Светите Седмочисленици

О. Лъчезар Лазаров

Ранната българска история от IX и X в. тепърва ще бъде преразглеждана от истинските изследователи на древните времена. За нас е важно да знаем, че политическите идеологии често са налагали използването на много исторически неверни понятия и термини, създавали са и са използвали цели погрешни концепции и възгледи, които години наред са доразвивани в историческите монографии. Днес се намираме в преломен времеви момент, който навярно ще подложи на преразглеждане и анализ основни периоди от нашата богата и месианска история. В този процес ние не трябва да допускаме в никакъв случай отново геополитическите и икономически актуалните тенденции да хвърлят една или друга идеологическа окраска на нашата история и големия културен разцвет, наблюдаван през три периода: IX–X, XIII–XIV в., както и през възраждането на Третото българско царство.

Ние ще направим голяма грешка, ако тълкуваме и преосмисляме историческите събития и обстоятелства от гледището на нашето време, а не се опитваме да вникнем в мислите, разума и въжделенията на нашите предци и сложния исторически контекст… 

Днес все още се намират български историци, които в своите изследвания правят именно това: вниквайки дълбоко в историческата действителност и душевността на владетели, просвещенци и народ, те търсят и откриват неведомия Божи промисъл, който нареди българския народ всред древните културни народи, направи го приемник на най-ранните християнски традиции, утвърди в страната ни божествената дидархия (единство от държавна и църковна власт) и приравни  царете  ни с императорите, а на патриарсите ни даде автокефалия и  пълна   самостойна  власт  още  в  далечната 879 г. (927 г.).

Българската държава от времето на св. цар Борис-Михаил Покръстител е интересен феномен, който историческата наука тепърва ще изследва. Според Павел Павлов (СУ) в нея се откриват елементи на империя и имперска власт още в зората на създаването ѝ. Хоризонтът на тези размисли се обуславя от желанието на царя, заедно с политическата законна власт много бързо да се извоюва и църковна независимост. Противоположно на някои съществуващи възгледи, царят-покръстител търси съгласието за този акт и на Изток, и на Запад, не за да стане поданик, а за да получи политическа и най-вече – църковна независимост. Получава я от Цариград и неговия предстоятел, св. патриарх Фотий, а кръстник на българския цар е самият Византийски император Михаил Ⅲ, чието християнско име новият владетел приема. Десет години по-късно, при св. цар Петър ние вече имаме автокефална патриаршия с пръв патриарх Дамян.

Всред земите на славяните, ние българите, със своята държава и църква сме пряк и най-ранен наследник и правоприемник на Цариградската Патриаршия като самостойна църква, но с нова българска езикова традиция.

Точно тук светите седмочисленици изиграват своето решаващо и вселенско дело, което е наречено по достойнство – равноапостолно. Светите братя Методий и Кирил, както и техните свети ученици Климент и Наум, Сава, Горазд и Ангеларий образуват т. нар. от нашата църква св. Седмочисленици.

През времето на трима царе: св. цар Борис-Михаил, цар Симеон и св. цар Петър,  с тяхната лична опека и пълно държавно съдействие, светите братя и техните ученици извършват нечувано просветно дело, съпроводено с узаконяването на нова азбука – четвърта в света и трета в Европа. Те организират невиждани до този исторически момент книжовни школи, с чиито книги се просвещава и ограмотява цялото славянство. Последователно в Плиска, Преслав, Охрид и Търново се наблюдават два книжовни златни века, първият от които (IX–X в.) предхожда с векове Западния ренесанс. Според Емил Спасов (ВТУ) именно тогава се заражда и се основава българска християнска църковна традиция, която обединява манастира и института в едно и го дооформя в сферата на силна християнска дидархична власт. Неслучайно местата на тези школи не са из пустинните монашески обиталища, макар че  най-просветените люде и в началото, пък и по-късно, през XIV в., често са исихасти-анахорети; но те са организирани именно в нашите столици, за да положат основите на по-късно създадените висши учебни заведения, които се явяват техни правоприемници, наследници на древнобългарските апостолски катедри на знанието и духа.

Моделът: една държава – няколко самостойни духовни центъра, отначало консолидирани в България, говори за имперска структура на управление.

Ако ние самите днес не можем да осъзнаем и обясним, че в България на царете Борис, Симеон, Петър и Самуил, и по-късно – при Асеневци, съществуват едновременно Дръстър, Охрид и Търново, като самостоятелни български духовни центрове с отявлени архипастири, често светци, описали това в своите творения, то няма как да искаме от съседните нам народи (макар и с еднакъв произход) да го разберат и приемат.

Св. Методий (след 873 г.) е вторият български епископ. Това вече е ясен исторически факт, който не може да бъде премълчаван, пък и няма защо да го правим. Неговата епископия е в Панония на престола на св. Андроник, в гр. Сирниум, и е призната от Римския папа. А Сирниум и Панония се намират в границите на държавата на св. цар Борис.

Св. Кирил е автор на глаголицата, първата българска азбука, прочут философ и защитник на православната вяра.

Според неговото житие, св. Климент е от европейските мизи, или българи, той е копнеел да се върне в България. Българските владетели св. Борис-Михаил и Симеон го пращат в третата част на България, Кутмичевица, като учител, епископ Струмишки и Вѐлички. Той построява манастири в местата за покой, подарени му от българския св. цар Борис в Главиница и Охрид, а след смъртта му неговите мощи (положени в Охрид) вършат чудеса, затова е наречен Охридски  чудотворец, небесен архиепископ на престолния град.

  Св. Наум придружава св. Климент в Девол като негов помощник. Работил неуморно в Преслав и основава своя школа. В 910 г. блажено се упокоява в изградения от него манастир край Охрид, където мощите му и досега остават неоткрити, но въпреки това извършват дивни чудеса.

  Св. Горазд бил моравец по рождение и назначен от св. Методий за негов заместник като Панонски епископ. След като бил свален и прокуден от епископския престол, св. Горазд, като другите ученици, намерил топъл прием в България. Тук той се отдал на благовестие в югозападните предели на българското царство, в Македония. Руският пътешественик Виктор Григорович видял храм и манастир на св. Горазд близо до гр. Берат в Албания, където, според неговите думи, мощите на светеца почиват неоткрити.

По тези места се  подвизава и св. Сава.

Св. Ангеларий е бил един от спътниците на св. Климент след изгонването им от Моравия. Изтощен от непосилни трудове по Христовото благовестие, наскоро след пристигането си в България, той починал в Плиска.

В житието на св. Климент и св. Наум се казва, че те са от Мизия и са синове на благородни родители. Иначе казано, те са от български аристократичен произход, т. е. синове на боили. (Божидар Димитров, 2014).

Както бе споменато,  св. цар  Борис I, с необяснима за онези времена, божествена прозорливост, съзира в делото на император Михаил самото негово величие и историческа значимост. Той разбира, че българският род има историческия шанс да се впише на славното четвърто място всред културния свят. Именно за това покойният историк Б. Димитров вижда учениците Климент, Наум и Ангеларий като специални царски пратеници, които имат за цел да изучат добре новата азбука.  Далновидният български владетел подозира,  че светите Кирил и Методий могат и да бъдат елиминирани от враговете на своето величаво дело. Известно е, че 200 ученици на светите братя са продадени в робство, но не и българските поданици Климент, Наум  и Ангеларий. Те са освободени като български поданици и се представят лично на своя цар, който им възлага техните величави мисии.    †