Критският събор и българският инат
Измина една година от събора на остров Крит, който трябваше да бъде всеправославен и който провалихме ние – българите. Не някой друг, а именно нашата Църква отказа да участва и именно нашият пример беше последван от онези поместни Църкви, които му казаха “не”. Въпреки че формално съборът се състоя, той вече не представляваше пълнотата на православието и изгуби всякаква легитимност. Превърна се в празно мероприятие без съдържание. Ето как този толкова “свят и велик” форум, който трябваше да смае света и в който мнозина виждаха едва ли не “Осми Вселенски”, беше провален и съсипан не от нещо друго, а от българския инат. Хей, великани мира сего, царе, папи и патриарси, господари на света, не ни подценявайте! Ние сме костелив орех! Може да сме малък народ, но запънем ли се за нещо – всичките ви планове се провалят.
Как се стигна до това “фатално” решение на Българската православна църква, което взриви “приличието” и “добрия тон” и разбуни световното православие като кошер? Мнозина се чудеха и се чудят и до днес, всякакви предположения и идеи се предлагат. Лично аз мога да посоча поне три възможни версии.
Първата версия беше подхвърлена от мен още тогава. За да отидем в Крит, трябваше да платим доста пари. Всички знаем, че българинът мъчно развързва кесията си, а за българския владика да не говорим. Главите си даваме, парите си не даваме! “Осмият Вселенски” – провален от габровската стиснатост и пестеливост! Изказах това предположение на шега, но кой знае, кой знае… Предполагам, че не този фактор е бил решаващ, но че все пак и той е бил взет под внимание – това е напълно възможно.
Втората версия е по-сериозна. Консервативните, тоест антимодернистките и антиикуменическите сили в нашата Църква начело с Пловдивския митрополит Николай и Ловчанския митрополит Гавриил бяха против събора – и вероятно точно те са наложили мнението си на своите колеги. Тази версия е най-вероятна и най-подкрепена с факти и доказателства. И двамата владици бяха настроени антикритски и изказаха мнението си публично през пролетта на 2016 г. Едва ли ще сгрешим, ако предположим, че именно тяхното отношение е осуетило отиването ни в Крит. За добро или за лошо, Църквата ни е една от най-консервативните в православния свят; само ние и грузинците не членуваме в ССЦ, което съвсем не е нещо маловажно; не е чудно, че точно ние се оказахме онзи “камък за препъване”, който спъна всички и разруши всичко.
Интересен факт е, че само няколко месеца преди Крит, през февруари 2016 г., в София беше канонизиран Владика Серафим (Соболев) – безкомпромисен ревнител за консервативно светоотеческо православие и един от най-големите противници на икуменизма сред богословите и светците на нашето време. Случи се така, че и двете Църкви, които участваха в канонизацията му, не отидоха в крайна сметка на либералния и проикуменически Критски събор – случайно ли беше това? Или по молитвите на светеца?
Третата версия е най-бомбастична. Според нея решението на Българската православна църква е взето по заповед отвън – от Москва. Тази версия с нейната конспирологично-детективска тайнственост е примамлива главно за жълтите журналисти и жълтите медии. Какво излиза: че Московският патриарх се е обадил на Негово светейшество патриарх Неофит и му е наредил: “Няма да ходите на събора!” Дядо Неофит е казал “Слушам!” и е предал това на владиците от Синода, които покорно са вдигнали ръце и са гласували “за”. Едно такова предположение не само е нелепо, то е и изключително обидно и унизително за нашата Църква. Българските владици може да са всякакви, но те не са кукли на конци.
Ясно е, че “конспирологичната” версия беше плод на голямо раздразнение и беше лансирана от раздразнени хора, които възприеха решението на Синода едва ли не като лична обида. В озлобеността си те не пощадиха своята майка – Църквата, и се опитаха да я обидят и очернят за пореден път. Една изключително недостойна антицърковна кампания беше подета от тези уж много православни журналисти и богослови, но вместо да “изобличат” Църквата, както те се надяваха, те изобличиха само себе си.
Така или иначе, по Божия воля – а вярващият човек не може да не смята, че всичко, което се върши, става по допущение свише – ние препънахме “Всеправославния” събор. Добре ли постъпихме или зле? Дори в този си вид – нелегитимен, непълен, немеродавен – той се възприема от мнозина в православния свят като някаква колективна апостасийна проява и всява напрежение и смут в православните души; а какво ли щеше да стане, ако цялата православна пълнота беше присъствала на него? Ако всички патриарси бяха сложили подписите си?
Не мисля, че Критският събор беше апостасиен. Не твърдя това. Но, уви, ясно е, че документите и решенията на този събор са неизбистрени, небезпроблемни, небезвъпросни, и че той беше твърде далеч от задачите, които стоят днес пред Православната църква, от проблемите, които я вълнуват, от болките, които я измъчват.
Твърде много неяснота и неизбистреност, дори обърканост, има в решенията на събора. Най-много спорове и смут сред вярващите предизвика, както знаем, документът “Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”. Там се казва следното:
“Съгласно онтологичната природа на Църквата, нейното единство не може да бъде нарушено. Въпреки това Православната Църква приема историческото име на други неправославни християнски Църкви и Изповедания, които не са в общение с нея, и същевременно вярва, че нейните отношения с тях трябва да се основават на възможно най-бързото и най-обективно изясняване от тяхна страна на целия еклисиологичен въпрос и особено на тяхното основно учение за тайнствата, благодатта, свещенството и апостолското приемство. Така, както по богословски, така и по пастирски съображения тя е била благосклонно и положително настроена за диалог с останалите християни на двустранно и многостранно равнище и за участие като цяло в икуменическото движение на новото време с убеждението, че чрез диалога дава силно свидетелство за пълнотата на Христовата истина и за своите духовни съкровища на тези, които са извън нея с обективната цел да подготви пътя, който води към единство” (т. 6).
От този пасаж не може да се разбере нищо. Признава ли Православната църква еклисиологичния характер на неправославните изповедания или не? Какво е това “историческо име” и как трябва да се тълкува то? Ако “възможно най-бързото и най-обективно изясняване от тяхна страна на целия еклисиологичен въпрос” не настъпи, тогава какво? В действителност “неправославните Църкви и Изповедания” отдавна са изяснили ученията си за “тайнствата, благодатта, свещенството и апостолското приемство”; това, което трябва да направят православните богослови и пастири, е да дадат православна оценка на тези учения, а не да се правят на малки деца и да си въобразяват, че тези учения тепърва трябва да се появят.
И, между другото, кои са тези “други неправославни християнски Църкви и Изповедания”? Думата “други” не е членувана, тоест не става дума за всички други, а само за някои. Кои точно?
Всичко това е твърде размито, объркано и неопределено. След края на събора един от участниците – известният православен гръцки богослов митрополит Йеротей Влахос определи този текст като “дипломатически, а не богословски”. Впоследствие той го нарече “проблематичен и антиправославен” [1]. В действителност цялото това мъгляво разсъждение не е нищо друго освен опит да се даде от името на православието официална “съборна” благословия за икуменизма, въпреки недоволството на православните християни от него и критиката, на която той е подложен от мнозина авторитетни богослови, от цели поместни Църкви и от канонизирани светци.
Още един критски документ е “Тайнството Брак и препятствията за него”. Твърде болезнен въпрос днес е въпросът за “еднополовите бракове”, които на вълната на апостасийния процес се просмукват постепенно и в християнския свят. Какво мислят критските отци за него? От една страна, в текста, приет от тях, се казва: “Сключеният в свобода съюз между мъж и жена се явява необходимо условие на брака”. От друга страна, хомосексуалността отсъства сред препятствията за брак, изброени в т. І.6, както и в т. ІІ – “Препятствията пред брака и прилагането на икономията”. (Някой ще възрази, че тези неща се подразбират. Не, в нашето злокобно време вече не се подразбира нищо. Нещата трябва да се изричат пределно ясно и отчетливо, ако искаме да се противопоставим на злото.)
“Църквата не признава за възможен за своите членове гражданския съюз – както хомосексуален, така и хетеросексуален, а също така встъпване във всяка друга форма на съжителство освен брак” ( т. І.10).
Отново изключително неясно и объркващо. Църквата не признава “гражданския съюз” на хомосексуалните, а изисква от тях брак, така ли? Може би авторите не са имали точно това предвид, но текстът е написан толкова двусмислено, че всеки може да го тълкува както си ще.
Разводнени, неясни, двусмислени формулировки… За един толкова авторитетен форум, какъвто претендираше да бъде “всеправославният” събор, това е изключително зле свършена работа. Може ли тази каша от думи да се сравни с кристалните формули на Вселенските събори, поразяващи като светкавица всяка заблуда и лъжа? Впрочем, всичко това може да не е само плод на нескопосаност. Възможно е двусмислеността да е била търсена съзнателно – за да се угоди и на “едните”, и на “другите”. На Бога и на света, на Христа и на Мамона…
Критският събор не беше еретически, но не беше и безкомпромисно православен. Не въведе отстъпления от православната вяра, но и не я защити с нищо. Нито един съществен проблем на съвременното православие не беше дори поставен, а камо ли решен. Ще цитират ли този събор бъдещите учебници по догматика и църковно право? Съмнявам се. И то не само заради провалената му легитимност, а защото там просто няма какво да се цитира. Какво да цитират – откровения като това за “гражданските съюзи” на хомосексуалните двойки? Или онзи бисер за “възможно най-бързото и най-обективно изясняване от тяхна страна на целия еклисиологичен въпрос…”? Да си го кажем направо – тези текстове нямат никаква богословска стойност.
Той не беше и свикан за това. В него нямаше и съборност – никога в историята на Църквата не е имало събори, на които право на глас да имат само патриарсите, а съборните решения и определения да бъдат изготвяни предварително като на комунистическите партийни конгреси. Съборът се проведе в изолирано глухо място, далеч от света и християнския народ [2], в обстановка на конспиративност и информационно затъмнение, срещу което протестираха още тогава журналистите от “Ромфея”. Протоколите на заседанията не са публикувани и до днес. Никога в православната история не е имало такива конспиративни събори, а да се надяваме, че няма и да има. Никога не е имало толкова празни и безсъдържателни “съборни определения”. В действителност истинската цел на този събор беше само една: да се демонстрира власт, да се покаже безусловното господство на Фенер над православния свят. Именно този стремеж на “православния папа” (ето ви истинска еклисиологична ерес!) и беше провален от българския инат.
“Проведеният събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито Всеправославен!”, отсече Синодът на Българската православна църква. Коравината на Балканджи Йово звучи в тези думи. Българската брадва съсече усилията на толкова много “фини хора” и премъдри люде, книжници и витии, патриарси и богослови… Половин век подготовка… Столетни надежди… И накрая дойде грубиянът-българин и каза: “Не! Аз пък не давам!”
Какво пък, случват се и такива неща в историята. И малките понякога срутват плановете на великите – свиквайте с това, велики! А съборът – нека Бог да го съди. Един ден страстите ще се уталожат, бурните води ще се утаят и истината ще излезе наяве. Да бъдем търпеливи. Едно е сигурно: православието няма да се спъне от всички тези неща. Бог ще запази както винаги Своята Църква, а този събор и нашите спорове около него ще останат само като епизод в учебниците по история. Амин.
Бележки
[1] В изказването му пред извънредния събор на Еладската православна църква, който се проведе на 23-24 ноември 2016 г.
[2] Селцето Колимвари в Крит – и дори не в самото село, а извън него. Няма друг такъв събор в историята на Църквата, който да е бил натикан в толкова далечно, глухо и труднодостъпно място – очевидно за да е далеч от очите на християните. Точно обратното, съборите на православната Църква са се провеждали в най-гъстонаселените центрове на християнския свят – Александрия, Никея, Константинопол, Халкидон – почтено, открито и пред очите на всички. Вероятно изборът на тази далечна извънградска зона със съответния дефицит на инфраструктура и места за настаняване е бил направен не само за да се засили контролът от страна на домакините (Фенер), но и за да се затрудни свободното общуване на делегациите помежду им и с външния свят.
