За да не си тръгнем…
„Ханибал, ти умееш да побеждаваш, но не умееш да се ползваш от победата“. Така са говорили римляните за своя заклет враг и гений на войната – Ханибал Картагенски. Той, както е известно, печелел сражение след сражение и при Кана нанесъл на Рим невиждано поражение и въобще бил велик пълководец, но… В края на краищата изгубил войната с Рим, затова и дал повод за подобни пословици.
Казаното не се отнася само за него. Можем да печелим сражения, но и да губим войни. Можем да печелим войни, но и бездарно да се разпореждаме с плодовете на победата. И така все напред и надолу: женим се, но не създаваме здраво семейство; завършваме образование, но никога не се ползваме от получените знания; строим къща, но не я превръщаме в дом. Списъкът е дълъг. Ние като вярващи, познаваме следната ситуация: дошъл е човек в Църквата, но не е останал. Изхвърлен е като тапа от шампанско. Това явление има редица субективни характеристики, които ние не бихме могли да знаем, следователно – нямаме право да даваме оценки. Но това явление има и стандартни черти, които могат да бъдат описани и нанесени на картата като минирани територии. И така, по какво минно поле не си струва ходим, след като сме стъпили на територията на Църквата?
Немалко хора дойдоха зад църковната ограда, разтревожени от очакването за края на света. Това не е осъдително, а преди всичко неизбежно. Самата наша вяра е устремена към бъдещия век, тоест вижда края на днешния. Според апостол Павел „когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона“ (Гал. 4: 4). Пълнотата е настъпила в момента на Рождеството и под знака на очаквания край преминава цялата история на човечеството.
Когато споменаваме „свят и безопасност“, краят е близък (виж: 1 Сол. 5: 3). Тоест, когато очакването на края и усещането за близостта му отминат на тяхно място идва фалшивата увереност в стабилност – тогава и краят е близък. Но казаното означава, че по отношение на края християните трябва да бъдат напрегнато спокойни. Те не трябва да бъдат възбудени и нервни. Именно възбудата и нервността е характерна за някои неотдавна дошли, неотдавна въцърковени. Те не познават историята. На тях им се струва, че днешните събития са уникални, а в историята всичко това вече се е случвало: и масовата тревога, и ропотът против църковната власт, и многото грехове и беди. Всичко това се повтаря по същество, изменят се само пропорциите и количествата, дотогава, докато не изсвири последната архангелска тръба.
Есхатологичната възбуда е опасна от няколко страни. Първо, тези, които не са съгласни с крайните възгледи, изглеждат в очите на „очакващите края на света“ или като изменници, или като хора със светски дух. Тогава ревностният език не щади нито патриарха с митрополитите, нито духовниците в манастирите и църквите. Навсякъде мирише, ако не на заговор, то поне на непростимо охладняване. Дружеските връзки се късат. От всички теми за разговор остават само тези за масоните, кодовете, знаците и близкия съд. Не само радостта, но и елементарното спокойствие изчезват от живота ни. И можем смело да смятаме за „закодиран“ човека, постоянно говорещ само на тема кодове. А какво е разочарованието на „очакващия“, когато Съдът се бави! Според ме някои са ядосани на Самия Господ, че не бърза да дойде. Огорчени са като Йона, очакващ разрушението на Ниневия. И както вече е било в историята, така се случва и пред очите ни. Чакащите, но не дочакали края християни са склонни заедно с изгубената надежда за близък край на историята да изгубят и самата вяра. Времето на напрегнато очакване на Страшния Съд често се сменя с време на плътски разгул, скептицизъм, едва ли не като компенсация за миналите есхатологични лишения и очаквания.
Изводът се налага от само себе си: не си струва да изграждаме цялата си вяра и мироглед само върху последното изречение на Символа на вярата: „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“. Струва си да помним винаги за края. Но не си струва мислите за края да изместват всяка радост, всяко творчество, всяка простота и лекота, без които животът ни може да стане непоносим, независимо от близкото идване или неидване на Антихриста.
В храма може да влезем през главния вход от западните порти, но служителите влизат и от страничния. Така и театърът за зрителите започва с гардероба, но за работниците и артистите от задния или служебния вход. Навсякъде има възможност да се влезе отстрани или заедно с „избраните“. По отношение на Църквата се има предвид „естествения“ за падналия човек стремеж да завързва връзки, да се гордее с близостта на тези или онези църковни деятели и архиереи. „Аз знам“, „аз бях“, „ние общувахме“, „заедно пътувахме“… Всичко това е много човешко и не си струва да се акцентира върху него, ако не бяха опасностите, скрити в явлението. Странно, но факт: можем така силно да придобием „познание“ за различни хора от Църквата, че познаването на главния Човек на Църквата – Иисус Христос, да отстъпи на заден план. Това, в което Павел е упреквал коринтяните, че казват „Аз съм Павлов, Аз – Аполосов, Аз – Кифин” (виж: 1 Кор. 1: 12), съществува във вид на реална съблазън и за всеки от нас. С един епископ пътувах до манастир, с друг архимандрит седях на трапезата на празника, бях в килията на този монах. И се започва „свещено натрупване“ на познанства и спомени. След това можем да преразказваме всичко това с вид на познавачи, можем да си го вменим и като тайна заслуга. А единственото, което има истинска цена, е познаването на Иисус Христос като Глава на Църквата и Спасител. Всичко останало е само инструментариум за това познание.
По-нататъшните опасности са парадоксални. От любовта до ненавистта, както е известно, крачката е само една. Толкова е и от страстното възхищение и обожание до враждата. Прекомерната близост до някого е опасна и често води до рязък разрив. Англичаните имат поговорка: «Познаваш ли по-близо, по-малко почиташ». Отсъствието на определената необходима дистанция от стареца, духовника, свещеника, епископа е опасно. Опасна е тази не по мярка скъсена дистанция именно с човешкото (страстно) отношение към носителя на сана. Тя плаши да се превърне в просто човешко явление, прекалено човешко, а значи, по същество прелюбодейно (не в смисъл на непременно плътски грях, но в смисъл измяна на Господа). И ако някой от нас започне да търси абсолютна святост в света на църковниците, той може да провокира катастрофа в своя духовен живот. Не трябва да забравяме литургичния възглас: „Един Свят, един Господ Иисус Христос во славу Бога Отца. Амин“. Христос – Един е Безгрешен. В този смисъл думите „Един Свят“ не са просто възглас от службата, но и ръководен принцип. Абсолютна святост у хората не трябва да се търси! Самото търсене е погрешно, следователно резултатите могат да бъдат пагубни – разочарование, крах на идеалите, отчаяние.
И ето, вчерашният събирач на „отечески предания“ и „живи истории“ днес вече е циничен разказвач на църковни анекдоти. Той е уморен, счупил е крилете си, опарил се е от ранния вход в олтара или прекомерната близост с архиереите. Той не е извлякъл полза от чутите разговори. Трудно е да се удиви от нещо, уверен е, че всичко знае. На Литургията е разсеян, книгите не го интересуват. Не вниква в проповедта, взема благословия от духовенството по навик, вместо „добър ден“.
Ако искате това да се отнася и за вас или вашите близки, не бързайте да вкарвате синовете си в олтара, даже ако свещеникът предложи. Не бързайте да се сприятелявате с клириците. Укрепете вярата си, съберете твърдост и мъжество. Научете се да виждате Христос не само в символите и знаците на богослужението и църковната украса, а се научете да забелязвате Неговите действия чрез хората, благодарение на хората и въпреки тях. Тогава всичко останало няма да е толкова страшно. Тогава останалото няма да Ви отблъсне, няма да Ви обиди и съблазни. Но само тогава и не по-рано.
Църквата е предмет на вярата, при цялата видимост, осезаемост, историческа огромност. Казваме: „Вярвам в една Свята, Съборна и Апостолска Църква“. Тоест главното в Църквата е достъпно не за окото, ухото и ръкостискането, а за сърцето. И както зрелището на греха извън Църквата не разубеждава вярващия в съществуването на Бога, така и наблюдението на греха вътре в Църквата не убива у истински вярващия вярата в Църквата и любовта към нея. Такава среща с греха вътре в оградата е предизвикателство, болка и сериозно изпитание. То може да бъде преодоляно, но не трябва да се търси. Ето защо досадното желание да знаем всичко, да познаваме всички, да бъдем навсякъде свои е наказуемо с умножение на съблазните и заплашва със загуба на вярата.
Ако сравним Църквата с картина, то трябва да изберем разстоянието от нея да себе си, за да видим всичко правилно. Извънмерното отдалечаване превръща картината в петно. Но прекомерното приближаване открива канавата на платното, отделни детайли, но това не е в полза на общата красота. Търсете такава точка за обзора на Църквата, от която Невестата Христова ще се вижда в пълния си блясък. Но без специална покана не се приближавайте на повече от една ръка разстояние. И даже след поканата не бързайте да се приближите. Ако това е волята Божия, поканата ще се повтори.
Животът в Църквата не е спринт, стартирал си устремно, пробягал си дистанцията и си достигнал целта. Даже не е маратон, а ако говорим с тези термини, е крос по пресечена местност дори марш на скок. Не се движим по равна пътека. Движим се нагоре – надолу, ту бегом, ту пешком, ту с празни ръце, ту с тежест или отегчение. Съответно ни е нужна не рязка скорост, а търпение и жизнена издръжливост.
Много от нас в началото на своя църковен път изразходиха много бързо запаса си от сили заради своето напрежение и желание да направят невъзможното. Към такива хора неумолимо се прокрадва унинието и вече кризата на вярата е на прага. Лесно ще ги познаем по угасналия поглед, по скептичните интонации на гласа, по тъжните истории за лични катастрофи. И всичко това би могло да бъде избегнато ако имаше здраво духовно ръководство. Но доколкото всеки от нас е оставен сам на себе си, а тези които имат духовници, нерядко имат в тяхно лице ригористи и любители на строгостта, то и резултатът е понятен.
Всеки, който е намерил Църквата Христова и който е съумял, преодолявайки неизбежните сложности и съблазни, да остане в Църквата, е призван за своето „малко учителство“. Ние можем да бъдем внимателни помощници на тези, които правят първите си стъпки в Църквата. Трябва да подчертаем – внимателни. Ако неофитът е студент и иска да отиде в манастир, то той ще зареже учението. Трябва да го убедим да вземе диплома „като послушание“. Неофитът ще изхвърли едни книги и ще ги замени с други, ще започне да пости по манастирския устав и ще се обзаведе с броеница. Той ще направи още много неща, ще стигне дори до опит да даде обет за безбрачие или ще се впусне в странничество. А нашата работа, като по-възрастни братя в Христа, е да го удържаме, успокояваме и подсказваме. Трябва да правим като древните: „Щом видиш неофита да се отправя към небето, то дръпни го за краката“. Принципът на постепенност изисква от нас постоянно учение. И ако „полето е академия за войника“, то нашето учение е практическата литургика. Нужно е първо да изучим чинопоследованието на литургията и да бъдем всяка неделя на служба. От посещенията в храма ще започне и слушането на словото Божие и запознаването с месецослова, тоест с имената и житията на светиите. Важна стъпка трябва да станат първите Велики пости. Великият канон, оскъдната храна, строгият пост в определени дни, земните поклони, Преждеосвещената литургия, Страстната седмица с нейните уникални служби и накрая Великденската нощ, трябва да станат камертон за църковността. Веднъж преживели тази Христова нощ, по-светла от ден, трябва да поддържаме всяка неделя пасхалното горене в своята душа и да смятаме неделния ден за малка Пасха. Сряда и петък могат да станат с времето малък аналог на Великата сряда и Великия петък. Животът ни ще се строи около главното – Възкресението Христово и подготовката за него. Тогава можем да се заемем с всичко останало – от молитвите по броеница до изучаването на гръцки език. Но не по-рано.
Нека се доверим на: „Избери си четиво“. Духовните книги, които четем, трябва да бъдат такива, че прочетеното да може да се използва на практика. Ако четивото е на недостъпно високо ниво, рискуваме да се травмираме при опитите да въплътим прочетеното, а след това рискуваме да изпаднем в униние от чувството за малоценност. Монах, живеещ в общежитиен манастир, чете книги за отшелничество и мечтае за пустинножителство. Монах, живеещ в пустинята, чете за смирението на братята в общежитието и се смущава с помисли за превъзходството на живота сред братя. Целта на лукавия и там и тук е една – да посели у човека недоволство от своя начин на живот. Веднъж изгонени от мястото си чрез помислите си, те рискуват никъде да не намерят покой и с унил вид да странстват от място на място.
Що се отнася до миряните, то схемата е същата. Те четат монашески книги, мечтаят за свято житие далеч от суетата и създават проблеми на себе си и на другите там, където ги няма. Жените не искат да готвят и да делят съпружеското ложе. Мъжете мечтаят да напуснат работа и да облекат расо. И едните, и другите тихо ненавиждат всичко около себе си, но това много малко прилича на духовен живот.
Извод: трябва да се чете само това, което може да се използва в практиката. Реален проблем на църковния живот е острият дефицит на книги, написани за миряни и за техните ежедневни духовни проблеми. Но дефицитът си е дефицит, а трезвата глава си е трезва. В пушкинските времена свети Филарет (Дроздов) в писмата си и устно е укорявал тези, които не могли да разберат, че XIX век не е V век, а Подмосковието не е Египетската пустиня. Минали са двеста години, а необходимостта отново да се доказва същото не е отминала.
„Да се спасиш не е трудно, а мъдро“ – казвал преподобният Кукша Одески. В тази кратка фраза се крие голяма сила. Спасението се постига не с извънредно, а с премерено усилие в правилното направление. Ключовите думи са „правилно направление“, доколкото многото сили, хвърлени напразно не дават никакъв ефект. Всички се нуждаем от отрезвяване. Не в смисъл въздържане от алкохол, което също е уместно и желателно, а от трезв поглед върху света и мястото си в него. За тази трезвост се моли свещеникът веднага след освещаването на Даровете. Той се моли великите и свети Тайни да се дадат на хората „за трезвение на душата“. Това е толкова важно, че молбата за оставянето на греховете е поставена след молбата за трезвост. А ни се струва, че прощаването на греховете е най-желаното. Не. Противоположността на трезвостта е прелестта. Това е състояние на душата, при което признаваме лъжата за истина и се мамим в главното. Можем да бъдем уверени в своята святост, в правилността на своя път, в непогрешимостта на своя начин на мислене. Тогава ще вървим като локомотив по релси и няма да има кой да ни спре или отклони от пътя. Ето от такава твърдост неофитът трябва да се пази. Да придобиваме твърдост, да набираме скорост по избрания път можем след като сме придобили достатъчно опит, след като сме преодолели неизбежните грешки и сме се смирили. Не трябва да живеем само с очакването на края на света, не трябва да изискваме от околните онази безпримесна святост, която притежава само Господ. Обиждайки се на хората, нека не пренасяме обидата върху Църквата, не се натрапваме за приятели на силните на деня, не разнасяме клюки и не се интересуваме от слухове. Нека се учим, мислим и опознаваме църковния живот посредством нужната книга и литургията. Няма защо да бързаме, не е нужно да променяме външните условия на живот с революционна решителност, защото външното ще се промени само в зависимост от вътрешните промени. Да се запасим с търпение и да изработваме житейска устойчивост. Забравихме ли нещо? Навярно има още и мъдрите ще добавят от себе си или ще оспорят нещо от казаното.
Накрая нека си спомним за още една заповед на отците: „Разбери времето“. Различните времена изискват от християните различен труд. И не като безчинни и самодоволни „подвижници” да творим, каквото си искаме, а като синове на Църквата да правим това, което тя очаква от нас. Има времена на тихи и тайни молитви, времена на мъжествено изповядване, ако са те разкрили. Има и времена на масово подвижничество и аскетизъм. Има времена на външно благополучие, подарени ни от Бога, за да се подготвим за предстоящите скърби и да се заемем с изцеление на вътрешните недъзи на църковния живот. Монашество, семейство, образование. Случва се, че всяко от тези явления процъфтява или преживява упадък. Какво се случва днес? Какъв е общият фон на историята? Няма да отговаряме на тези въпроси, защото задачата да разбере времето стои пред всеки от нас. От това, кой как разбира времето така и живее. Различните отговори пораждат различни начини на поведение. Едни ще поискат да се върнат на село, а други ще отидат да учат богословие. Едни се страхуват да се оженят, а други ще имат и свои и ще осиновят чужди деца. Някои ще емигрират на Запад, а други, обратно ще отидат мисионери на Изток. Отговорите ще бъдат различни, а съдът за тях ще бъде от Господ. Нека повторим въпроса – задача: „Разбери времето“. И доколкото изразходвахме известно време и думи на тема как неофитът да не избяга от Църквата, нека изразходим малко сили и време за следващата тема, органично произтичаща от първата. А именно: какво да правя в Църквата? С какво да се заема? Как да намеря своето място в този своеобразен Ноев ковчег, където има толкова много живи същества – хищници, тревопасни, големи и малки, толкова различни, събрани под един покрив от чувството за обща опасност и общо желание – да се спасят.
Знаем от опит, че много хора живеят на света с чувството, че не са нужни, с чувството, че са изхвърлена или забравена вещ. Такива хора не живеят своя живот. Тяхна противоположност са тези, които имат чувство за присъствие в нужното място и в нужното време. Чувството за собствената, дори малка полезност дава сигурност, че ключът е в ключалката. Всичко е на мястото си, всичко е както трябва. Иска ми се да се чувстваме в Църквата като ключ в ключалка. Но това вече е тема на друг разговор. I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
