Неустоимият вкус и неописуемият ужас

Живеем в свят, в който насладата е най-висше благо

Според Ерих Фром, днес човешкият Аз постоянно се изменя във връзка с принципа: „Аз съм такъв, какъвто съм ви нужен”. Пиер Дако говори за „новоизлюпен и крайно агресивен култ към тялото, издигнато днес като единствена човешка ценност”. Виктор Франкъл вижда човешкото битие като структури на „телесното”, „душевното” и „духовното”. Според него на повърхността се намира телесното, свързано с принципа на „удоволствието”. По-надълбоко, под повърхността са душевното и духовното, свързани съответно с принципите на „радостта” и „щастието”, но както казахме, днес ние живеем на повърхността.

Именно поради това целта на човешкия живот се схваща като възможност за изпитване на удоволствие, а задачата на този живот – като възможност за придобиване и умножаване на средствата за постигане именно на тази цел. Ако изпитвам удоволствие и имам средства, за да си го позволя, аз съм постигнал смисъла и съм щастлив. Ако не изпитвам удоволствие и нямам средства за това, аз съм нещастен. Това личи дори от изобилието на телевизионни реклами, които ни предлагат именно удоволствието като цел. Какво обаче личи от телевизионните новини, които вървят между споменатите вече реклами? След неустоимия вкус на разтопения шоколад, идва времето на непоносимия ужас от детската престъпност, неунищожимата корупция, незадоволимите желания за все повече и повече власт, още и още удоволствия…

Как да разбираме това – свобода, в която избираме удоволствието, за преживяването на което трупаме законни и незаконни средства, приличайки на безумеца от библейската притча, който не знаел, че нощес ще му поискат душата и казвал: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години; почивай, яж, пий, весели се” (Лука12:19).

Разбирайки това като проблем, още античните философи си задавали въпроса за нормата и мярката. Платон учел, че колкото повече власт има човек, толкова повече той е призван да служи, а не да му служат. Сократ размишлявал над въпроса, как да живее човек, за да живее добре. Циниците и стоиците смятали, че човек трябва да се освободи от външните фактори като материалния лукс, властта като възможност за придобиване на средства и т.н. Епикурейците канели в своето общество с думите: „Страннико, тук ще се чувстваш добре. Тук насладата е най-висше благо”. Но дори и те съвсем не разбирали под това свобода в удоволствия от всякакъв род. Напротив, те ясно схващали, че има удоволствия, които развращават и погубват и след употребата си причиняват страдание, затова избирали не толкова удоволствието, колкото радостта от приятелството или естетичната наслада от произведения на изкуството… Това, разбира се, не било само в античния свят. Самият Господ Иисус Христос ни казва, че целта на човешкия живот не е в това „да събира имане за себе си” (Лука 12:21). Ето виждането и на Рене Декарт: „Чрез посредничеството на светлината, хората виждат, че трябва да предпочетат добродетелта пред удоволствието и честността пред полезността”.

Накрая нека погледнем към Църквата; колко мъдро е въвела поста, именно като мярка, регулираща нашето консуматорско отношение към заобикалящия ни свят. В Църквата ние, разбира се, намираме не само идеи, а и жива подкрепа, възстановявайки своя истински човешки облик в реална връзка с неговия Божествен Първообраз. „Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява. Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава, като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно” (2 Кор. 4:16-18).

Коментари

коментара