Българско Православно възраждане сега

Ето българското православно възраждане: името Му е Бог-е-с-нас. Сега, винаги и във всички векове. Извън времето и историята, които не са Божии измерения, а човешки.

Когато ни се струва, че нашето възраждане в Христа започва, истината е, че то винаги е било с нас. Ние започваме.

Българската Църква – както и Църквата въобще – достигна своя исторически зенит още със своето създаване. Златният ІХ век на България не се мери със смъртоносния блясък на победите на цар Симеон, а с нетленния златен светлик около ликовете на деветорицата светци-основатели Кирил, Борис, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд, Ангеларий и Иоан Рилски.

Вековете след този връх са времена на постепенен стратегически упадък с редки нетрайни въздигания пред главоломни рухвания.

Сребърният ХІV векна светителите Теодосий, Евтимий и Киприан е последван от вековете на османското иго.

Бронзовият ХІХ век– време на новомъченици и будители – е последван от най-ниското падение през изтичащото сега столетие.
Железният ХХ век е за Църквата ни време на движение надолу, а през последното десетилетие тя достигна до най-ниската точка в цялото си съществуване.

И тъкмо днес в 2000-та година най-сетне се съзира начатъкът на ново стратегическо движение – нагоре.

Рухването на комунистическия строй след 1989 г. поднесе на Българската Църква на тепсия едно „ново” историческо призвание – прастарото й изконно призвание на народен водач. Но тя не успя да отвърне достойно на предизвикателството. Клирът не се издигна на висотата на възгласа „достоен!”, с който народът единодушно гласува неговите свещенослужителски правомощия.

А времето беше жадно. Жадни бяхме именно за вяра, за духовност, за непреходност, за тайнство, за пречистване, за упование – тоест за Църквата. Такова жадно време веднъж се дава, като златен талант, който трябва да бъде удесеторен – и веднъж се изпуска. Изпуснахме го. Изпуснахме това златно десетилетие.

Но днес – тъкмо в юбилейната „благодатната година Господня” – вече имаме основание да кажем, че Българското православно възраждане започва. Едно възраждане привидно без водач, без програма и без манифест – и може би тъкмо затова по-истинско. Защото щом то става въпреки нашето недостойнство, значи ясно е Кой го прави.

Аз знам, че възраждането вече е тук. То е навсякъде. Усещам благоуханието му. Дочувам стъпките му.

Но то не може да бъде доказано. Не може да бъде вписано в логиката на времената или приспособено към пророчествата на Апокалипсиса.

Не. То не започна с някакво крайъгълно свръхсъбитие, с някакъв определен ден и час, с някаква конкретна българска личност или институция, която да може да бъде посочена и да кажем: ето, от тук започна. Дойде неусетно и всепроникващо, тъй както идва пролетта. Със сигурност.

Преди две години само мечтаех за него. Преди една година усетих, че приближава. Сега вече знам, че започна.

БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА: РАЗДЕЛЕНИЕ И ВЦЕПЕНЕНИЕ

Разделението в Българската Църква е най-важното и най-пагубното събитие в нашата история през последните десет години. То дискредитира Църквата и Православието у нас тъкмо в историческия миг, когато народът имаше най-голяма нужда от покаяние, проповед, упование и духовно водачество, най-силно копнееше да се върне в лоното на родната вяра.

Този исторически провал има двоен корен. От една страна, ръководство на Църквата не се осмели да поеме полагащата му се историческа роля и изпадна в състояние на нравствено и умствено вцепенение. Създаденият вакуум беше запълнен от сектите и от „ядрения” йеромонах Христофор Събев.

От друга страна, ръководството на Съюза на демократичните сили – партията хегемон на политическите промени у нас през последните десет години – изпадна в съблазънта да вземе властта в Църквата.

Самоуспокоителното твърдение, че у нас няма църковен разкол – в смисъл, че няма догматическа схизма – е едновременно точно, несъстоятелно и дълбоко неистинно. Истината е, че в тялото на Църквата ни зее незарастваща рана, през която нахлуват всякакви опасни за живота зарази.

Три пъти Светият Синод пропусна възможността да се справи със смъртоносната болест.

Първият път – когато не прояви смелост и далновидност своевременно да низвергне Христофор Събев. Така направи възможно неговото ръкоположение за „епископ”, а оттам съблазънта за църковен преврат чрез епископата.

Вторият път – когато тримата митрополити-отцепници Пимен Неврокопски, Панкратий Старозагорски и Калиник Врачански поискаха да се покаят и върнат – при условие, че запазят епархиите си – и не бяха приети. Така стана възможно създаването на „алтернативен синод” с „патриарх”.

Третият път – когато, след като се призна пред света за неспособно да реши собствените си вътрешни проблеми, след като прие условия много по-тежки от предишните, след като изтърпя болезнената операция на Всеправославния събор в София – ръководството на Църквата ни пропусна мига да затвори раната. Не взе инициативата в свои ръце, не приобщи блудните синове с един жест на великодушие, строгост и опрощение.

През цялото това време СДС залагаше на погрешната и исторически пагубна карта на духовното майцеубийство – повярвал в привидно хитрия замисъл да осъществи църковен преврат.

Но как би могъл да се осъществи такъв преврат в една свещеноначалническа (йерархична) институция в условията на демократично общество? Това е една умствена свръхзадача, която е по силите само на много голям ум. Но пък колкото по-голям и дълбок е един ум, толкова по-ясно той вижда колко плитка, и зловредна есамата поставена задача-цел.

Управляващата днес партия още не се е научила да надмогва грешките си като ги признава. Още е в умствено вцепенение относно провалената си църковна политика. Цената на непризнаването на провала е днешната гузна, безгръбначна и безлична политика на СДС спрямо Църквата. Цялата му стратегия се свежда до тактиката да изчака кончината на набедения за „комунист” патриарх Максим и едва тогава да спре подкрепата си за съчинените уж-антикомунистически църковни отцепници. Които отдавна вече не вярват в своя театър и чакат само как да изтъргуват с най-малка загуба завръщането си в лоното на Църквата-майка.

И тъй разделението в Българската Църква вече няма кауза, няма енергия, няма бъдеще. Предстои единяване – не съединяване на две равностойни части, а присъединяване на отцепниците – което ще стане въпреки всичко и всички: въпреки историческата грешка на СДС, въпреки историческите провали на ръководството на Българската Църква, въпреки днешното вцепенение на Църквата и на управляващата партия, въпреки липсата на висока класа и от двете страни.

А единяването на Църквата неминуемо ще се превърне в мощен поощрител на българското православно възраждане.

БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА: СВЕЩЕНОСЛУЖЕНИЕТО

Мерена по всички човешки мерки, Българската Църква е една дремеща, самодоволна, безволева, бездейна институция, която е недостойна за своето тъй високо призвание. Наистина е така.

Но.

Българската Православна Църква съществува. И простият факт на нейното съществуване е най-важното достояние на цялата българска история, за което можем само да викнем с благодарност: алилуия! Да, с този патриарх, с този епископат, с това свещенство. И кой ли от тях е наистина достоен за Христа? И колко прекрасно щеше да бъде, ако бяха достойни!

Но кой ли пък от нас е наистина достоен за тази извънмерна благодат: че съществува Българска Православна Църква, като част от Едната, Светата, Вселенската и Апостолската? Кой от нас заслужи да бъде син на Невестата Христова?

Тя извършва най-важното: свещенодейства. Недостойнствата на свещенодейците ще паднат като огън и жупел върху техните глави, а благодатта на свещенодействието се изсипва като неспирен благодатен водопад върху нашите.

Българският клир – с всичките му безброй недостатъци и падения – съществува. Той извършва най-важното: свещенодейства. Чрез него – по свръхестествен и тайнствен начин – при всяка литургия става непостижимото чудо на евхаристията. И всички ние, които се срамуваме от недостойнствата на този клир, нямаме право да го разобличаваме преди да сме му благодарили, да сме му се поклонили и да сме му целунали ръка.

И още. Българските църковници ще станат по-добри, по-умни, по-надарени и по-действени, когато по-добрите, по-умните, по-надарените и по-действените синове на този народ станат църковници.

Вече започва въцърковяването на умствените и действените първенци на България и това е един от белезите на православното възраждане, което вече е налице в други православни страни. Където в общественото съзнание все повече Църквата – това не са „те”, а сме „ние”: аз и ти.

Наистина си струва да се възражда именно онова състояние в Златния век на св. Борис, когато водещите умове, таланти и личности на епохата бяха духовници. Защото Премъдростта, която се съдържа в тайнството, дава по-високо осъществяване за ума, таланта и личността.

Инак „Южната царица ще се изправи на съд с човеците от тоя род и ще ги осъди, защото тя дойде от край-земя, за да чуе премъдростта Соломонова, а ето, тук има повече от Соломона.” (Лука, 11:31).

ВЪЗДИГАНЕТО НА ПРАВОСЛАВНИТЕ ЦЪРКВИ

През последното десетилетие Православието е в тих, но осезаем възход навсякъде по света. Това е особено явно в бившите комунистически страни, а също така в Западна Европа и в Съединените щати.

Българската Църква в досегашните времена-личности на своя най-голям упадък има щастието да общува с въздигащи се близки сестри-църкви: в Русия, Румъния, Сърбия, Македония, наред с традиционно силната в Православието Гърция.

Православното книгоиздаване – особено в Русия и на Запад – попълва важни празнини в българската духовна книжнина. Общението с живи високи духовници, богослови и с действащи православни институции от ближните ни църкви създава благоприятна среда и за нашето собствено въздигане.
Благотворно действат живите примери за православно свещеноначалничество, като благочестието на сръбския патриарх Павле, себеотрицанието и покаянието на румънския Теоктист, работоспособността и водаческия дар на руския Алексий.

Благотворно действат живите примери за възраждащо се монашество, за въцърковена интелигенция и за Църква, която – вместо като нашата все да се оплаква как всичко и всички й пречат и все да се окопава в кръгова отбрана – да бъде истински войнстваща, да задава духовния пулс на цялото общество, да бъде мисловен двигател за решаване на възникващите обществени задачи, да обгрижва и освещава всички страни на обществения живот.

Българската Църква е много зле. Което изкушава някои да приписват нейното недостойно състояние на „последните времена”. Живите примери за възраждане в ближните ни църкви доказват, че не „времената” са ни виновни, а самите нас не ни бива. И още, че няма толкова тежко състояние, от което да няма възможност за въздигане и спасение, щом само направим правилните усилия в правилната посока. Та нали „ето, тук има повече от Иона” (Лука, 11:32).

ВЪЗРАЖДАНЕТО НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ

Да. Съвсем убедително може да се доказва, че възраждането на Охридската архиепископия не се отнася пряко към православното възраждане в България.

Защото:
1. Архиепископията е автокефална и следователно не принадлежи към диоцеза на Българската Църква.

2. Отделянето на Охридската архиепископия от Сръбската Църква беше противоканонично. Българската Православна Църква е длъжна свято да спазва каноните и да не признава неканонично обособената Архиепископия.

3. Вътре в самата Македонска Църква има силни противобългарски чувства. В Република Македония основната идеология е македонизмът. И това е вярно както на политическо-държавно равнище, така и сред народа. Мнозинството от людете там нямат съзнанието, че живеят в лъжа и че дават чрез живота си плът и кръв на тази лъжа.

4. В Република Македония има силно настъпление на исляма. В Скопие джамиите са повече от православните храмове. Секти и реформистки „църкви” са напреднали дотам, че самият Президент на републиката е методист.
Да. Всичко това е така.

Но.
 
Аз бях там. И видях: има православно възраждане в Македония.

Има възраждане на македонското монашество. Има въцърковяване на младежта и интелигенцията.

А трескавото търсене на национална самоличност в Република Македония не може да бъде истинско, ако не доведе до истината, тоест до Православието, тоест до славянобългарския равноапостолен ІХ век.

Верният исторически аршин за народа и от Република България и от Република Македония е един – Златният век на деветорицата светци-основатели Кирил, Борис, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд, Ангеларий и Иоан Рилски.

Притисната отвсякъде – от албанския ислям, от гръцкия шовинизъм, от западното сектантство и от сръбския църковен експанзионизъм – възраждащата се Охридска архиепископия няма да може да оцелее без истината. И нейното възраждане наистина е част от нашето.

И „неканоничното” братско евхаристийно общение на братя в Христа, митрополити от Българската патриаршия и Охридската архиепископия, беше осъдено съвсем според буквата на закона от нашия Св. Синод. Но всички знаят, че истинно беше общението, а не осъждането – както при Соломоновия съд истинна беше майката, която излъга, за да спаси детето си.

Българската Православна Църква, която е майка на Охридската архиепископия, има свещен дълг пред своите първооснователи св. Борис, св. Климент и св. Наум да действа незабавно, ежедневно, неуморно и всячески за приобщаването на Архиепископията към единното тяло на Всеправославната Църква. Изпълнението на този дълг ще ни възроди.

СОФИЙСКИЯТ БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ: БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ

Не е нужно да си вътрешен в делата на Богословския факултет на Софийския университет, за да усетиш колко тежко болна е богословската алма матер. Достатъчно е да хвърлиш поглед върху окачените в рамки по стените библейски „илюстрации”, за да се усетиш в лоното на безпросветен провинциализъм, сивота и посредственост.

Няма я боговдъхновеността. Липсва брожението на ярката мисъл. Липсва онази атмосфера на празнично навлизане в континента на най-висшето познание. Липсва усещането за благодат.

Къде са онези достолепни старейшини на одухотворения разум, спрямо които се чувстваш малогабаритен? Къде са онези блестящи младоци, преливащи от знания и от енергия, спрямо които се чувстваш задминат?

Вместо това срещаш обременени люде, които отбягват погледа ти. Чуваш за компроматни войни, за агенти и доноси.

Вместо да се покрие със слава като една от главните духовни и мисловни работилници на България в последното ключово десетилетие, Богословският факултет в София стана място на интриги и вътрешни борби, опити за кариеризъм чрез „разкола”.

Тук не се роди нито една истинска идея, нито един почин.

Но. Богословският факултет работи. През него минаха стотици млади хора, които – въпреки всичко – се приобщиха към богословието и към Църквата, оставайки чисти и незаразени от наследствените болести на факултета. И ето че днес тези люде са част от живия духовен елит на България. Срещам ги навсякъде – като монаси, свещеници, миряни – едно ново църковно поколение, чието време все повече идва.

Измежду тях се излъчват и преподавателите по вероучение: тази тъй зле подготвена и тъй зле осъществена учебна дисциплина, която – пак и пак въпреки всичко, въпреки нашата немощ и неспособност – извършва една безценна, благословена, спасителна и възрожденска дейност.

НОВИЯТ ДУХ В ЕНОРИИТЕ И НОВИТЕ ХРИСТИЯНСКИ ОБЩНОСТИ

Познавам ги съвсем малко. Не разполагам с никакви социологически изследвания. Имам представа само от живота на няколко отделни енории от София, Варна, Сливен, Бургас. В статистически смисъл моите впечатления са съвсем непредставителни.

И все пак. Всеки, който е живял с проблемите на духовността и Църквата през последното десетилетие, не може да не усети зараждането на нов тип енорийски живот.

Редом с класическата българска енория, състояща се почти единствено от мили бабички, се роди един съвсем нов феномен: младите, богословски образовани и дейни енориаши, които четат и обсъждат светите Отци, издават вестници, списания и книги, поддържат живи и действени връзки с Православието в чужбина, работят в Интернет, занимават се с дякония и катехизация, търсят старчеството и духовното развитие.

Явлението е съвсем ново. Тепърва му предстои да се разрасне, развие, осъзнае и конституира, което ще го зареди с допълнителна енергия. Това са новите православни християнски общности – без комплекси, без провинциализъм, действени, окати, умни, силни – които все повече ще създават облика на Църквата ни още през следващото десетилетие. Обнадеждаващото е, че този „нов дух” в енориите е светоотчески. Че копнежът не е по „модернизация”, а към изворите.
  
ЕВХАРИСТИЙНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
   
Никой не знае какъв е броят на православните в България. Според различните критерии той е между седем хиляди и седем милиона.

Ако приемем за критерий само словесното самоопределяне като „православен”, вероятно броят на людете с такова самоопределяне не се е променил чувствително през последните 1-2 години.

В това време обаче съвсем ясно се вижда значително – може би двукратно или трикратно! – увеличение на броя на постещите, изповядващите се и причастяващите се. Поне така беше в София през настоящата 2000-на година: едно истинско евхаристийно възраждане. И то въпреки всички действащи отрицателни фактори – „разколът” и т.н.

За съжаление Църквата ни не е в състояние да изследва, да осмисли и да поощри това извънредно важно явление. Не умее дори да му се зарадва и да почерпи сила от него.

ПРАВОСЛАВНОТО КНИГОИЗДАВАНЕ
   
Българската Църква няма книгоиздателска политика. Няма стратегия. Собствено тя няма значимо книгоиздаване – що-годе сравнимо с това у другите православни църкви.

Казват: няма пари! Но нека не се лъжем – един-единствен луксозен църковен автомобил струва колкото сто издадени заглавия.

Един-единствен безпаричен частен книгоиздател на православна литература има през последните 2-3 години няколко пъти по-голяма продукция от тази на самата църковна институция. В компютрите му чакат – поради липса на средства – готови за издаване 30 книги.

Сред частните православни издателства властват импровизацията и аматьорството. Липсва координация, липсва визия и майсторство. А опитите да се организират панаири на православната книга само извадиха наяве тези недостатъци.

И все пак никога православното книгопечатане в България не е било в такова състояние на разрастване и разцвет, както сега. Липсата на водачество „отгоре” се компенсира с всеотдайност „отдолу”. Липсата на професионализъм – с вдъхновена преданост. Липсата на пари – с безсребреничество.

И тъй с много лутане, проби и грешки, с всевъзможни несъвършенства във всички аспекти на книгоиздателския труд, пред очите ни лека-полека се натрупва и обогатява един небивал досега у нас корпус от основополагащи християнски текстове.

Най-новият и най-ярък пример в това отношение е излизащият през тези седмици – лятото на 2000 г. – петтомник на „Добротолюбието”, издаден от Зографския монастир.

Почти всички тези издания все са в един или друг смисъл – финансов, технически, естетически – „провали”. Но само още 10-20 години развитие с темповете на подобни „провали” и българският език ще разполага с всички най-важни текстове на православното наследство.

ИЕРУСАЛИМСКАТА ИКОНА
   
Нейното пребиваване през месец май в София се превърна в най-важното събитие у нас през първото полугодие на 2000 г.

Не беше осъзнато като събитие от същия порядък като политическите или културните събития. Людете някакси усетиха, че става въпрос за нещо съвсем друго. Дори медиите го усетиха. Пространството се огъваше по друг начин, времето се лееше по друг начин. При нас беше дошло едно истинско, тихо и всемогъщо чудо.

Десетки хиляди се поклониха пред светинята. Някои чакаха повече от десет часа на небивали по никакъв повод опашки. И едва след самото поклонение се научаваха как да се кръстят.

Организацията беше слаба. Там на площада народът чакаше с часове и жадуваше: за иконички, за обяснителни брошури и най-вече за живо слово, за проповед, за песнопение. Беше златно време за катехизация, за приобщаване, за въцърковяване. Нивата тежеше от зърно, но къде бяха жътварите?

Иконичките бяха издадени – с обяснимо закъснение – от нелегитимни частници. Брошурата беше издадена – с обяснимо закъснение – от старостилците.

А живото слово?

Само един млад свещеник от Сливен тръгна да обяснява, да проповядва, да отговаря на въпроси по дължината на цялата човешка река – цяла нощ. И около него винаги имаше кръг от жадни слушатели. И като ги питаше дали да говори още, отговаряха: да, да, говори, говори!

Хората така и не разбираха какво им се случваше – в тези може би най-пълноценни часове в техния живот. Но то се случваше.

Изливаше се върху нас, върху София и върху България. И продължава.
   
КОНСТИТУИРАНЕТО НА БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Интелигенцията, като исторически създадена у нас през ХVІІІ и ХІХ век светска образована и образоваща група люде, е изначално един заместител на духовенството. Неслучайно у повечето нейни най-ярки представители (Каравелов, Ботев, Захари Стоянов, Гео Милев) се усеща типичният – съзнателен или подсъзнателен – „просвещенски” антиклерикализъм, нерядко достигащ до богоборчество и атеизъм.

Десетилетия преди на власт да дойде „научният атеизъм” антиправославните и антицърковните чувства и действия се утвърждават в учителството, избуяват у масони и окултисти, ницшеанци и толстоисти, дъновисти и про-хитлеристи.

Сред интелигенцията винаги е имало и люде с ясно и задълбочено православно самосъзнание. Но сякаш именно защото Православната Църква е била официална, те не са били конституирани в общност.

Противоцърковните тенденции стигат своя връх у анархистите и комунистите и стават официална държавна идеология след 1944 г. Падането на комунизма напълно и за дълго дискредитира атеизма в България. Той вече не е привлекателен за интелигенцията, чийто проблем е по-скоро неспособността да повярва. Силни позиции в интелигенцията все още продължават да имат всевъзможните идващи от Запад източни учения, но техният апогей вече преваля.

И ето сега за пръв път се забелязва началото на небивал у нас исторически процес – конституирането на православна интелигенция. Това конституиране все още е в зародиш, то още не се е родило, но вече можем да усетим пулса му.

Всеощ­ебългарската православна интелигенция не е конституирана. Но вече самият този израз е станал възможен. С което действителността вече е поне малко преобразувана по негов образ и подобие.

И нека да се зарадваме на явлението преди проявлението му. Сега, когато още го усещаме под сърцето си, а не когато се роди и стане видимо за всички.

ЩО Е ТО БЪЛГАРСКО ПРАВОСЛАВНО ВЪЗРАЖДАНЕ?

Може ли изобщо да съществува православно възраждане? Не е ли това една празна и лъжлива словесна утопия? Нашето поражение не е ли предизвестено? И не са ли ясни и преясни знаците на последните времена и предстоящото развихряне и възцаряване на антихриста. Няма ли опасност да се самопрелъстим: да съчиним някаква умозрителна схема и после да вземем желаното за реалност.

А действителността сякаш е съвсем друга: всичко върви към всеобщ разпад и провал и не предстои никакво възраждане, а развихряне на смъртта.
Но нека не очакваме възраждането в някаква светска, материалистична и позитивна форма – като някаква работа, която трябва да се извърши, след което ще настъпи всеобщото добро и праведност. И грехът ще отстъпи посрамен, агнето и вълкът ще станат братя, а тук в България ще се сбъдне земният рай.

Не. Такова православно възраждане в България няма да има.

И град София няма да стане четвърти Рим. Няма да стане нов Иерусалим. (Доста му е да стане град Света София.) Българският народ не е изгубеното „тринадесето Израилево коляно” и не е свръхизбранник. И не бива да мечтаем за такова избранничество.

Нека ние да не бъдем като избраника-апостол, който беше Лично призван от Христа, който Го виждаше ежедневно с очите си и слушаше Словото Му с ушите си, и ядеше от Преломения Му хляб и пиеше от Чашата Му и топеше в блюдото Му. И в последниямиготиде да го предаде.

Ние сме истински грешници като онзи разбойник, който беше роден в грях и живя в грях, и извърши престъпление, и биде осъден справедливо според закона и биде разпнат. И изгуби всичко. И в последния миг се обърна и погледна Бог в очите и каза: „спомни си за мен, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.” (Лука, 23:42-43). И кой може да мечтае за по-добра съдба. И за по-велико избранничество.

Ние сме блудни синове и се провалихме във всичко. Нямаме с какво да се похвалим и с какво да се излъжем. Нямаме къде да отидем, освен да се върнем и да паднем в нозете на Отца, да признаем провала си и да помолим за прошка. И какво друго възраждане може да има!

Склонни сме да си представяме православното възраждане като вършене на много неща, а Едно е нужно: Христос.

НЕПРЕСТАННОТО ХРИСТОВО ПРИШЕСТВИЕ

Безумците чакаха края на света и Неговото Второ пришествие в 2000 г. И посочваха личбите.

И не видяха най-голямата личба. Че има едно непрестанно пришествие на Христа в плът и кръв – вътре в теб – всеки път, когато станеш съпричестен. И то е много повече от личба. То е сбъдване.

Самият Бог стои и ни чака в Чашата, а ние още искаме личби. Не вземаме най-големия възможен дар, който ни се дава без да го заслужаваме, а мъдруваме за неща, които не са ни дадени.

Ако си се възродил в Христа – ето го истинското възраждане!

Безброй умственици продължават да си блъскат главите върху това, що е смисълът на живота. А то е просто. Смисълът на живота е Христос. Какво повече?

Христос е верният отговор на всички окончателни въпроси. Той е същността и на нашето възраждане, защото какво друго има да възраждаме в себе си освен Него. И Той не е в някакво вероятно бъдеще време, не предстои.
Той е. Ние предстоим.

Българското православно възраждане е Христос, Чието друго име е Бог-е-с-нас. Сега и винаги и във всички векове.

МАНИФЕСТ
НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВОСЛАВНО ВЪЗРАЖДАНЕ

Исках да напиша манифест на Българското православно възраждане,
а целият манифест се състои само от едно Слово:

Христос.

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова

 

Коментари

коментара