За Западната и Източната църква… за Марта и Мария
Вселенският патриар Атинагор I и папа Павел VI
На днешния ден – 7 декември, се навършват 50 години от вдигането на взаимните анатеми между Православната и Римокатолическата църква. Отмяната на анатемите през 1965 г. е в резултат от срещата година по-рано в Йерусалим между Вселенския патриарх Атинагор I и папа Павел VI.
По повод годишнината публикуваме краткия текст, представящ един интригуващ поглед по темата за Източната и Западната църква на известния сръбски психиатър и християнски мислител акад. Владета Йеротич.
Във Вашата книга „Старото и новото в християнството“ вие отъждествявате Западната и Източната църква с Марта и Мария от Евангелието. Защо?
Няма съмнение, че на разделянето на Църквата на Източна и Западна през 1054 г. се е гледало, и днес с право се гледа като на трагедия. Въпреки това се питам: има ли и Божи Промисъл в това преломно събитие? Не е ли трябвало двете велики цивилизации и култури в света, римската и византийската, да се развиват самостоятелно, допринасяйки всяка посвоему с някакво скъпоценно камъче за уникалната мозайка на християнската вяра? Нашият най-голям византолог, един от най-авторитетните в света, Георги Острогорски, пишейки историята на Византия, проницателно е забелязал два момента в тази история, отделна и различна от Запада и все пак намираща се в постоянно видими и по-малко видими, смислени или обезпокоителни отношения с този Запад. Едно важно наблюдение на Острогорски се отнася до 800 година, до времето на коронясването на Карл Велики в Рим, до неговото съдбоносно решение за римската църква и за създаването на бъдещите европейски държави: „Това е пълно разминаване между Рим и Цариград в културно, езиково и етническо отношение“, казва той. Друг важен момент в отношенията между Изтока и Запада било падането на Цариград в турски ръце през 1453 г., трагично събитие за православния свят, което Георги Острогорски оценява трезво и спокойно: „Византия е запазила античното наследство и с това е изпълнила своята световноисторическа мисия. Тя е запазила от погибел римското право, гръцката поезия, философия и наука и ги е предала в наследство на западноевропейските народи, когато вече били достатъчно съзрели, за да ги приемат“.
Нямам намерение да развивам мисълта как западноевропейската цивилизация е приела византийското наследство, дали е успяла да го използва и мъдро да го включи в един по-различен начин на мислене и преживяване, както чухме, по-различен още от времето на Карл Велики. Сега акцентът е само върху „Марта и Мария“, нали?
Да си припомним, че в евангелската притча Христос идва в къщата на Своите приятели, две сестри, Марта и Мария, и техния брат Лазар. Марта се труди за това най-добре да приеме Иисус, да Го нахрани и напои със земна храна и питие, да Му приготви удобна постеля, чиста къща, която диша с чистата обща любов на двете сестри и брата към Иисус. След като вече се е подкрепил със земните плодове, които Марта грижливо и с любов е приготвила, Иисус проповядва Своето божествено учение на домашните и гостите на този гостоприемен дом. Мария е край Неговите нозе, слуша Го внимателно и възхитено – незапомнено събитие по онова време между патриархалните евреи, – докато Марта продължава да приготвя и подрежда нещо в кухнята или в някоя друга стая. Подтикната от ревност или от това, че помощта на Мария действително ѝ е необходима, Марта гласно прави забележка за поведението на Мария, на което Иисус Христос произнася известните думи: „Марто, Марто, ти се трудиш за много неща, а Мария е избрала по-добрата част!“ Това означава ли, че Иисус е обичал Мария повече от Марта? Не мисля. Каква поука можем да извлечем по отношение на източната и западната християнска Църква? Сравнението, което ще предложа, е смело и хипотетично, и бих казал, дори произволно.
Първо ще припомня, че християнството е израснало от два корена: гръцки и юдейски. Безспорно е, че идеалистичната философия на платонизма и неоплатонизма, склонна към философски спекулации, към мистика и подценяване на материалния и сетивния, земен живот (оттук и по-късната склонност на християните към аскеза, съответно към строг монашески живот) е намерила плодородна почва във византийското, а по-късно и в руското православие. Силната вяра във възкръсналия Христос, Който обещава небесно блаженство на Своите последователи с цената на отричане и жертване на този живот, населен с паднали духове и подчинен на „княза на този свят“, падналия Луцифер, понякога застрашена от монофизитски крайности в догматите и в практическия живот – схващам като Мариина любов към Христос.
Реалистичната философия на Аристотел, римският дух на правото и практичността, както и осъществяването на един по-комфортен земен живот, заедно с известната еврейска любов към земния живот (идеята за личното безсмъртие на човека, колкото и да е чудно, се е появила късно у еврейския народ и еврейската религия). Тази философия като че повече е съответствала на Запада, където е намерила по-благодатна почва, първо в римската цивилизация, после във френската и едва след това едновременно във всички по-късни творения на европейската цивилизация и култура. Акцентирането върху земното появяване на човека Иисус, върху Неговото голготско страдание, върху грижата за всекидневния практически живот, върху индивидуалната нравственост по отношение на религиозността, върху смисъла на правното и техническото устройване на живота и държавата – разбирам като Мартината страна на християнската вяра и любов към Христос.
Защо е необходимо да делим Иисус Христос на Иисус и Христос, когато знаем, че Халкидонският събор още през -451 г.– е- установил непоклатимия християнски догмат за Богочовека Иисус Христос, у Когото присъстват две природи, тайнствено съединени и действащи в съвършена хармония? И тогава защо не разберем двойката сестри Марта-Мария като две половини на едно цялостно същество, които само привидно се различават помежду си! Вместо да се разделят по луциферовски (Луцифер навсякъде внася разделение), заразени с гордостта на борбата за първенство между Рим и Цариград и така да продължават все повече да се разединяват, водейки дори религиозни войни – Източната и Западната християнска църква могат да си спомнят за единия и неразделен Богочовек Иисус Христос и Неговите две ръце, Мария и Марта.
Превод: Татяна Филева
Из книгата” на Владета Йеротич “„120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“, ИК “Омофор” 2015 г.
