Архим. Кирил Говорун: „По украинския въпрос Вселенският патриарх имаше избор между две злини и избра по-малката“
Архим. Кирил Говорун, украински богослов и клирик на Московската епархия на Руската православна църква, доцент в университета „Лойола Меримаунт“ в Лос Анджелис, споделя в интервю пред сръбския сайт Teologia.net гледната си точка по казуса с църквата в Украйна...
В последната Ви книга “Скелето на Църквата” една от основните Ви тези е, че автокефалията и автономията са били използвани в миналото като инструмент за еманципация на народа и на църквата. В какъв смисъл Украйна се нуждае от еманципация 27 години след обявяване на нейната независимост?
Наистина, след като изучавах историческата еволюция на автокефалията, стигнах до извода, че има голяма разлика между този институт в неговите средновековни и съвременни варианти. Средновековните автокефалии са били използвани, за да се строят империи. Такива са били автокефалистките движения в средновековна България, Сърбия и Москва – при тях са противостояли на Римската (Византийската) империя и са се опитвали да я заместят със свои собствени империи. За да постигнат тази цел, са използвали автокефалията като инструмент. В по-съвременната история, когато Сърбия и други балкански народи са се борили да се освободят от Османската и от Хабсбургската империя, отново е бил използван този инструмент. Този път обаче автокефалията е била използвана не за изграждане на нови империи, а за разрушаване на стари такива; автокефалията се превръща в инструмент на народостроителството.
Сръбската и българската автокефалия еволюират от имперски в антиимперски, но руската остава във вида си от Средновековието. Дори в наши дни тя продължава да допринася за изграждането на империи. От руска гледна точка, Украйна е крайъгълен камък за всеки руски неоимперски проект. От тази позиция руснаците могат да поддържат единствено собствената си автокефалия, но не могат да приемат украинската в никакъв случай. След агресията на Русия в Украйна през 2014 г. Украинската православна църква остана единственият руски имперски форпост в Украйна. Следователно, повечето хора в Украйна смятат, че за да се еманципират от нео-съветската империя, тяхната Православна църква трябва да е автокефална. Типологично погледнато, украинската аргументация за автокефалия е абсолютно същата като сръбската или друга балканска такава през 19-и век. Разликата между украинската и сръбската автокефалия е, че първата бива отлагана.
Ако Константинопол изпрати томос за автокефалия в Украйна, кой ще го получи? УПЦ (Московска патриаршия), УПЦ (Киевска патриаршия) или УПЦ? Доколкото знаем, УПЦ (МП) не е пожелала автокефалия и е напълно доволна от автономния статут.
Някои епископи на УПЦ (МП) подписаха искане до Вселенския патриарх за даване на автокефалия на Украинската църква. Такива искания бяха изпратени до Фенер и от други украински православни юрисдикции. Томосът за автокефалия ще бъде отговор на тези искания. Но тя (автокефалията) няма да бъде дадена на никоя от църквите, които са я поискали, а на нова църковна структура. Структурата ще бъде създадена на събор, на който ще вземат участие епископи от всички украински църкви. По този начин няма да се легитимира разкол, както твърдят някои руски противници на украинската автокефалия, тъй като няма да бъде призната нито една от съществуващите разколнически групи. Напротив, тези групи ще бъдат разпуснати по силата на решение на епископите, които ще създадат нова група; тази нова група ще получи томоса и въз основата на този томос ще изберат предстоятеля си.
Ако автокефалия бъде предоставена на други две църковни общности без УПЦ (МП), ще се озовем в ситуация на две канонични църкви на една територия. Едната ще бъде канонична в очите на Константинопол, а другата – в очите на Москва. Това ни отвежда към модела на диаспората – повече от една канонична църква в рамките на една и съща територия. Не съм сигурен, че този модел е донесъл особена еманципация на православните зад граница. Страхувате ли се, че такъв модел в Украйна ще донесе не толкова еманципация, колкото нови конфликти?
Както вече обясних, автокефалията няма да бъде предоставена на нито една от съществуващите разколнически групи в Украйна, а на съвсем нова църква. В същото време – да, прав сте, московската юрисдикция ще продължи да съществува в Украйна. Прав сте също, че този модел с многото юрисдикции напомня за ситуацията с диаспората. Според мен въпросният модел не е идеален, но има потенциално еманципиращ ефект върху енориите. Общности, които могат да избират между две канонични юрисдикции, ще бъдат притискани по-малко от страна на административните църковни власти. Този модел според мен е по-малкото зло в сравнение със сегашния, когато милиони православно вярващи в Украйна остават извън каноничната рамка. След 2014 г. хиляди верни напуснаха каноничната Православна църква в Украйна, защото тя подкрепяше руската агресия. Някои преминаха към гръко-католическата, други – към разколнически групи, а доста напуснаха въобще църквата. Това се превърна в сериозен пастирски проблем и той е в основата на загрижеността на Вселенската патриаршия. По украинския въпрос Вселенският патриарх имаше избор между две злини и той избра по-малката. Решението не е добро, но е много по-добро от запазването на статуквото.
В книгата си “Паноптикум на Великия и Ужасния” не пестите критиките си към църквите, участвали в Критския събор. Още по-очевидна е критиката Ви към Вселенската патриаршия. Променихте ли отношението си към Вселенската патриаршия към този момент, когато твърдите, че Константинополският патриарх трябва да упражнява повече власт в междуправославните отношения?
Като църковен историк не мога да идеализирам Вселенската патриаршия. Но в сегашната всеправославна ситуация смятам, че тя има историческата роля да изведе църквите от задънената улица, в която се намират. За мен е ясно, че повечето православни църкви днес се интересуват много повече от корпоративните си интереси отколкото от всеправославното единство и солидарност. Силен пример за това са последните войни в Грузия и Украйна. Единствените войни в Европа в началото на 21-и век бяха войни между православни народи – руснаци и грузинци през 2008 г., руснаци и украинци от 2014 г. Малко преди това бяха войните след разпадането на Югославия. Вътрешноправославните конфликти трябва да бъдат основна грижа на православните църкви, но повечето църкви си затварят очите за тях. Само Вселенската патриаршия излезе и предложи да се направи нещо по въпроса. Смятам, че това е много важно за световното Православие и Вселенската патриаршия доказа, че е на нивото на историческата си роля.
В историята почти всяка църква, която получава автокефалия, влиза в дълъг и горчив период на борби и разколи. Мислите ли, че през 21-и век православният свят най-после ще се научи да води диалог, така че тези конфликти около автокефалията да бъдат избягвани за в бъдеще? Или може би автокефалията сама по себе си е доказателство, че не сме способни да говорим и решаваме проблемите си като цивилизовани християни?
Процедурите около автокефалията са подобни на процедурите около съборността – вярваме, че са важни за нашите църкви, но не можем да ги следваме съвсем гладко. Последният Всеправославен събор е добър пример за това – всички православни църкви се подготвят за него поне от 60-те години на миналия век, а някои се отказаха от него в последния момент. Мисля, че когато се научим да практикуваме съборността и да приемаме автокефалията с повече разбиране и с по-малко борби, можем да твърдим, че православните от всички народи са една Църква не само на думи, но и на дела.
В едно свое интервю разказвате за многото опити украинците да имат своя църква. Споменавате за периода 1917-1923 г., но не говорите за периода 1941-1945 г. И в двата случая Украйна е под немска окупация. Опитът за автокефалия през 1941-45 г. важен ли е бил според Вас?
В други статии и глави на книги се занимавам с украинската борба за автокефалия по време на нацистката окупация на Украйна. В този период тази борба е била подкрепяна от Полската църква, която получава автокефалия през 1924 г. от Вселенската патриаршия. Важно е да се отбележи, че нацистите са били против движението за автокефалия в Украйна. Те смятали, че това движение помага на Украинската въстаническа армия, която по това време се борела на два фронта – срещу комунистите и срещу нацистите. Нацистите по-скоро подкрепяли т. нар. автономистко движение, което искало да запази връзките с Москва и се противопоставяло на влиянието на Вселенската патриаршия в украинската ситуация. Както виждаме, движенията за и против автокефалията не са се променили особено.
Как възприемате своята лична роля в този процес? Като посредник, който се опитва да възстанови диалога, или като някой, който се бори за еманципация?
Възприемам себе си най-вече като посредник за сближаването между антагонизираните църкви в Украйна. Опитвам се да играя тази роля поне от десет години насам, когато отговарях за Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ (МП). През 2009 г. обявихме началото на диалога между УПЦ (МП) и Киевската патриаршия. Три дни след това бях преместен в Москва. За мен това беше ясен знак, че Руската православна църква не желае истински диалог между църквите в Украйна. Москва остави празнина, която сега Константинопол запълва. | Teologia.net
Превод от английски: Пламен Сивов
