Светини

Сп. Мирна, бр. 29, 2007 г.

„Святост”, както и „любов”, както и много други български думи, изглеждат изтъркани до степен на пределна износеност; лъснати до огледален блясък от непомерна употреба – с онази лъскавост на омазнени ръкавели, в които се оглежда единствено собственото ни невнятно лице. Много неща наричаме „свети” – майчицата, родината, военните гробища, истината (особено неудобната), Русия, народното дело. Светиня е бойното знаме. „На колене, любезни читателю!”, възкликва Захари Стоянов по повод „светилището Батак” и неговите мъченически кости.

Тази всеприложима думичка обаче има поне три интуитивно долавяни от колективното ни съзнание важни измерения:

Тя касае личността в най-дълбоките й пластове, основания и същност. Досегът със святото не минава без последствия за душата. Нещо повече, биха казали вярващите – личността става личност именно от досега си с тази трудно назовима реалност, която разтърсва битието ни, дори когато не го съзнаваме докрай, за да ни издигне над и отвъд нас самите.

Тя има отношение към материята и към духа едновременно. Светостта е субективното усещане от взаимното проникване между двете. Тя се случва на границата между двата свята и там, където това проникване бива усетено, въздухът затрептява – и този хармоничен резонанс се предава от човек на човек, от поколение на поколение.

Тя е толкова дълбока, че засяга онова мъчително за богословите понятие „човешка природа” – и затова я преживяваме не само като личностна, но и като общностна реалност. Народите имат своите свети места, както имат своите светци.

Срещата (и бойното поле) между небесното и земното става в човешката душа. Човекът е средоточието на двата свята, а Боговъплъщението е в основата на нашата надежда за спасение. В жертвената любов на Сина Бог приема върху Си нашата природа, слизайки. Светците получават по благодат освещаващите енергии на Божията природа, изкачвайки се по духовната стълбица. Светостта е загарът от Божията светлина – изгаряща, но преобразяваща – върху лицето на един изкачващ се към Източника на всяка святост пътник. Защото светостта на светците не е тяхна. Тя е на Бога, а с нея Той освещава цялата Църква.

…Има места, наситени с човешка молитва, „намолени”, омолитвени. Стари параклиси, схлупени църквици с едва различими стенописи, манастири, почти предали се на вездесъщия плевел, но все още крепящи се. На тези места нашите предци са се молили за спасение или за избавление от задаващия се от юг поробител. Нашите баби и дядовци са се молили за децата си. Молили са се за нас.

Да събираш пари за стари църкви е сякаш предварително обречена кауза. Обикновено те са високо в планината, на труднодостъпни места, или пък в равнината, но посред камениста или обрасла с бучиниш пустош. От много от тях са останали едва крепящи се купчини камъни, сякаш редени от малко дете, което си е отишло много отдавна. В тях никой не е влизал с молитва от години, десетилетия, столетия може би. Сякаш всичко им е било изтръгнато.

В центровете на градовете и из курортните градчета се изправят нови бели църкви; накацват като млади гълъби по духовната карта на България, а престарелите им братя и сестри са оставени да умират бавно посред непроходими къпинаци – почернели от пожари, осквернени от весели компании, целите надраскани с пошли споменници, неугледни и обречени. Новите богаташи не ги и поглеждат – те търсят места равни, високи и широки, за да издигат там онези другите, новите църкви, където ще има месингова табела с техните имена. Защото не върви да сложиш месингова табела в стара църква.

Новите църкви са бъдещето. Там има мрамор и алуминиеви дограми. Стенописите още ухаят на прясна боя, а вратите – на безир. Там идват хора, кръщават децата си, женят се и се мъжат, а свещениците им „са добре”. Да те изпратят в нов градски храм за един млад свещеник е все едно за един току-що завършил студент по медицина да получи назначение в Университетска болница – престижно и доходно; спокойни дни за него и семейството му.

Често ходя в една напълно разрушена гробищна църква в селото, където живея. Покривът е рухнал и по образите на светците са потекли и засъхнали мътни ручейчета кал от озъбените стени. През образа на Божията майка в олтара минава пукнатина дебела колкото длан и от нея бодро крачи по стената дълга мравешка върволица. Къпините растат направо от пода и драскат лицата на светиите. Природата си взима обратно своето. Като джунглата от книгата за Маугли, която бързо завзе разрушеното от слоновете село. В ушите ми бият ритмично стиховете от тази история на Киплинг: „Канела, горчива канела, ще скрие тук всички следи…”
Напоследък водя там и дъщеря си. И в кратките мигове, когато се смълчаваме и заставаме неподвижно пред някой едва различим образ, за нея пребиваването в това място се превръща от приключение в нещо друго.

Това „нещо друго” няма как да й покажа в новите църкви с ярките бои и месинговите табели. Да, и те ще остареят един ден; в тях и сега се молят хора и се служат литургии – но още не са „намолени”.

Ако една стара църква бъде възстановена, тя няма да съперничи по благолепие на един нов храм. Ще си остане схлупена, варосана, може би дори – и малко кривичка. Но ако успеем да запазим някои от тези островчета на мълчанието, ще получим огромно богатство – миризмата на старото дърво посред планинската тишина; дълбочината на погледите на потъналите в мазилката образи, които ни гледат по-отдалеч и затова ни виждат по-добре; тишината на уединението, в която дори кръжащите в хладината мухи бръмчат някак съсредоточаващо.

Разбирам и споделям напълно един често срещан аргумент: защо да се правят църкви на места, където не живее никой и в които никой няма да влиза? Защо да се харчат огромни суми за бели паметници на една липсваща вяра? Защо да се градят църкви в села, където няма духовен живот? Нали ако хората там искат да се молят, те биха се молили и в плевник – а църква биха построили със собствени средства, такава, каквато могат да си позволят? Получавам непрекъснато писма с горе-долу следното съдържание: „В нашето село сме останали 20 човека, предимно възрастни хора. Наскоро кметът реши да направим църква, и от името на църковното настоятелство се обръщам към вас… Сумата е непосилна…” и т.н. Обикновено се обаждам на подателя по телефона с един-единствен въпрос – има ли вярващи хора в това село? В повечето от случаите отговорът е еднотипен: „Преди като имаше църква, идваше попът по празниците, но я се съберат две-три жени, я не…”

Виждал съм и немалко щастливи завършеци на подобни църквостроителни одисеи. Мобилизират се деца и внуци по София и големите градове, някой се сети да прати пари от далечна чужбина – и току-виж, насред обезлюдялото село се вдигне някоя белоснежна камбанария. След шумното курбанно освещаване и народно веселие, нещата си идват по местата – „попът” идва по празниците (сиреч два-три пъти в годината) и две-три възрастни жени стоят чинно през по-голямата част от литургията. И то ако „попът” не го е грижа за приходи, свещодобиви и требочасове. Ако го е грижа – може и очите му да не видят в това село.

Често се питам – кому е нужно всичко това, цялото това щуркане нагоре-надолу в името на купчината цимент и тухли, мислена и осъществявана единствено като паметник и знак (понякога просто напук на турците от отсрещната махала)? Какво ли би станало, ако с една вълшебна пръчка всички тези пари, дадени за нови празни църкви по градчета и селца, бяха използвани за просвета? Ако в продължение на десет години няколко стотин души можеха да обикалят тези села и да говорят с хората, да живеят с тях и да им помагат – и да свидетелстват с живота си? Колко християнски общини биха се създали – с истински молитвен живот и силна вяра, за която нямаше да има нищо невъзможно? Как ли би изглеждала днес България?

Фантазии. Междувременно логиката, по която се строят новите храмове у нас, се прилага и спрямо манастирите – и тук нещата добиват още по-притеснителен облик. В спомените ми изплува кахърното лице на една стара игумения, която в напреднала възраст и подпухнала от един куп старчески болести, беше струпала огромно количество строителни материали в двора на празния си манастир – за нова сграда. Беше превърнала последните години от живота си в трескав кошмар от преследване на мечтата си. Опитвах се да я попитам деликатно за какво й е всичко това и защо не обърне повече внимание на послушничките, които идваха и си отиваха, без да могат да се задържат. Тя ми каза: „Трябва да направя нова сграда и тогава да умра. Иначе нито едно младо момиче няма да се задържи тука и манастирът ще опустее”.

Може би е била права. Но от всичко, което знам за монашеството, едно ми се вижда трудно оспоримо – не манастирът прави монасите, а обратното. Сега в повечето случаи строим манастири както се залага празен кошер с надеждата да се заселят в него пчели. Нещо дълбоко сбъркано ще да има в тази постановка, щом дори игумените приемат за нещо естествено монасите да избират манастир както се избира хотел за почивка. Може би трябва да започнем да слагаме и съответния брой звезди на портата на всеки манастир – да се пести време на търсещите монашеския начин на живот. Не беше ли идеята на монашеството някак, ами, различна? Но понеже не съм монах, това не е моя работа, прави сте.

Това, което е моя работа като мирянин, също ме поставя пред трудни избори. Защото, когато става въпрос как да бъде използван най-добре един ограничен ресурс, светлият пример на това, което се твори в повечето наши епархии, по-скоро ме обезкуражава, отколкото да ме насърчи.

Като граждани в една сравнително бързо развиваща се икономика, сме заливани непрекъснато от какви ли не послания и настоявания за каква именно благородна църковна кауза да дадем парите си. Някъде строят нов храм в голям град и от целия български народ се очаква да помогне – сякаш в този град живеят само бедняци. Другаде искат да правят „арка на Православието”, та да можем да дразним во веки веков южните си съседи от границата. Трета група будни граждани са се сетили да построят отново манастир, съществувал не знам кога си на не знам кое си място. Не че всичко това са лоши каузи (може би само за арката си оставам на друго мнение) – просто ми се струва, че щом се касае за планове за бъдещи молитвени домове, отговорността трябва да е най-вече върху местните хора. Храмът ще бъде за тях онзи Сали Яшаров „себап” от разказа на Йовков – нека го построят със собствени сили, за да го почувстват като свой. Нека не им разваляме радостта с недоосмислените си патриотарски дарителски жестове – за да го обикнат и да се грижат за него, трябва да го изстрадат. Няма друг начин. А ние нека се огледаме около себе си.

…Но за онези около 300 потресаващи руини на храмове и манастири из планините и полетата на България няма кой да се погрижи. А нуждата от тях не е по-малка, отколкото от новите храмове. Дори бих казал – по-голяма е. Защото, строейки нова църква, гледаме напред и мислим за децата си. Грижейки се за старите светини, мислим за дедите си, а църквостроители без минало са обречени на потомство без вяра.

Затова нека не подминаваме развалините. Там, сред напечените от слънцето камъни и сриналата се с въздишка мазилка, има едни парчета от стенописи, откъдето ни гледат десетки очи, а между тях се процежда червеникава кал като кървава пот. Трябва да намерим сили в себе си да застанем пред тези погледи. А кой какво ще направи после, си е негова работа.