Разпаднатият свят
Разцеплението на днешния свят се вижда с просто око. Всеки наш съвременник различава лесно двете световни свръхсили, всяка от които е способна да унищожи изцяло другата. Но осъзнаването на проблема често се и ограничава с тази повърхностна политическа представа: с илюзията, че опасността може да се отстрани с удачни дипломатически преговори или с баланс на въоръженията. В действителност светът е разпаднат и по-дълбоко, и по-болезнено, и с повече пукнатини, отколкото се забелязва от пръв поглед – и това многообразно дълбоко разцепление ни заплашва също и с многообразна гибел. Според древната истина, че не може да устои царство – каквото е и нашата Земя, – разделило се в себе си.
***
Има понятие ”Трети свят” – и, значи, световете са поне три. Но те без съмнение са много повече, просто ние не забелязваме това. Всяка древна улегнала самостоятелна култура, при това широко разпространена по земната повърхност, е вече един самостоен свят, пълен с изненади и загадки за западния поглед. Такива са най-малкото поне Китай, Индия, мюсюлманският свят и Африка, ако двата последни могат да се разглеждат приблизително като едно цяло. Такава бе хиляда години и Русия – въпреки че западното мислене ѝ отказваше с една постоянна систематична грешка самостойност и затова никога не я е разбираше, както не я разбира и днес в нейния комунистически плен. И ако Япония през последните десетилетия все повече се превръща в ”Далечен Запад”, все по-тясно се обвързва със Запада (не се наемам да съдя), то, например, държавата Израел аз не бих причислил към западния свят най-малкото поне поради онова решаващо обстоятелство, че нейният държавен строй е принципно свързан с религията.
Колко лесно – все още сравнително наскоро – малката европейска общност заграбваше колонии по цялата планета, не само не предвиждайки сериозна съпротива, но и най-често презирайки всякакви възможни ценности в светоусещането на покорените народи! Успехът изглеждаше потресаващ, за него нямаше географски граници. Западното общество се разгръщаше като триумф на човешката независимост и могъщество. И изведнъж през ХХ век толкова ясно се разкри, че то е крехко и проблематично. И днес ние виждаме колко къси и нетрайни се оказаха тези завоевания (очевидно свидетелствайки и за пороците на онзи западен светоглед, който водеше към тях). Днес отношенията с бившия колониален свят се превърнаха в своята противоположност, и западният свят нерядко изпада в другата крайност на подмазването, – трудно е обаче да се прогнозира колко големи ще са претенциите на тези бивши колониални страни към Запада, и ще успее ли той да се откупи от тях, дори ако пожертва не само последните си колониални земи, но и всичко, което притежава.
***
И въпреки това продължаващото заслепение на вярата в своето превъзходство поддържа у Запада представата, че всички обширни области на нашата планета трябва да се развиват и да се доразвият до днешните западни системи, теоретически най-висши, практически най-привлекателни; че всички онези светове само временно се удържат – от зли управници, или от тежки неуредици, или от варварство и неразбиране – от това да се устремят по пътя на западната многопартийна демокрация и да възприемат западния начин на живот. И страните се оценяват по това доколко са успели да се придвижат по този път. Но тази представа е израсла, напротив, от западното неразбиране на същността на другите светове, от това, че те биват погрешно измервани от западния измерителен уред. Реалната картина на развитието на планетата съвсем не изглежда така.
Тъгата на разпаднатия свят предизвика появата и на теорията за конвергенцията между водещия Запад и Съветския съюз – една ласкаеща желанията ни теория, която обаче пренебрегва факта, че тези светове изобщо не се развиват един към друг и не могат да бъдат превърнати един в друг без насилие. А освен това конвергенцията води неизбежно и до приемане на пороците на другата страна, което едва ли устройва някого.
Ако казвах тези неща днес в моята родина, то в рамките на тази обща схема на разцеплението на света аз щях да се съсредоточа върху бедствията на Изтока. Но тъй като аз вече четири години съм принуден да живея на западна територия, то мисля, че ще бъде по-добре да се съсредоточа върху някои черти на съвременния Запад, така, както ги виждам аз.
***
Когато се създаваха съвременните западни държави, те се създаваха според принципа: правителството трябва да служи на човека, а човекът живее, за да има свобода и да се стреми към щастие (виж например американската Декларация на независимостта). И ето че най-после през последните десетилетия техническият и социалният прогрес позволи осъществяването на онова, което се желаеше и очакваше: държавата на всеобщото благоденствие. Всеки гражданин получи желаната свобода и такова количество и качество физически блага, които според теорията трябваше да му осигурят щастие – в онова приземено и опростено разбиране на щастието, което се формира през тези десетилетия. (Пропусната бе само една психологическа подробност: постоянното желание да притежаваш все повече и по-хубави неща и напрегнатата борба за това оставят върху много западни лица отпечатъка на голяма угриженост и дори измъченост, въпреки че е прието този израз да се прикрива по всички възможни начини. Това активно напрегнато надпреварване овладява всички помисли на човека и изобщо не му оставя пространство за свободно духовно развитие.) Осигурена е независимостта на човека от много видове държавен гнет, мнозинството получи комфорт, какъвто не са могли да си представят бащите и дедите му, появи се възможността в тези идеали да бъдат възпитавани и младите хора, да бъдат призовавани и подготвяни за физическо процъфтяване, щастие, притежаване на пари, вещи, свободно време, почти неограничена свобода на удоволствията – и ето че сега кой, защо, за какво, откъде накъде би могъл да бъде принуждаван да се откъсне от всичко това и да жертва за общото благо скъпоценния си живот, скъпоценните си права?
Дори биологията знае, че навикналостта на благополучен живот не е предимство за живото същество. Днес и в живота на западното общество благополучието започна да показва пагубното си лице.
***
В съответствие със своите цели западното общество е избрало и най-удобната за себе си форма на съществуване, която аз бих нарекъл юридическа. Границите на правата на човека (много широки) се определят от системата от закони. В това юридическо устояване, движение и лавиране западните хора са придобили голяма вещина и каленост. (Впрочем, законите са толкова сложни, че обикновеният човек е безпомощен да си има работа с тях без помощта на специалист.) Всеки един конфликт се решава юридически – и това е висшата форма на решение. Ако човекът е прав юридически, то нищо повече не се иска от него. При това положение никой не може да му натяква, че не е напълно прав, да го придумва към самоограничение, към доброволен отказ от някакви свои права, да го моли за жертва, за безкористен риск – това би изглеждало просто нелепо. Доброволно самоограничение почти не се среща: всички се стремят към експанзия, докато не започват да пращят и да се пукат юридическите рамки. (Юридически безупречни са петролните компании, когато купуват изобретението на нов вид енергия, за да не може да действа то. Юридически безупречни са отровителите на продуктите, когато удължават с тези отрови годността им: на хората им остава свободата да не ги купуват.)
Аз съм прекарал целия си живот под комунистическа власт и ще кажа: ужасно е онова общество, в което изобщо няма безпристрастни юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също не е достойно за човека. Общество, което е застанало на почвата на закона, но не повече, използва слабо висотата на човешките възможности. Правото е прекалено студено и формално, за да влияе благодетелно върху живота на хората. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на душевна посредственост, умъртвяваща най-високите импулси и пориви на човека.
А пред изпитанията, които ни заплашват през настъпващия век,
юридическите опори просто няма да са в състояние да ни спасят
***
В днешното западно общество бие на очи неравновесието между свободата да вършиш добри дела и свободата да не ги вършиш. И държавникът, който иска да прокара нещо голямо и съзидателно за своя народ, е принуден да се движи с предпазливи, дори плахи стъпки, той през цялото време е заобиколен от хиляди прибързани (и безотговорни) критици, постоянно е ”поставян на място” от пресата и парламента. Принуден е да доказва изключителната безупречност и оправданост на всяка своя крачка. По същество човек с изключителни дарби, велик, с необичайни неочаквани мерки, не би могъл изобщо да пробие – още в самото начало ще му подложат десетина пъти крак. Тъй под формата на демократичен контрол тържествува посредствеността.
Подронването на административната власт е достъпно и свободно навсякъде, и всички власти в западните страни са отслабнали рязко. Защитата на правата на личността е доведена дотам, че вече става беззащитно самото общество… от някои личности – и е дошло време да се бранят не толкова правата на човека, колкото неговите задължения.
Напротив, свободата на рушенето, свободата на безотговорността е получила възможно най-широк простор. Обществото се оказва слабо защитено от бездните на човешкото падение, например от злоупотребата със свободата за морално насилие над младежта, каквито са филмите с порнография, престъпност или сатанизъм: всички те са попаднали в сферата на свободата и теоретично се уравновесяват от свободата на младежите да не ги гледат. Тъй юридически регулираният живот се оказва неспособен да се защити от разяждащото го зло.
А какво да кажем за тъмните простори на пряката престъпност? Широтата на юридическите рамки насърчава не само свободата на личността, но и някои престъпни злоупотреби с нея, дава на престъпника възможност да остане безнаказан или да получи незаслужено снихождение – при подкрепата на безброй обществени защитници. Ако в някоя страна властите се заемат да изкореняват строго престъпността, то либералната общественост веднага надига вой, че се нарушават човешките права на бандитите. Такива примери има немалко.
Целият този превес на свободата към зло се е създавал постепенно, но първичната основа за него очевидно е била заложена от хуманистичната представа, че човекът, който е бог и цар на този свят, не носи в себе си вътрешно зло, че всички пороци на битието произтичат само от погрешните социални системи, които и трябва да бъдат поправени. Странно, ето че на Запад са осъществени възможно най-добри социални условия – а престъпността несъмнено е огромна и е значително по-голяма от онази, която е налице в мизерното и беззаконно комунистическо общество.
***
С най-безбрежна свобода се ползват естествено и медиите. Но с каква?
Отново същото: само и само да не бъдат прекрачени юридическите рамки, но без всякаква реална морална отговорност за лъжите и манипулациите, за изопачаването на реалността. Каква е отговорността на журналиста и медията пред четящата публика или пред историята? Ако те с невярна информация или неверни заключения са насочили общественото мнение по погрешен път, дори са спомогнали за държавнически грешки – то известни ли са случаи на последвало публично разкаяние на този журналист или на тази медия? Не, защото това би намалило продажбите. От подобен случай може да загуби държавата, но журналистът винаги излиза сух. Най-вероятно той ще пише сега с още по-голяма самоувереност неща, които са противоположни на предишните.
Необходимостта да осигуряваш мигновена авторитетна информация кара медиите да запълват празнините с догадки, да събират слухове и предположения, които след това никога няма да бъдат опровергани, но ще се утаят в паметта на масите. Колко прибързани, недомислени, незрели, заблуждаващи съждения объркват мозъците на читателите – и застиват в този си вид! Медиите имат възможност и да симулират общественото мнение, и да го възпитават в извратена насока. Ту създават Херостратова слава на престъпниците, ту обнародват държавни и военни тайни, ту безсрамно си пъхат носа в личния живот на известни личности под лозунга: ”Всички имат право да знаят всичко”. (Лъжлив лозунг на лъжовния ни век: много по-високо е изгубеното право на хората да не знаят, да не задръстват божествената си душа с клюки, празнословия, празни щуротии. Хората, които наистина се трудят и водят наистина съдържателен живот, съвсем не се нуждаят от този прекален и претоварващ поток от информация.)
Повърхностността и прибързаността – тази психична болест на ХХ век – е най-силно изразена при медиите. На тях сякаш им е противопоказно да влязат в дълбочината на проблемите, не такава е тяхната природа, те само бълват сензационни формулировки.
И при тези свои качества медиите се превърнаха във водеща сила в западните държави, надминавайки по влияние и авторитет изпълнителната, законодателната и съдебната власти. А при това по кой избирателен закон са избрани те и на кого се подчиняват? Ако в комунистическия Изток журналистът бива откровено назначаван като държавен служител, то кой е избрал западните журналисти и им е дал власт? За какъв срок и с какви пълномощия?
И още една неочаквана изненада за човека, пристигнал от тоталитарния Изток с неговата строга унификация на пресата: в западните медии също може да се види една обща насока на симпатиите и антипатиите (потокът на века), общоприети граници, отвъд които не бива да се излиза, а може би дори и общокорпоративни интереси, и всичко това действа не състезателно, а унифицирано. Безбрежната свобода съществува за самите медии, но не и за читателите: достатъчно изпъкнало и звучно вестниците предават само онези мнения, които не противоречат прекалено много на стадото, на ”мейнстрийма”.
***
Без всякаква цензура на Запад се осъществява придирчиво отсяване на ”модните” идеи от ”немодните” – и последните, макар и да не са забранени от никого, не могат да си пробият път нито в печата, нито в книгите, нито от университетските катедри. Духът на вашите изследователи е свободен юридически – но пък е заробен от идолите на модата. Не с пряко насилие, като на Изток, но с това отсяване на модата, с необходимостта да угаждаш на масовите стандарти се отстраняват по-самостоятелно мислещите личности, появяват се опасни черти на стадност, осуетяваща всяко ефикасно развитие. В Америка ми се е случвало да получавам писма от необикновено умни хора, от някой професор в далечен провинциален колеж, който би съдействал много за освежаването и спасяването на своята страна, – но страната не може да го чуе: думите му няма да бъдат подети от медиите. Тъй се създават силни масови предубеждения, колективна слепота, опасна през нашия динамичен век.
Изброих само някои черти на западния живот, които поразяват човека, дошъл като новак във вашия свят. И ако ме попитат: искам ли да предложа на своята страна в качеството на образец днешния Запад, такъв, какъвто той е, то аз ще трябва откровено да отговоря: не, аз не бих могъл да препоръчам вашето общество като идеал за преобразуването на нашето. За онова богато душевно развитие, което нашата страна изстрада през този век, западната система в нейния днешен духовно-изтощен вид не изглежда примамлива. Дори само изброените тук особености на вашия живот предизвикват крайно огорчение. За нашето общество да се преобразува във вашето би означавало напредък в някои отношения, а в други регрес – и то в много скъпи за нас неща. Да, невъзможно е обществото да тъне в такава бездна на беззаконието като при нас, но и нищожно за него е да остава върху такава бездушна юридическа плоскост като при вас. Душата на човека, измъчена от десетилетия насилие, копнее за нещо по-високо, по-топло, по-чисто от това, което може да ни предложи днешното масово западно съществуване, представено като с визитна картичка от предизвикващите гадене безбройни реклами, тъпа телевизия и непоносима музика.
И всичко това се вижда от много наблюдатели от всички светове на нашата планета. Западният начин на съществуване все по-малко има шанса да се възприеме като водещ образец.
Случват се симптоматични предупреждения, които историята изпраща на едно намиращо се под заплаха или загиващо общество: например, падението на изкуствата или пък липсата на велики държавни мъже. Понякога предупрежденията биват и съвсем осезателни, съвсем непосредствени: центърът на вашата демокрация и култура остава няколко часа без ток – само толкова, – и веднага цели тълпи американски граждани се втурват да грабят и да насилват. Такава е дебелината на цивилизационния слой! Такава е крехкостта на обществената уредба и липсата на вътрешно здраве в нея.
***
Причината за всичко това трябва да се търси в самия корен, в основата на мисленето на Новото време. Имам предвид онзи господстващ на Запад светоглед, който се роди през Възраждането и придоби политически форми от епохата на Просвещението насам, легна в основата на всички държавни и обществени науки и може да бъде наречен рационалистичен хуманизъм или хуманистична автономност – провъзгласявана и прокарвана на дело автономност на човека от всяка по-висша от него сила. Можем да го наречем и антропоцентризъм – представа за човека като за център на всичко съществуващо.
Сам по себе си обратът на Възраждането бе очевидно исторически неизбежен: Средновековието се бе изчерпило, станало непоносимо с деспотичното си потискане на физическата природа на човека в полза на духовната. Но пък и ние отскочихме от Духа към Материята – несъразмерно, главоломно. Хуманистичното съзнание, наложило ни се като наш ръководител, не призна вътрешното зло в човека, не допусна, че човекът може да има и други, по-високи цели от земното щастие, и заложи в основата на днешната западна цивилизация опасния уклон на преклонението пред човека и неговите материални потребности. Отвъд пределите на физическото благополучие и трупането на материални блага всичко други, по-фини и по-високи особености и потребности на човека останаха извън вниманието на държавните устройства и социалните системи, сякаш човекът няма друг, по-висш смисъл на своя живот. И по този начин бяха оставени пролуки за ветровете на злото, които днес си и духат свободно. Сама по себе си
голата свобода не решава ни най-малко проблемите на човешкото съществуване, напротив – създава нови
И все пак в ранните демокрации, също и в американската по време на нейното раждане, всички права се признаваха на личността само като на Божие творение, тоест свободата се връчваше на човека условно, предполагайки постоянна религиозна отговорност от негова страна. Само преди 200 години в Америка, пък дори и преди 50 години, изглеждаше невъзможно човек да получи необуздана свобода – ей-тъй, просто така, за своите страсти. Оттогава обаче във всички западни страни това ограничение изветря, извърши се окончателно освобождение от моралното наследство на християнските векове, и държавните системи приемаха все по-завършен материалистичен вид. Западът най-после отвоюва правата на човека и дори с излишък – но съвсем избледня съзнанието за отговорността на човека пред Бога и обществото. През последните десетилетия този юридически егоизъм на западното светоусещане бе окончателно осъществен – и светът се оказа в жестока духовна криза и политическа безизходица. И всички технически постижения на прославения Прогрес, барабар и с Космоса, не изкупиха онази морална нищета, в която изпадна ХХ век и която не би могла да се предположи дори през деветнадесетото столетие.
***
Аз не разглеждам тук случая на една евентуална световна военна катастрофа. Докато все още се будим всекидневно под едно спокойно небе, ние сме длъжни да водим и всекидневен живот. Но има една друга катастрофа, която вече е настъпила със страшна сила: това е катастрофата на хуманистичното автономно безрелигиозно съзнание.
Като мярка за всички неща на Земята то постави човека – несъвършения човек, който никога не е свободен от себелюбие, корист, завист, тщеславие и десетки други пороци. И ето че грешките, неоценени в началото на пътя, си отмъщават днес. Пътят, който изминахме от Възраждането досега, ни обогати с голям опит, но при това ние изгубихме Цялото, Висшето, което някога туряше предел на нашите страсти и нашата безотговорност. Прекалено много надежди възложихме на политико-социалните преобразувания – и се оказа, че те ни отнемат най-скъпоценното, което имаме: вътрешния ни духовен живот. На Изток го изпотъпква партийната лудница, на Запад – комерсиалната. Ето в какво е кризата:
не това дори е най-страшното, че светът е разпаднат, а че главните му разпаднати части боледуват от една и съща болест
Ако, както декларира хуманизмът, човекът беше роден само за щастие, той нямаше да бъде роден и за смърт. Но тъкмо поради това, че телесно той е обречен да умре, неговата земна задача очевидно е по-духовна: не да робува на всекидневието, не да търси най-успешни начини за придобиване на блага, а след това да ги потребява весело, а да носи товара на постоянен и труден дълг, тъй че целият му жизнен път да бъде път към морално въздигане: да напуснеш живота като по-висше същество от онова, което си бил, когато си го започвал. Неизбежно е да преразгледаме стълбицата на общоприетите ценности и да се поразим на нейната днешна неадекватност. Само доброволното култивиране на светлото самоограничение издига хората над материалния поток на света.
Да продължаваме да държим днес за закостенелите формули от епохата на Просвещението е ретроградство. Тази социална догматика ни оставя безпомощни пред изпитанията на века.
Дори и да ни отмине Третата световна, нашият живот пак няма да остане същият като сега, ако не искаме да се затрием. Няма да избегнем преразглеждането на фундаменталните определения на човешкия живот и човешкото общество: наистина ли човекът е над всичко и над него няма Висш Дух? вярно ли е, че животът на човека и дейността на обществото трябва да се определят най-вече от материалната експанзия? допустимо ли е да я развиваме в ущърб на цялостния си духовен живот?
Ако не към гибел, то към голям исторически обрат се е доближил днес светът: обрат, равен по значение на обрата от Средновековието към Възраждането, – и той ще поиска от нас духовно извисяване, изкачване на нова, по-голяма висота, на друго екзистенциално ниво, където няма да бъде, като през Средновековието, проклета нашата физическа природа, но пък още по-малко ще бъде стъпкана, като през Най-новото време, духовната ни природа.
Това изкачване прилича на изкачване на следващо, по-горно антропологично стъпало. И за никого на Земята не е останал друг изход освен един – нагоре.
1978 г., Харвард, САЩ
Превод (със съкращения): Андрей Романов
