения, провокирани от феноменалните прояви. Случаят с Ванга отново е особено показателен. В годините на атеистична пропаганда за нея се говореше като за биологичен феномен и масовото любопитство беше обърнато именно към тези предположения и евентуални обяснения на способностите й. Сега, когато религиозната свобода е вече факт, явлението провокира нови, неочаквано активни духовни процеси. За Ванга вече не се говори като за "петричката врачка", както беше популярна преди години. Делото и се окза изпълнено с неочаквано дъблоки смисли, а жадното народно въображение започна да рисува образа и в какви ли не проекции и мащаби. Също толкова неочаквано представители на интелектуалния елит се оказаха тясно свързани с личността на Ванга, съдбата на нацията – център на нейните пророчества, а нравствените послания – основен компонент на тези пророчества. Ванга стана израз на Божествения промисъл, на Божествената воля. В тази система логично трябваше да бъде включена и Църквата – Православната църква. Случи се една безогледна интервенция в църковното пространство. Макар и неосъзната, тази своеобразна компенсаторна реакция на духовен кризис за съжаление скоро придоби твърде агресивни форми. Без все още да са наясно – и това е вън от всяко съмнение – за отношението на Църквата към делото на Ванга, именно споменатите интелектуалци с нездрав патос се втурнаха да бранят образа и на църковна праведница. Нещо повече – да доказват, че личността на Ванга е олицетворение на истинното лице, живо проявление на християнската идея, "изопачена" и "принизена" в традиционната Църква и потъпкана от мнозина миряни и клирици в нея. Неумело се интерпретираха факти от църковния живот, изказваха се мнения за причините, довели до кризата в Църквата, драматично се сочеше разколът и огромните му пагубни последици върху съдбата на невинния православен народ. И като алтернатива на всичко това се описваше образът на Ванга – утешителка, лечителка, обединителка. Въпросът кого обединява нейното "дело" и около какво като правило не се поставя особено остро, в случаите, в които изобщо се стига до него.

В същото време, колкото по-фриволни ставаха спекулациите, колкото по-настойчиви усилията да се проникне едва ли не механично и на всяка цена в "църковната сграда", толкова по-несъответни и безнадеждно откъснати се оказваха те от своя предмет. Непонятно как "свободните" умове предположиха, че отхвърляйки авторитета на Църквата могат все пак да боравят с църковните понятия, за да докажат някаква истина за Църквата извън нея. Началото на това брожение беше поставено още при създаването на храма "Света Петка" в Рупите, който по замисъл и изпълнение трябваше да бъде православен, когато се прояви пълна неангажираност с църковния канон; тези тенденции се развиха дотам – да се спекулира с идеята за православна святост, като се произвежда светец извън Църквата. Дори само на формално основание идеята, че е възможно да се мисли такова основно църковно понятие извън Църквата е абсурдна.

Ако оставим настрана аргументите за негативното отношение на Църквата към Ванга (които има смисъл да се изкажат само при желание да се чуят по подобаващ начин), къде да видим причините за противоречивото отношение към авторитета на църковната институция? Как да си обясним цялата нескопосана шетня в църковното пространство на множеството претенденти да бъдат учители и духовни просветители на нацията: художници, музиканти, артисти, журналисти и най-неочаквано – политици? Сякаш в някакъв момент от опита си всички тези хора бяха почувствали напрежение, недостатъчност, смут. Симптоматични са именно реакциите на интелигенцията – онази част от обществото, която претендира да бъде в максимална степен събудена, чувствителна, а и отговорна за духовните процеси в него. В случая едва ли може да се говори за осъзнати страхове или събудена отговорност. И все пак тези хора очевидно са изпитали нуждата да скрепят избора си с одобрението на друг, по-висок авторитет – този на Църквата. Да успокоят себе си и другите, че пътят, на който стоят е безопасен и има правилна посока. Това съвсем не е очевидно, когато така или иначе си се докоснал до смущаващи неща, които стоят някъде високо, най-малкото – спрямо собственото ти разбиране. Но какво става, когато има проблем да се получи тази санкция, когато вместо благословия звучи предупреждение, че се касае за нещо неприемливо и рисковано, което може би вече е родило своите лоши плодове; когато стане ясно (или не докрай, но това е без значение), че е трябвало доста по-рано да се чуе мнението на Църквата, да се потърси съвет и помощ? Единственото разрешение за жалост се търси в това да се "прекрои" според личните нужди църковното мислене; да се приспособи църковното учение за нуждите на частния култ.

Подобен революционен подход не иска да разбере основанията на църковната позиция. Той забравя, че Църквата е "стълб и крепило на истината" и не си дава сметка, че ако тази истина целенасочено се деформира за целите на една или друга манипулация, по същество тя не се променя и не губи актуалност. Игнорирането на този факт може да има единствено субективни последици.

"Който има уши, да слуша" – гласи Христовият призив. Евангелската проповед във всички времена е била трудна за възприемане от изкушените умове, от представителите на интелектуалния и духовен "елит". Не са нови в историята на църковното предание опитите за спекулации, повече или по-малко претенциозните новаторски подходи към църковното учение, насочени към подмяна на основни положения и изопачаване на духа на Православието. Църковният организъм си е изработил механизми, чрез които да се справя с подобни посегателства и да пази духовното здраве на своите членове като възпроизвежда и преподава здравите принципи и основи на православното учение. В този смисъл проблемът на самозваните реформатори си остава проблем на личната им способност за съотнасане с абсолютните измерения на Божественото откровение – сърцето на църковното предание. В основата на тази неспособност най-често стои липсата на нагласа и готовност да се откажеш да придаваш на субективните си представи значение на универсален принцип; невъзможността да проблематизираш собествените си светогледни позиции и да се откажеш от тях заради истината или най-общо казано – да превъзмогнеш претенцията на егоизма с всички ограничения и деформации, които неизбежно го съпътстват.

"Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот."(Йоан 12:25) В процеса на случилото се по повод делото на Ванга културно движение за "модернизиране" на каноните на Православната църква се забеляза именно това парадоксално явление – една агресивна, макар и патологична реакция обсеби вниманието, а в много случаи и доверието на съвсем непредубедени хора. С помощта на медиите неспособността на претенциозните оратори да достигнат до разбирането за нравствената атмосфера на православното благочестие се продаде като нова духовна придобивка. Конвулсиите на непривикналите с чистия въздух на храма се сочеха като признак за естествените потребности на "новата" духовност от нови условия. В крайна сметка тези хора напускаха храма, за да останат отвън и да се заемат с анализ на интуициите и "духовните" си предчувствия. Този факт обаче убягна от вниманието на медиите, които представяха манифестацията на новите духовни просветители.

Тъжното е, че когато целият шум отглъхне, а това вече почти се случи, заедно с тези хора извън храма ще останат и част от техните слушатели. Вероятно (в оптимистичния вариант) "учителите" ще стават все по-малко уверени в значенията на проповедта си, каквато увереност впрочем едва ли изначално са притежавали. Може би някога Светлин Русев ще бъде напълно убеден, че Ванга не е храма (каквото и да е имал предвид когато формулира това "догматическо" съждение на страниците на вестник "Труд") но дали все пак не е по-добре никога да не беше изричал подобни неща. Литературните похвати са твърде опасни, когато се прилагат към въпроси на вярата и благочестието особено ако ораторът не съзнава отговорността, с която се нагърбва – отговорност не само за личния избор, но и за духовните процеси, които е провокирал у своите слушатели. Вероятно с течение на годините и у нашия народ ще се формира така нареченото църковно съзнание, ще се придобие и съответната култура. Радостно би било тези процеси да се развият като начало сред интелигенцията, макар че коментираните събития не дават много поводи за оптимизъм. И все пак, по израза на Г.Флоровски: "Християните са доказали, че е възможно да се преориентира културният процес без да се изпада в предкултурно състояние_" Да се надяваме, че този принцип ще се прояви и в нашите условия. И макар да се сблъскваме с подобен нездрав активизъм от страна на новите "мисионери", нека да очакваме, че техните усилия постепенно ще стихнат или ще потърсят своята правилна посока. А сега, посред абсурда, на който сме свидетели, можем и да останем с оправданието: "не знаят какво вършат". И все пак много от тези рискове можеха да бъдат избегнати, ако се помнеше предупреждението на св. апостол Иаков: "Братя мои! Недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим" (Иаков 3:1)

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

1 Response

  1. Plamen Anchev Stoianov каза:

    Конспектът е много добре подготвен.Литературата е посочена добре. Конспектът маже да служи и на студентите по църковно право.

Споделете в социалните мрежи