Евангелие на неверието
Човек би помислил, че за най-страстните противници на религията са настъпили шеметни дни: едва ли някога за тях е имало друг така опияняващо обещаващ момент. Дори и най-беглият поглед към модните тенденции на масовия книжен пазар би бил достатъчен, за да накара пламенното сърце на секулариста да затрепери от дръзката и очарователна надежда, че едва ли не току-що ние сме навлезли в златната епоха на смели атаки срещу древното робство, наложено на човечеството от „ирационалната догма“ и от „вероизповедния трибализъм“. Никога досега условията в света на книгопечатането не са били дотолкова благоприятни за пламенни тиради срещу религията, срещу монотеизма (в по-тесен смисъл), срещу християнството (в още по-тесен смисъл) или (още по-точно) – срещу римокатолицизма. Никога досега медиите или печатът не са били дотолкова гостоприемни за журналисти и биолози, за незначителни философи и моралисти-аматьори, гордо и заплашително размахващи своите бакалавърски дипломи, за романисти и за (най-нужните от всички) филмови актьори, горящи от нетърпение да изобличат диващината на вярата, френетично да разгласят собствените си тревоги от заплахата от нова „теокрация“ и да възхвалят добродетелта на духовното разочарование пред всички онези, които биха проявили мъдростта да им обърнат своето внимание. Както вече писах, „Развалянето на магията“ – най-новият опит на Даниел Денет да отучи вярващото човечество от неговото упование в нелепи религиозни фантазии, – дойде насред врява от възмутени дюдюкания и ревове от посветените и ликуващи безбожници. Съвсем скоро пък беше публикувана „Делюзията Бог“: една енергична атака срещу цялата религиозна вяра, предприета от Ричард Докинс – зоолог и неуморен трактарианец[1], който – независимо от своята смущаваща неспособност за философско разсъждение, – никога не пропуска да очарова своите ревностни читатели с риторичното си безразсъдство.[2] Журналистът Кристофър Хитчънс пък, чиято дарба за интелектуално окарикатуряване в голяма степен превъзхожда майсторството му в логичната последователност, съвсем неотдавна издаде „Бог не е велик“ – една книга, която издига необуздания алогизъм почти до равнището на диалектически метод. През последните няколко години „Краят на вярата“ – екстравагантната в своята незрялост атака срещу всички религиозни вярвания от Сам Харис – се радваше на невероятни продажби и на искрена похвала от симпатизиращите ѝ критици.[3] Ако се върнем малко по-назад във времето, „Тъмните му материи“ – евангелски атеистичната (и по-скоро надценена) фантастична трилогия за деца от Филип Пулман – продаде милиони копия, беше щедро похвалена от безброй критици, адаптирана беше за сцена и получи частична филмова интерпретация, а нейната трета част, безспорно най-слабата от цялата поредица, дори спечели (някога) уважаваната награда „Уитбред“[4]. Едва ли трябва да споменаваме и изключителните продажби, реализирани от Дан-Брауновата „Кодът Да Винчи“ – един превърнал се вече в „мейджър“ филм и със сигурност най-доходоносният роман, писан някога от съмнителен невежа. Мога да продължа да изреждам…
В тона ми вече вероятно се долавя нотка на грубост, която ще трябва да се опитам да потисна. Тя обаче не се дължи на каквото и да било предубеждение против неверието като такова: честно мога да кажа, че съществуват множество форми на атеизъм, които намирам за далеч по-достойни за възхищение от много от формите на християнство или на религия като цяло. Онзи атеизъм обаче, който изцяло се състои от изпразнени от съдържание аргументи, носещи се сред океаните от историческо невежество, вълнуван от бурите на пронизително самодоволство, е точно толкова достоен за презрение, колкото и всяка друга форма на мрачен фундаментализъм. Така че понякога е откровено трудно да бъдеш съвършено великодушен в отговора си към определен вид хули, които са така модерни днес сред посветено непосветените, или към онези неверни исторически интерпретации, които по правило те влекат подир себе си. Да вземем за пример Питър Уотсън – автор на занимателно дребничко книжле върху историята на изобретенията, който – след като неотдавна бе помолен от „Ню Йорк Таймс“ да посочи най-лошото сред всички човешки изобретения, – угоднически отговори: „Без съмнение това е етическият монотеизъм… Той е, който носи отговорността за повечето от войните и крайностите в историята“[5]. Изказаното тук съждение, като образец за определен вид антирелигиозно бръщолевене, особено шикозно днес, всъщност е по-скоро меко. То обаче също така е и категоричен нонсенс. Не че в защитата на абстрактния „монотеизъм“ има много смисъл (всъщност това е един ужасно непрецизиран термин), пък и големите поклонници на „единия и истинен Бог“ със сигурност имат по ръцете си дял от всичката пролята кръв. Огромният брой от войните в историята обаче са били водени в служение на множество богове: или под покровителството на, или с благословението на, или по нареждането на един сред много богове; били са тласкани от преследването на печалби, завоевания или власт; започвани са били заради територии, заради национални или расови съдбини, в името на племенното надмощие, изграждането на империи или „върховното благо“, или в действителност от покорство към една или друга идеология, без каквото и да било отношение към каквито и да било богове (и тези са били всъщност най-смъртоносните от всички войни). Езическият ритор Либаний справедливо се бие в гърдите, задето боговете на Римската империя били нареждали воденето на безброй много войни.[6] И обратно: броят на войните, за които с правдоподобност може да се твърди, че са били действително водени заради нещо, което е възможно да бъде определено като „етически монотеизъм“, е толкова пренебрежимо малък, че подобни войни справедливо могат да бъдат разглеждани като някакви изключения от историческото правило. Още повече че крайностите или религиозните преследвания са всичко друго, но не и нещо свойствено на монотеистичните култури, както всеки, който има някакво що-годе сносно разбиране за човешката култура и за човешката история, би трябвало да знае. И все пак, колкото и да е абсурдно, казаното от Уотсън е забележка, караща мнозина мъдро да кимат с глава: като свое признание на нещо, което изглежда сякаш че е неоспорима истина. Подобни сантименти до такава степен са се превърнали в част от общоприетите принципи на „просветения“ скептицизъм, че трудно биха могли да бъдат обект на сериозно критично разглеждане.
Трябва да призная, че раздразнителността ми към подобни забележки вероятно би била много по-слаба, ако не страдах от меланхоличното чувство, че през последните години сред най-ревностните клеветници на християнството се наблюдава един забележителен упадък в стандартите. В първите си столетия Църквата си спечелва враждебността на истински творчески и цивилизовани критици, такива като Целз и Порфирий[7], споделящи похвалното убеждение, че трябва да положат някакво усилие и да се запознаят с обекта на своята критика. Дори към края на европейските християнски столетия Църквата все още може да се похвали с антагонисти от действително висок ръст. През осемнадесетото столетие Дейвид Хюм е ненадминат в силата си да сее съмнения там, където някога е процъфтявала сигурността. И ако диатрибите на Волтер, на Дени Дидро и на останалите философи на Просвещението са били като цяло неоснователни, те поне са белязани от определена страстна елегантност и спорадична нравствена проницателност. Едуард Гибън, въпреки цялото си тесногръдие и често срещани неточности в своето изложение за възхода на християнството, все пак е учен и писател с несъмнено титанични дарби, чиито високопарно произнасяни мнения са плод на положени огромни усилия да изучи и да отсъди. Също и изключителният научен, философски и политически кипеж през деветнадесетото столетие изправя против християнството врагове с безпрецедентна страст и фантастична енергия. Най-великият от всички тях, Фридрих Ницше, може и да е имал донякъде ограничено разбиране върху историята на християнската мисъл, но е бил все пак човек с необятна култура, способен да оценява величието на онова, срещу което е обърнал духа си, и който е имал достатъчно силно чувство за миналото, за да проумее културната криза, която може да бъде предизвикана от залиняването на християнската вяра. Още повече, той е бил така любезен да презира християнството до голяма степен заради онова, което то всъщност е, преди всичко заради привързаността му към етиката на състраданието, и не си е позволявал облекчаващата и самодоволна фантазия, че християнската история не се състои от нищо друго, освен от един нескончаем карнавал от насилие, тирания и сексуални неврози. Той може и да е ненавиждал много от християните – заради тяхното лицемерие, но принципно е ненавиждал самото християнство – заради неговата обезсилваща загриженост за слабите и отритнатите, за недъгавите и болните. И тъй като е съзнавал историческата преходност на всички културни ценности, той никога не се е самозаблуждавал, че човечеството ще е в състояние да се лиши от християнската вяра и в същото време да съхрани християнския морал в някаква разводнена форма от типа на либералната обществена съвест или вродената човешка симпатия. И е знаел, че постепенно, но неизбежно изгубването на културните ценности на християнството ще доведе до някакъв нов набор от ценности, чиято природа тепърва ще има да се изяснява. Сравнени с всичките тези хора, днешните конски мухи изглеждат далеч по-мързеливи, далеч по-малко проницателни, по-малко изкусни и по-малко изтънчени, далеч по-емоционални и по-самонадеяни, заинтересовани много повече от лесните исторически обобщения, отколкото от трезвите и изискващи много енергия и време проучвания върху това, което християнството е представлявало някога или представлява днес.
Две от книгите, споменати по-горе – „Развалянето на магията“ и „Краят на вярата“, – предоставят може би най-добрите примери за онова, което имам предвид, макар и в два радикално различни регистъра. В първата от тях Даниел Денет, преподавател по философия в университета „Тъфтс“ и един от директорите на Центъра за когнитивни науки при същия университет, развива тезата, описана от него като провокативна, че религията е един изцяло природен феномен, и изказва претенцията, че тази теза може да бъде изследвана с методи, характерни за емпиричните науки. В действителност към средата на тази книга, след като е изложил своите догадки по отношение на еволюцията на религията, Денет убедено започва да твърди, че току-що успешно е повел своите читатели на една „несвръхестествена и реалистична“ разходка, която ще ги изведе от слепите механизми на природата – до страстната вярност на човечеството в неговите най-възвишени идеи. Това обаче, което той всъщност постига, е последица не от някакъв реализъм, а от чиста интуиция, съпроводена от елементи на презумпция, които са крайно неадекватни в качеството си на обяснение на религиозната култура и почти абсурдно зависими от нелепата концепция на Ричард Докинс за „мемите“[8] (по отношение на тяхното дефиниране може да се погледне в последните издания на „Oxford English Dictionary“[9]). Като цяло тезата на Денет се основава много повече на една упорита злоупотреба с квантитативни[10] и емпирични термини, отнесени към неподдаващи се на измерване вътрешно неемпирични реалности, потвърждавани от изцяло произволни класификации и подсилвани с аргументи, които всеки внимателен читател ще забележи, че през цялото време просто се въртят в кръг. „Науката за религията“, която Денет описва, неизбежно се превръща в поредица от неясни заключения, извлечени въз основа на поведения, които могат да бъдат интерпретирани по безкрайно неограничени начини; а това никога не може да доведе до нищо по-значимо от обикновен сбор от биологични метафори, в подкрепа на (или в действителност просто илюстриращи) един същностно недодялан философски материализъм.
Всичко това обаче е някак маловажно. Оценявана само като научно предложение, книгата на Денет е съвършено непоследователна: на практика тя представлява някакво объркване, но нейните методологически слабости не са истинската ми грижа тук (при все че другаде вече съм писал за тях[11]). И в действителност дори проектът на Денет да имаше повече съдържание, отколкото той всъщност притежава, и дори благодарение на чистата случайност неговата история на еволюцията на религията да беше вярна във всяка отделна своя подробност, този проект в крайна сметка отново би останал банален. Защото, независимо дали някой ще намери неговия разказ за убедителен или не – ще рече, независимо дали някой ще помисли, че той почти е успял в опита си да хвърли мост между амебата и „Страсти по Матея“[12] – тази история не само че не представлява предизвикателство пред вярата, а се оказва в действителност съвършено съвместима с онова, което повечето развити вери отдавна учат по отношение на религията. Разбира се, че религията е природен феномен. Кой би бил дотолкова глупав, че да отрече това? Този феномен е навсякъде в човешката култура, очевидно формира съществен елемент от еволюцията на обществото и сам също търпи своите развития. Най-вероятно Денет вярва в съществуването на милиони честни души, дълбоко убедени, че религията сама по себе си е свръхестествена реалност, но такива всъщност няма. В края на краищата от това, че религията е природен феномен, не следва логично, че тя не може да бъде носител на божествена истина, нито че не може да бъде реалност, насочена към крайната истина (каквито според християнската традиция са всички природни неща).
Още повече че – и човек би помислил, че и Денет би следвало да е забелязал това, – абстрактно погледнато, религия в действителност не съществува и почти никой (освен политиците) не би заявил открито каквато и да било вярност към нея. Съществуват по-скоро голям брой верови системи и практики, които ние за наше удобство наричаме „религии“, макар че те едва ли се отличават много една от друга, а много малко сред тях се уповават на чудноватата идея, че сама по себе си религията е някакво свръхестествено изключение от правилата в природата. Християните например не са, казано в собствен смисъл, вярващи в религията. По-правилно е да се каже, че те вярват в Иисус от Назарет, Който е разпнат при Понтий Пилат, Който е възкръснал от мъртвите и Който и сега, посредством силата на Светия Дух, присъства в Своята Църква като неин Господ. И това е едно твърдение, едновременно историческо и духовно, което е породило неизброимо разнообразие от естествени изрази: морални и художествени, философски и социални, правни и религиозни. Колкото до самата „религия“ като такава, християнската мисъл в общия случай е приемала, че тя е обичаен за всички общества импулс, както и че много от проявленията на този импулс са стихийни, подозрителни, аморални, унизителни и погрешни. Най-многото, което би могло да се каже от християнска перспектива относно човешката религия, е, че тя дава неясен израз на онова, което в християнската традиция се нарича „естествена жажда за Бога“, и като такава представлява своеобразно естествено отваряне към духовната истина, откровението или благодатта, но и в същото време е основание за всевъзможни заблуди, жестокости и тирании. Когато следователно Денет тържествено пита (както и прави) дали религията заслужава нашата преданост, той поставя въпрос, който всъщност е безсмислен. Въпросът, който е уместен по отношение на християните, е дали Христос е достоен за преданост, което е нещо съвсем различно. Що се отнася пък до удивителното „откритие“ на Денет, че „естествената жажда за Бога“ е и в действителност естествена, то е равностойно на революция не на мисълта, а просто на синтаксиса.
Същинската значимост на „Развалянето на магията“ става видима (поне за мене), когато тази книга бъде поставена редом до „Краят на вярата“ от Сам Харис. Тази последната също е книга, която сама по себе си не би трябвало да задържи нечие внимание твърде дълго. Тя не е нищо повече от поредица от невъздържани и сприхави твърдения, малко от които са верни, но нито едно от които не издава каквато и да било философска или историческа дълбочина. В забележките си върху християнската вяра Харис показва бездънно невежество по почти всеки един въпрос, към който се обръща в книгата си: християнския възглед за душата, нравственото учение на християнството, християнските мистични традиции, християнското разбиране за Писанието и т.н. Понякога изглежда сякаш неговото принципно недоволство е насочено срещу фундаменталистите от двадесетото столетие, но дори и на тях той не отдава заслуженото (на едно място например нелепо и цинично ги обвинява, че били вярвали, че Второто пришествие на Христос ще бъде съпроводено от окончателно унищожение на евреите). Също така той провъзгласява всички догмати за вредни, с изключение на своята собствена, изцяло догматична привързаност към недуалистичния съзерцателен мистицизъм, към един от неговите видове, който погрешно си представя, че е открил в една от школите на тибетския будизъм и който (естествено) характеризира като чисто рационален и научен. И цитира дълъг пасаж, приписван на (до голяма степен митичния персонаж на) тантристкия гуру Падмасамбхава, след което задъхано информира своите читатели, че никъде в религиозните текстове на Запада не може да бъде открито нищо, което дори само смътно да наподобява подобна дълбочина, макар че в действителност този пасаж не е нищо повече от изградена върху готови формули поредица от мистични баналности, каквито могат да бъдат открити в контемплативния репертоар на всяка религия, описващ онзи океаничен екстаз, който християнската мистична традиция има склонността да третира като един от инфантилните стадии на съзерцателния живот. След което предприема неизбежното поклонническо пътуване до занданите на испанската инквизиция, без обаче да поспре за малко, за да се запознае с действителната история на инквизицията или с което и да било съвременно изследване върху нея. Повече или по-малко изрично той настоява, че всеки отделен епизод на насилие или на неправда в християнската история бил естествено следствие от фундаменталните християнски убеждения (което е очевидно погрешно), и че двадесетте християнски столетия на безпрецедентен и наистина нямащ равен на себе си морален триумф – християнската грижа за вдовиците и за сираците, приютите, болниците, домовете за безпризорни деца, училищата, защитените домове, организациите за подпомагане на бедни, безплатните трапезарии, медицинските мисии, благотворителните общества и т.н. – били просто изрази на нормална човешка добрина, без никаква необходима връзка с християнските убеждения (което е още по-очевидно погрешно). Излишно е да се говори, че той тотално преобръща уравнението, когато говори за будизма и с цялата възможна ревност на истински вярващия човек защитава чистотата на това избрано от самия него вероучение срещу историческите му изкривявания. Естествено, той пропуска противната тибетска история на религиозните войни и монашеския феодализъм, на теократичния деспотизъм и социалното пренебрежение, като вместо това услужливо обяснява, че повечето будисти всъщност не били разбирали съвсем будизма (или поне не толкова добре, колкото самият той го разбира). При което в една от катастрофалните глави от книгата си, която напомня най-вече на необмислено амбициозно студентско есе, се опитва да опише една „наука за доброто и злото“, която би открила рационалната основа на моралната саможертва без връзка с каквото и да било придържане към религиозното – един аргумент, съставен почти изцяло от логически празноти. Накратко казано, „Краят на вярата“ не е сериозна, а просто една самодоволна книга, която е достойна единствено за повърхностен коментар.
Ако аргументът на Харис въобще заслужава някакъв интерес, то е като към образец, – клонящ към неволна пародия, – за модерната антирелигиозна риторика, и то в нейната най-превъзбудена и лицемерна форма. И като такъв образец този аргумент е особено ярък и искрен израз на два популярни предразсъдъка, които могат да бъдат открити също и в работата на Денет (както и на Докинс и на мнозина други), но никъде другаде в толкова опростена форма. Тези предразсъдъци гласят, на първо място, че в основата си цялата религиозна вяра е нещо необосновано, и на второ – че религията принципно е причина за насилие, за разделение и потисничество, и че следователно тя трябва да бъде изоставена в името на мира и толерантността. Първото твърдение – едно напълно безидейно и слабоумно вярване – бива изказвано от своите привърженици с такава невъзмутима увереност, че едва ли някой от тях въобще би си направил труда да го доказва с каквато и да било систематична загриженост. Възможността да съществува такова нещо като религиозен опит (разбира се, различен от състоянията на самоизмама, от която страдат глупавите и емоционално разстроените хора), естествено, никога не се взема под внимание, тъй като е очевидно, че там няма какво да бъде преживяно опитно. Докинс например често твърди, без дори за малко да поспре и реално да размисли над този въпрос, че религиозно вярващите нямат абсолютно никакви причини за своята вяра. Най-смущаващо необмислената глава от „Развалянето на магията“ е посветена на усилията на Денет да убеди вярващите – усилия, изказани с измъчено снизхождение, – че реално те не вярват в онова, което си мислят, че вярват, нито дори го разбират, както и да ги скандализира с откровението си, че академичното богословие понякога просто се било свеждало до технически жаргон, изпълнен с неясни гръцки термини от типа на „апофатика“ или „онтология“. Що се отнася пък до Харис, той никога не е по-театрално възмутен от моментите, в които гневно припомня на своите читатели, че християните вярват във възкресението на Христос (например) само защото някой им е казал, че то е нещо, което наистина се е случило.
Винаги е рисковано да се опитваме да обясняваме на другите какво и как те вярват, и е особено неблагоразумно да приемаме за даденост (както Денет е особено склонен да прави), че вярващите – като порода – не оценяват постоянно или не преоценяват своите вярвания. Всеки, който реално живее сред хора на вярата, знае, че това просто не е вярно. Очевидно обаче няма никакъв смисъл да се иска от вярващите да представят критерии за своите вярвания, освен ако желанието не е по този начин да потвърдим вече заявените претенции. Защото, макар да е безспорно вярно, че изцяло неутрални доказателства в подкрепа на вярата просто не могат да бъдат приведени, всъщност поставеният въпрос изобщо не се състои в неутрална форма на знание. Убеждението на Денет, че никой не би възприел сериозно каквото и да било твърдение, което не може да бъде изпитано чрез научния метод, е просто нелепо. По този критерий аз няма да имам причини да вярвам, че битката при Саламин въобще някога се е състояла, че овдовелият мой съсед наистина обича децата си, за които неуморно се грижи, или че би било мъдро да се доверя на моя най-възрастен приятел дори ако той ми говори нещо, което изобщо не ме интересува. Харис е твърде точен, когато казва например, че Христовото възкресение, подобно на всяко друго историческо събитие, е известно само благодарение на нечии свидетелства. И действително, християнството е единствената по-важна вяра, построена изцяло около едно-единствено историческо твърдение. Както обаче всеки схватлив и съвестен историк би признал, то е твърде различно от всяко друго твърдение, което въобще някога е било изказвано. Несъмнено то не прилича по никакъв начин на съмнителните фантазии на обезумели ентусиасти или на умелите машинации на опортюнистични шарлатани. Това са свидетелства на хора, които са изпитали опустошително поражение поради смъртта на своя любим Учител, но които много скоро след това възвестяват своя непосредствен опит от Неговото живо присъствие отвъд гроба, и които, както изглежда, с готовност са предпочитали да изтърпяват лишения, затворничество, мъчения и смърт, вместо да се отрекат от този опит. Такова е и свидетелството на един мъж, който никога преди разпятието не е познавал Иисус и който някога е преследвал Неговите последова тели, но който също е повярвал, че е имал личен опит с възкръсналия Христос, при това с толкова разтърсваща сила, че също е предпочел смъртта пред това да се отрече от Него. Същите са разказите и на безброй много други хора, които са вярвали, че и те, по един твърде необратимо личен начин, са познавали възкръсналия Христос.
Не може да бъде оспорено, че християните имат вяра в Христовото възкресение до голяма степен защото те принадлежат към общности от вярващи, или че тяхната вяра е сложна смесица от споделена вероизповед, личен опит, духовна и нравствена практика и доверие в другите, или че те неизбежно са принудени да съдят за убедителността на другите по техните думи. Някои също така избират да заложат на необятния океан от философски и мистични традиции на християнството, мнозина са вдъхновени от чудеса или съновидения или от несъмненото действие на Божията благодат в личния им живот, или пък от естетическо увлечение и от необичайния екстаз или интуиции за присъствие на Светия Дух и т.н. Нищо от това не е задължително да впечатлява предубедения скептик или да му служи за задоволително основание, за да повярва, но това не означава, че вярата е по същността си нещо своеволно или ирационално. Още повече, особено странно е за когото и да било да смята, че е в състояние да съди отстрани за естеството или за достоверността на нечии чужди преживявания. В случай че Денет действително би пожелал да се впусне в „научно“ изследване на вярата, той ще трябва бързо да изостави опитите си да описва религията (каквато, ще кажем още веднъж, в действителност и не съществува) и вместо това ще трябва да се опита да навлезе в действителния свят на вярата, за да може да оцени нейните феномени отвътре. Като първа стъпка към това той несъмнено ще трябва – напълно в интерес на твърдия научен метод и на емпиричната взискателност – да започне да се моли, след което да продължи да прави това с известно постоянство. Няма съмнение, че тук говорим за една драстична и трудно изпълнима препоръка, ала това е единственото средство, чрез което той би могъл да започне да придобива каквото и да било познание за това какво е вярата или какво тя не е.
Наместо обаче да търсим абсурда, нека благосклонно да допуснем, че действително съществува такова нещо като безразсъдното религиозно убеждение – по същия начин, както в голямо количество съществува и безразсъдният безбожен материализъм. Нека също така, повече от великодушие, се съгласим с второто убеждение, което отнесох към горните автори: убеждението, че религията е насилническа, че в действителност религията убива. Да се съгласим поне, че това убеждение е точно толкова вярно и точно толкова интелектуално значимо, колкото и твърдението, че „политиката убива“, а „червеното боядисва в червено“. Защото много неща са верни в един общ смисъл дори и когато, в повечето от специфичните случаи, те са погрешни. Насилническата религия или насилническата политика убиват, а червеното боядисва в червено, само че мирната религия не убива, дори и да бъде приемана като претекст за убиване – по същия начин, както и зеленото не боядисва в червено дори ако определен вид цветна слепота ни създава впечатление за обратното. Защото, чисто абстрактно, „религиозният“ копнеж не е нито едното, нито другото: нито е възхитителен, нито е ужасен, а е едновременно и креативен, и деструктивен, и утешаващ, и смъртоносен, и нежен, и груб.
За мен това е така, защото за човешките същества „религията“ е нещо „естествено“ (както Денет толкова проницателно забелязва) и точно като такава тя е отражение на човешката природа. Защото по-недвусмислената, още по-генералната и още повече съответстващата тук истина е, че мъжете убиват (жените също убиват, но исторически те са имали по-малко възможности за това). Едни убиват, защото вярата им изрично им нарежда да го правят, други убиват, въпреки че тяхната вяра изрично им забранява да правят това, а трети го правят, защото нямат никаква вяра и затова смятат, че всичко им е позволено. Убиват както политеисти, така и монотеисти, също и атеисти – всъщност последната категория е рядко ефективна в това отношение, ако вземем предвид свидетелствата от двадесетото столетие. Хората убиват заради своите богове или заради своя Бог, или защото няма Бог, и съдбините на човечеството са формирани от гигантско напрягане на човешката воля. Убива се в преследване на универсални истини или от вярност към трибалистични форми на привързаност; заради вяра, кръв или земя, заради империи, национално величие, „социалистическата утопия“, капитализма и „демократизацията“. Хората винаги ще търсят богове, в името на които да могат да вършат велики дела или неописуеми зверства дори когато тези богове не са богове, а „честта на племето“, „генетични императиви“, „обществени идеали“, „човешката съдба“ или „либералната демокрация“. От друга страна, те убиват още и заради пари, имоти, любов, гордост, омраза, завист или амбиции. Убиват от убеждения или от липса на убеждения. На определено място Харис одобрително цитира една баналност от Уилям Дюрант, в смисъл, че насилието е последица от религиозната убеденост: нещо, което отново – подобно на повечето изпразнени от всякакво съдържание обобщения, – е безсмислено вярно. И тук обаче, както обикновено, хората просто са насилници единствено заради личната си изгода, тъй като не вярват в съществуването на по-висш закон от изискванията на момента, докато само определени видове религиозна увереност имат силата да смекчават техния смъртоносен прагматизъм със състрадателен идеализъм, да смразят тяхната воля чрез боязън от божествената справедливост, или да ги освобождават от ужаса пред настоящата несигурност, а така и от изкушението да действат несправедливо. Ако се вярва на Писанието, Каяфа и Пилат са съвършените примери за официозни и практични политици, носещи своите сериозни отговорности, докато, от другата страна, Христос е бил убеден в Царство, което не е от този свят, и е нареждал на Своите ученици да обичат враговете си. Нима религиозното убеждение предоставя сериозни причини за убиване? Не може да се отрече, че това често е така. Също така обаче често то предоставя и единственото непреодолимо основание за отказ от убиване, т.е. за милостивост, за търсене на мира, и само дълбокото историческо невежество може да накара някого да отрече това. Защото истината е, че религията и безверието са културни променливи, докато убиването е човешка константа.
Публикувано със съкращения: откъс от „Атеистичните делюзии“ от Д. Б. Харт, Фондация „Покров Богородичен“, 2020 г., превод от английски: Борис Маринов
Бележки:
[1] Иронична препратка към трактарианското (или „оксфордско“) движение от първата половина на XIX в., възникнало сред англиканите от Високата църква (High Church), което си поставя за цел възстановяване на основните аспекти на християнската вяра и помирение с Римокатолическата църква – наименованието идва от серията публикации „Tracts for the Times“, появили се в Англия между 1833 и 1841 г. (бел. прев.)
[2] Книгата е издадена и на български език: Докинс, Р. Делюзията Бог, прев. Юлиян Антонов, С.: Изток-Запад, 2008. (бел. прев.)
[3] Dennett, D. C. Breaking the Spell: Religion as a Natural Phenomenon, N.Y.: Viking, 2006; Dawkins, R. The God Delusion, N.Y.: Houghton Mifflin, 2006; Hitchens, C. God is not Great: How Religion Poisons Everything, N.Y.: Twelve Books, 2007; Harris, S. The End of Faith: Religion, Terror, and the Future of Reason, N.Y.: W. W. Norton, 2004.
[4] Whitbread Prize или Whitbread Book Award – след 2006 г. Costa Book Award. (бел. прев.)
[5] „New York Times“, December 11, 2005.
[6] Либаний, Речи, 30, 32.
[7] Работили съответно през втората половина на второто и втората половина на третото столетие. (бел. прев.)
[8] От meme (по-правилното произношение е „мийм“) – елемент от определена култура или система на поведение (идея или символ, вид или стил на поведение), който съзнателно или несъзнателно се превръща в мода, увлечение и по този начин преминава от един индивид към друг посредством имитация или други негенетични средства. (бел. прев.)
[9] „Оксфордски речник на английския език“. (бел. прев.)
[10] От quantitas (лат.) – „количество“, т.е. „количествен“; Джери Василатос (в книгата „Изгубените открития“, прев. Венцислав Божилов, С.: Бард, 2004) определя „квантитативната наука“ като основаваща се „изцяло върху данни, получени чрез използването на обективни средства за измерване“. (бел. прев.)
[11] Hart, D. B. „Daniel Dennett Hunts the Snark“. – In: First Things, January 2007.
[12] От нем. „Matthäus-Passion“ (или „Matthaeus Passion“) – оратория от Йохан Себастиан Бах. (бел. прев.)
