За чистотата на ръцете и произхода на праведниците
Сред митовете за благотворителността и изобщо за обществената дейност съществува също така и следният: Доброто трябва да се прави само с чисти ръце.
Сред съществуващите митове за благотворителността и изобщо за обществена дейност има и един, който е разпространен най-вече сред хората, притежаващи ясно изразени представи и добре формулирани, изпитани критерии за „добро и зло”, и което е по-важно – способност да прилагат тези критерии към всяко събитие от всекидневния си живот. Можем да го наречем „мит за чистите ръце”.
Той е много прост по своята същност: „с обществена дейност, в това число с добри дела, могат да се занимават единствено хора, които са достатъчно добри съгласно собствените ни критерии за добро и зло. Ако с благотворителност се заемат хора, които според нашите критерии са лоши, това е погрешна благотворителност и на такива хора не бива да им се има доверие.” При това причина за наличието или липсата на доверие в такива случаи се оказват не реалните дела, а именно вътрешните предубеждения на човека и неговата собствена система от представи, че – както някога за апостол Натанаил от Кана Галилейска – съществуват хора, от които не може да излезе нищо добро. Дори и само наглед да са такива. Дори и да нямаме никакви реални доказателства за това.
Особено ярко се проявява този мит, когато дейността на „неправилния” човек засяга някоя чувствителна за хората област – когато става дума за области, където са налице трайно наложени убеждения. Атеистите нерядко виждат делата на православната благотворителност и други подобни проекти като вид дейност, която има за цел „едната медийна активност и правенето на пари”. Между политическите противници никога няма позитивно настроение спрямо извършваните от опонента благотворителни проекти. Типичен пример за това е гневът, който се изля върху Чулпан Хаматова след нейното появяване в известния политически видеоматериал: „Такава благотворителност не ни е нужна”.
Разделят ли се по някакъв признак, хората престават да виждат в отсрещната страна каквото и да било хубаво нещо и започват да възприемат през призмата на разделението всичко, което изхожда от там, съсредоточавайки се единствено върху своя любим препъни-камък.
Ще приведа няколко примера, за да стане по-ясно какво имам предвид.
Да вземем неотдавнашните дискусии относно „закона за чуждите агенти”. Както всяка интернет дискусия, и тази се разви по известния, традиционен сценарии, независимо от състава на участниците и тяхното местонахождение. Противниците на закона се опитваха да убеждават, че той ще усложни живота на напълно неполитически социални организации, а поддръжниците му отвръщаха: „Който плаща, той поръчва и музиката! Ние не вярваме в безкористни пожертвования от чуждестранни източници – всичко това без съмнение е насочено против интересите на Русия!” И тук всякакви доказателства, наличието на открита информация, подробен отчет за начина, по който се изразходват чуждестранните средства, както и обяснението – защо именно чуждестранните, биват веднага отхвърляни като нещо „фалшиво”, „дим в очите”, „създаване на имидж”, „медийна реклама” и др. под. Освен това всички участници в усвояването на чуждестранния капитал задължително са обявявани за користолюбиви, нечестни хора, симпатизиращи на гей-малцинствата. Тоест чуждестранното финансиране бе заклеймено само по себе си като белег за недостойнство, независимо от реално извършваната дейност.
Или, примерно, една друга област на противоречия – сферата на разделение по религиозен принцип: неотдавна видяхме случай, когато хора се възмущаваха от благотворително тържество, организирано от енориашите от три московски храма в подкрепа на Настя Терлецка – момиче с тежко заболяване, което се нуждаеше от скъпоструващо лечение в Англия. По същество претенциите в този случай се свеждаха до следното: това милосърдие, това добротворство не е истинско, защото в числото на организаторите на тържеството влизаше Лидия Мониава, която написа открито писмо в защита на един небезизвестен девически ансамбъл. Пък и храмовете, които се включиха в организацията, бяха от „либералните”, което ще рече, че няма как да има участие на „свестни хора” във всичко това, парите сигурно ще бъдат окрадени, а организирането на тържества с цел събиране на средства – това не е руска традиция, пък и тази диагноза според едни е неизлечима, а според други – успешно и безплатно лечима в Русия, вследствие на което всичко това е само едно голямо мошеничество и измама. Защото истинското добро трябва да се върши от хора с чисти ръце и неопетнена репутация, а не от такива като Лидия Мониава. И макар репутацията на Лидия да е в известен смисъл опетнена, в нейния случай не става дума за злоупотреби с благотворителна дейност.
При това възмущението идваше от немалко хора, обявяващи себе си за православни и въцърковени християни.
Иначе казано, едни православни вярващи се възмущаваха, че други православни вярващи помагат на болно дете, защото тези, другите православни, са се компрометирали с нещо.
Но най-често подобни примери ни поднася политиката.
Ето, да речем, в света съществува националистическа организация с името Правозащитен център „РОД” (Русское Общественное движение – б.пр.). По своята същност дейността на организацията има за цел да осигурява правна защита на руски граждани в случаи на конфликти с властите или етническите малцинства. Сама по себе си това е една съвсем нормална дейност и аз лично не виждам нищо нередно в нея. Но да отправяме упреци към ръководителката на организацията, Наталия Холмогорова, за това, че подпомага руски граждани, а не молдавски или ескимоси, е точно толкова нелогично, колкото да упрекваме ръководителя на Общественото движение „Таджикски трудови мигранти”, Каромат Шарипов, за това, че неговата дейност е насочена към таджиките, а не към украинците или холандците. Всеки има право да избира своите собствени обекти и методи за прилагане на силите си.
Само че някои от опонентите на Правозащитния център „РОД” откриха (очевидно отделяйки немалко време и усилия за търсене, а впоследствие – за изтъкване на) ред причини, чрез които да изобличат някои недостатъци в нейната дейност. Недостатъците се съсредоточиха най-вече върху един „визуален компромат”, добил популярност в социалните мрежи. В един интернет-ресурс, имащ известна, непряка връзка с работата на Наталия, беше открита снимка на Алексей Навални и на това основание възникнаха крайно остри обвинения за дейност, насочена против Русия, за измамно придобиване на пари от доверчиви интернет-потребители („РОД” събира дарения за своята дейност и дава редовен отчет за тях), за поддръжка от страна на либерални среди, за „едностранчив характер на работата” и ред други тежки политически грехове. Когато Наталия се опита да даде отговор, че се занимава със съвършено различни неща и че „РОД” защитава обикновени хора, попаднали в сложни житейски ситуации, а не Алексей Навални, и че всяка обществена дейност неминуемо носи белези на едностранчивост, която обаче е продукт на човешки умове, не на бездушните компютри, тя пак получи същия категоричен, еднозначен отговор: „Добрите дела трябва да се вършат само от добри, чисти ръце”.
При това критиките идваха от същите такива обикновени руски хора. И се получаваше така, че едни „обикновени руски хора“ правят опити да пречат на Наталия Холмогорова да помага на други „обикновени руски хора” не защото на сайта на Наталия виси споменатата снимка, а защото нейните ръце не са достатъчно чисти.
Поради тази причина считам, че „Добрите дела трябва да се вършат само от чисти ръце” е една от най-големите, най-невъобразимите глупости, които могат да бъдат измислени за „добрите дела”.
Идеята за това, че с добри дела трябва да се занимават единствено хора, които са с абсолютно неопетнена репутация във всяко отношение, звучи съблазнително, тя е проста и ясна, но технически неприложима. Крайно очевидно изпъква един особен аспект на тази идея: да работят с пари могат единствено хора, които не са свързани с финансови неуредици.
А тезата за неопетнената репутация в политическо или религиозно, или каквито и да било друго отношение няма как да бъде прилагана на практика. Поставяна като задължително, радикално условие, тя задължително води към еднакво обезценяване или непосредствено на самото дело, за което става дума, или на възможността за участие в него на самия поддръжник на такава теза, или изобщо на възможността да се вършат добри дела.
Тук не става дума за това, че в такава критика се съдържа изначално обезценяване на човека – ако никой не се съмняваше в чистотата на човешките ръце, подобна теза щеше да бъде излишна.
„Чистите ръце” представляват едно крайно сложно явление, което подлежи на индивидуална интерпретация, а в нашето разпокъсано на враждуващи групи общество то никога няма еднозначно тълкувание. Политически пристрастия, специфични моменти от личния живот на ниво „кой с кого пил” или „кой къде живял”, непонятни за страничния наблюдател подробности в религиозните предпочитания, музикални вкусове или битови навици – това са все неща, които могат да се окажат достатъчно основателна причина, за да бъде обявен някой за недостоен „да си стиснете на чисто ръцете”, както и за негоден за добри дела. Има хора, които не проявяват симпатии към православните, други не са във възторг от политическата власт и всичко свързано с нея, трети са настроени враждебно към представителите на конкретни етнически групи, антипатии може да си привлече и човек, който се е появил в нежелана програма или който в младите си години е лежал в затвора и това го е отчуждило от определени групи хора, а относно подробностите от личния живот, може да си спомните как някой е бил набеждаван за недобри отношения с децата си, друг – за своя развод, та даже има случаи и с хора, набедени в липса на подходяща визия за системата. Всеки човек може да не се хареса по някакъв начин на останалите и те винаги ще намерят за какво да обявят ръцете му за недостатъчно чисти. При по-прецизна формулировка тезата: „Добрите дела трябва да се вършат САМО от чисти ръце”, лесно може да прозвучи другояче: „Много място има в живота ни за добри дела, само че няма кой да ги върши, защото не достигат чисти ръце.”
Фактът, че по принцип търсенето на „свръх-свръх-чистото и правилното” води до задънена улица, е бил известен още на светите отци. Сигурно помните какво разказал веднъж авва Доротей: „Наистина, братя мои, познавам един човек, който се беше докарал до окаяно състояние. Тръгнеше ли някой от братята да му говори нещо, той негодуваше и в началото се тросваше остро с думите: „Какво ме интересуват този или онзи? Няма по-достоен човек от Зосима и тези като него.” После започна и на тях да гледа с презрение, казвайки: „Няма други достойни, освен Макарий.” След недълъг период от време взе да говори така: „Какво ме интересува Василий? Какво ме интересува Григорий? Няма други достойни, освен апостолите Петър и Павел.” Тогава аз му казах: „Виж, братко, скоро ще започнеш и тях да презираш.” И повярвайте, не след дълго стана тъкмо така и той взе да говори: „Какво ме интересува Петър? Какво ме интересува Павел? Освен Светата Троица, всичко друго е без значение.” Накрая този човек се възгордя и взе да се противи на Самия Бог, което в крайна сметка го доведе до умопомрачение.”
Така и с търсенето на чистите ръце – не е никак трудно да се отдадеш постоянно на това и все да достигаш до извода, че „всички са мошеници”, единствено прав е Доктор Хаус.
Нещо повече. Като непосредствена реакция на тезата: „Добрите дела трябва да се вършат САМО от чисти ръце” у мен се събужда един въпрос директно към този, който я поддържа: „Кажете ми, а вие намирате ли собствените си ръце за достатъчно чисти, за да вършите добри дела?” Ако отговорът е положителен, това ще породи втори въпрос: „Щом казвате, че моите или нечий други ръце не са достатъчно чисти, тогава защо Вие – титулярът на тази чест – бездействате (а странното е, че наблягащите на тази теза обикновено винаги са бездействащи в това отношение)?” В отговор обикновено се заявява, че великите дела се вършат тайно, иначе това обезличавало самата идея за добротворство, но така пък излиза, че делото, изискващо чисти ръце, се явява нещо ненужно и вредно.
Ето, да вземем опонентите на Холмогорова – на всичките й предложения: „Щом не ви харесва как го правим ние, направете го вие по-добре”, те отговаряха като цяло с разни клишета за любовта си към Русия, а на този патетичен фон подпомагането на руския народ го оставяха на заден план. Опонентите на Мониава пък заявиха, че най-важното за Настя Терлецка, това са молитвите, а празненствата и изобщо материалните помощи – това са суета и излишество. Онези, които подложиха на критики Чулпан Хаматова за неправилно политическо изявление, показаха остро изразена солидарност с ленинския принцип „колкото по-зле, толкова по-добре”, заявявайки, че благотворителността понижава социалния тонус и така за разпуснатите души само временно бива отлаган мигът, когато разгневените тълпи ще тръгнат да бодат някои хора на колове.
Тоест само по себе си доброто става обезценено, щом веднъж се стигне до констатация, и то след доста усилия, че практически единственият към момента негов инициатор не притежава достатъчно чистота, което пък иде да покаже, че и самото му дело по всяка вероятност няма да е особено добро.
А ако въпросът за чистотата на собствените ръце получи отрицателен отговор, тъй като в Църквата (пък и въобще в Русия) не е прието човек да говори за личните си достойнства, ами тъкмо обратно, тогава подобна теза ще заприлича на откровено „измъкване”, оправдание за бездействие и обезценяване на чуждите добродетели. Еди кой си не е свестен човек и от него не може реално да се очакват свестни неща (пък и за някои хора няма нищо странно в това), а и аз самият не съм особено свестен човек, поради което не ми се удава да върша добри неща.
По такъв начин доброто намалява, макар и чрез преследването на една на пръв поглед благородна цел: да защитиш доброто от недостойни хора, които имат желание да пристъпят към него.
Проблемът е в самото естество на подобна теза. Тя е твърде всеобхватна и крайно опростена. А освен това и прекомерно отдалечена от реалния живот.
В действителния, не в измисления свят, „чистотата на ръцете” не израства от земята, нито пада от небето, а е плод от труда и усилията на самия човек. От грешник се става праведник, от отрицателни персонажи се развиват положителни образи. Добрите дела се вършат не от безгрешни свръхчовеци, приходящи от незнайни земи, а от най-обикновени грешници, хора с нечисти ръце – творейки добро, те очистват себе си. Твърдението, че доброто трябва да се върши само с чисти ръце, не е вярно, но е много вярно, че с добри дела човек може да очисти ръцете си. В противен случай можем до безкрай да чакаме да видим чисти ръце, но така и никога да не пристъпим към това, което ни е дадено за очищение.
В крайна сметка не бива да осъждаме никого и за нищо: „Не съдете, за да не бъдете съдени”. В Евангелието Господ категорично е забранил на християните да взимат решение за това, кой е добър и кой – лош. Позволено е само да оцениш доколко качествено и успешно човек се справя със своето дело и дали това негово дело е полезно или вредно. И то конкретно делото, с което се е заел, а не нещо друго. Ако някой е поел инициатива за защита на сините китове, доста глуповато ще бъде да тръгнеш да му обясняваш, че не полага грижи за спасяването на изчезващи видове елени или пък че не се храни умерено като истински защитник на сини китове.
При посещение в картинна галерия няма смисъл да се вторачваме до безкрай в някое палто в гардероба или да се мотаем в тоалетната, докато намерим място с най-малко миризми. Може и да са ни неприятни, но в галерията сме отишли не заради това и не бива то да влияе на общата ни оценка за нея. Когато някой върши добри дела и редом с това е налице стремеж те да бъдат подлагани на външна оценка, тогава е редно да се вглеждаме в естеството на неговата работа, в подходите, резултатите и намеренията му. Може да разпитаме и самия него, и хората от обкръжението му, за да разберем каква е мотивацията му, какъв е базисният му план. Не е вредно, припомняйки си предполагаемите и приблизителни изчисления, да се направи оценка на разходите на ресурси, на обема и качеството на очакваните резултати. Може да се вгледате в степента на откритост и прозрачност на работата. Изключително полезно е да поддържате контакт с тези, към които е насочена съответната дейност, или пък редовно да следите резултатите, ако обект на добротворството са не хора, а кучета или исторически паметници.
Като цяло при оценката трябва да се съсредоточавате върху протичането на дейността, върху същината на самото дело и ролята на човека за неговото реализиране. Ако сам се занимавате с нещо подобно, бихте могли – от позицията на личния опит – да отправите известни критики към колегите си относно техни подходи, които не одобрявате, но да го направите не публично, а в тесен кръг. Главното е като крайъгълен камък в оценката си да поставите не някакви абстрактни категории от рода на „чисти ръце”, а нещо реално, осезаемо и достъпно за сравнение, а в идеалния случай – измеримо по своите стойности. Желателно е също така между вас и критикувания от вас човек да има все пак известен консенсус относно прилагания критерий – какъв точно да бъде той и по какъв начин да се прилага.
В противен случай вашата критика няма да поправи нищо, няма да помогне на никого и от нея околните ще добият представа единствено и само за вашата пристрастност.
В крайна сметка, ако се върнем към темата за помощта към хората, в Евангелието ще открием притча именно за това. За доброто дело, което се върши от човек, непритежаващ изискваните качества, и за това как заради придържането към формалната чистота „правилните хора” проявяват крайна безсърдечност.
Винаги ще ни бъде от полза да си препрочитаме тази притча. Евангелие от Лука, Глава десета: „Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Йерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така.” | www.pravoslavie.ru
Превод: Анжела Петрова
