Фенер направи коледен подарък на Православието
Е, случи се и това. “Обединителният събор” на украинските разколници се състоя в древната киевска катедрала “Св. София”. След многото родилни мъки, задкулисни преговори и пазарлъци, които продължиха месеци наред, двете разколнически формирования родиха нова структура, наречена “Православна църква на Украйна” (ПЦУ), начело с “митрополит Киевски”. За такъв беше избран някой си Епифаний (Думенко) – човек на Филарет. Очевидно това е била цената, поискана от 90-годишния Филарет, за да се откаже от “патриаршеството”.
Съборът се проведе по инициатива и под ръководството на Фенер и с активното участие на президента Порошенко, който очевидно се изживява като някакъв нов византийски император, щом иска да дирижира църковните работи. Цялата държавна машина беше впрегната да работи за събора. Епископатът и свещенството на каноничната УПЦ бяха подложени на безпрецедентен натиск и тормоз, за да бъдат принудени да участват в него. Заплашваха епископите, викаха ги на разпити и “беседи”, провеждаха обиски. Игуменът на Киево-Печерската лавра беше заплашен със затвор. И все пак почти никой не се огъна – само двама (от общо 90) архиереи на УПЦ отидоха на мероприятието в “Св. София”.
И тъй, Фенер направи коледен подарък на украинците и на целия православен свят – създаде каноничен абсурд, когато в една православна страна, на една и съща канонична територия съществуват две канонични православни църкви, които не се признават взаимно и не са в общение помежду си. Това е все едно през 1998 г. Фенер да беше признал тъй наречения “алтернативен Синод” в България и в момента да съществуваха две Български православни църкви. Как ви звучи това? Налудно? Но точно такова е положението, което Фенер създаде в Украйна. Дори само това вече означава общоправославен разкол. За да “излекува” (? – доста спорни методи на “лечение”) украинския разкол, Фенер създаде разкол на общоправославно ниво. В угода на г-н Порошенко, г-н Денисенко, украинските националисти-ултраси и американското посолство в Киев бяха пожертвани целостта и единството на вселенското Православие.
Тежки времена настъпват за православния народ на Украйна. Всичко, което неонацистите и ултрасите правеха досега, за да тормозят свещениците и народа от каноничната църква, да ги гонят, убиват и да им отнемат храмовете, ще изглежда като невинни игрички на сладки дечица. Сега ще започнат истинските гонения. Високопоставени държавни функционери като председателят на Радата (парламента) Парубий, например, вече лансираха идеята “старата” църква да бъде лишена от регистрация, т.е. фактически поставена извън закона. Ярош, един от лидерите на неонацистите, заяви след събора, че започва “въоръжена хайка за московски попове”. Възможно е в близките години мнозина православни свещеници, монаси, монахини и миряни да ги очаква изповедничество, а някои – и мъченичество. Повтарят се времената на унията от 1596 г. и полско-униатския терор срещу православното население. Всичко това ще налее още повече масло в огъня на гражданската война, която се води днес в Украйна.
Каноническата Украинска православна църква, която въпреки действията на Фенер си остава единствената, призната от православната пълнота по света, е най-голямата и многобройна религиозна конфесия в Украйна с 43 епархии, 11 хиляди енории и десетки милиони вярващи. Тя притежава 20 учебни заведения (една Духовна академия, 7 семинарии и 12 духовни училища) и 3850 неделни училища. 4 650 монаси и монахини се подвизават в 175 манастири, от които 85 мъжки и 90 женски – сред тях и такива велики светини на целия православен свят като Киево-Печерската и Почаевската лаври. Макар номинално подчинена на Московския патриарх, Украинската православна църква по устав е “самостоятелна и независима в своето управление и устройство”. Ето какво казва за това главата на УПЦ митрополит Онуфрий: “Имаме си всички атрибути на независимостта, необходими за нормалното служене на Бога и народа. Имаме си свой Синод, независим от никого, свой Архиерейски събор. Решенията на нашия Синод и нашия Събор са окончателни и никой не може да ги оспорва” [1]. А в отговор на лансираните от медиите твърдения, че украински църковни пари отиват за издръжка на Московската патриаршия, митрополит Иларион (Алфеев) заяви: “Украинската църква е напълно самостоятелна, тя има повече права, отколкото предполага църковната автономия. Това е самоуправляема Поместна църква със собствен Синод и събори, с независима административна структура. Тя е напълно независима в своето управление, кадрови решения, стратегия на развитие… Украинската православна църква се радва на широко самоуправление, в това число и на пълна независимост във финансовите и стопанските въпроси. Вече много десетилетия от Украйна не постъпват никакви средства в бюджета на Московската патриаршия. Ето защо нашето единство не е свързано по никакъв начин с пари и би било странно да се мисли, че този въпрос ни вълнува сега” [2]. Същото потвърди и Запорожко-Мелитополският митрополит Лука: “В действителност нито стотинка от Украйна не отива в Москва” [3]. По същество връзката между УПЦ и Московския патриарх е символична и е оставена само като знак на историческото единство на народите, произлезли от Киевска Рус, и приемствеността между киевската и московската катедра.
Подкрепата на вярващия народ на Украйна за своята църква се прояви внушително по време на общонародните литийни шествия през последните години, които събираха стотици хиляди хора въпреки всички пречки и заплахи от страна на властите. Гоненията срещу УПЦ биха били гонения срещу целия православен украински народ.
Но да се върнем към Фенер. Наблюдателите отбелязват, че действията на Вселенската патриаршия през последните години правят впечатление на все по-странни и неадекватни. Имаме впечатлението, че Негово всесветейшество се ръководи във все по-голяма степен от чувствата си – емоции, страхове, ирационални желания, – отколкото от гласа на разума. Разбираме обидата и гнева на Вселенския патриарх от това, че съборът му, в който той очевидно беше вложил много сърце и страст, беше фактически провален от четирите “неявили се” църкви. Ясно е, че той хвърля вината за това върху патриарх Кирил. Мнозина смятат, че абсурдните действия на Фенер в Украйна и безогледността, с която той разрушава православното единство, се дължат на лична обида и жажда за мъст. Дано не са прави. Но други обяснения засега не се намират, или по-точно другите обяснения – с външни политически и финансови влияния – биха били още по-неблагоприятни за Фенер. Странно и абсурдно впечатление прави трагикомичният отказ на патриаршията от нейни собствени решения, взети през 1686 г. [4], тоест преди повече от триста години!… Коя сериозна институция, претендираща да бъде уважавана от хората, постъпва така? И кой отсега нататък ще приема Фенер насериозно, щом той не уважава собствената си история и си играе лекомислено с решенията на своите предшественици, заявени през вековете тържествено и завинаги от Вселенския трон? Та нали по този начин може да бъде отречено и отменено всяко нещо, излязло някога от тази катедра в течение на цялото време, когато е съществувала тя! Защо например на Фенер да не му хрумне да отмени свалянето на схизмата от Българската православна църква през 1945 г.? Или решението за българска автокефалия от 927 г.? Или събора в Лампсак от 1235 г.? Какво ще му попречи? Всички документи от хилядолетното минало, конституиращи битието и статута на БПЦ, могат да бъдат зачеркнати в един миг, щом Фенер е готов да си играе по този начин със собствената си история. Всичко това е странно, зловещо и абсурдно. Надяваме се, че този злощастен период от историята на Фенер ще отмине и там отново ще се чуе трезвият глас на разума.
Има, впрочем, и още едно правдоподобно обяснение за това, което върши днес Фенер – гордостта. От доста време вече константинополските патриарси вървят по пътя на своите римски предшественици, смятайки, че стоят над Църквата, и забравяйки думите на Христа: Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и да ви бъде слуга (Марк. 9:35). Ето какво казва за “неопапистката ерес” на Константинопол големият православен богослов на ХХ в. архимандрит Софроний (Сахаров):
“Понастоящем в недрата на нашата Света Църква се е появила огромна опасност от изопачаване на догматичното учение за Нея, а следователно и от извращаване на Нейното битие, защото догматичното съзнание е органично свързано с цялото движение на вътрешния духовен живот… Ще попитате какво е това изопачаване? Отговаряме: константинополският неопапизъм, който от теоретическата си фаза се опитва бързо да премине в практическа.
Трябва ли да казваме, че и тази форма на папизма също е еклисиологична ерес, както и римският папизъм? Трябва ли да казваме, че, осъществен в живота на Църквата, той неизбежно ще доведе до извращаване на целия духовен начин на нашето битие? Свързвайки, подобно на Първия Рим, с едно локално място (а по отношение на Константинопол трябва да добавим, че и с една определена нация – гръцката), изключителни права за власт и учителство в Църквата, той ни връща към онези времена, за които четем в Евангелието: Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме (Йоан. 4:20)
Ние отхвърляме всеки “Рим”: и Първия, и Втория, и Третия, ако става дума да се вкарва принципът на субординацията в битието на нашата Църква. И римския, и константинополския, и московския, и лондонския, и парижкия, и нюйоркския, и всеки друг папизъм ние отхвърляме като еклисиологична ерес, изопачаваща християнството” [5].
Подобно е мнението и друг велик богослов и подвижник – св. Юстин Попович:
“Прекланям се пред вековните заслуги на тази патриаршия – пред великата Христова Константинополска църква и пред днешния ѝ кръст, който е голям и тежък и който е кръст и за цялата Църква в съгласие с думите на св. Апостол, че когато страда един член, страда и цялото тяло. Признавам също така и каноничния ред и първото място по чест на Константинопол сред всички равночестни и равноправни поместни Православни църкви. Но би било нарушение на евангелските принципи, ако на Константинопол поради трудното положение, в което той се намира сега, бъде позволено да докара цялото Православие до ръба на пропастта, канонически и догматически узаконявайки определени исторически форми, които в някакъв момент, вместо да служат като крила за Църквата, могат да се превърнат в окови за нея и нейното преобразяващо присъствие в света. Нека сме откровени: поведението на представителите на Константинополската патриаршия през последните десетилетия показва същото болезнено духовно настроение като онова, което през ХV в. доведе Църквата до флорентийската измяна и позор.
Но в наше време положението е по-опасно. Защото през онези времена Константинопол беше жив организъм, обхващащ милиони верни, които бързо преодоляха натрапената им отвън криза и отхвърлиха изкушението да пожертват вярата и Царството Божие заради земното царство. А сега в Константинополската църква влизат митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които в качеството си на такива биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква.
Константинополската йерархия е представена главно от титулярни митрополити и епископи – пастири без пасоми и без конкретна пастирска отговорност пред Бога и пред своето живо паство. Кого представляват те и кого ще “представят” на бъдещия събор?…” [6]
Всичко това се утежнява още повече и от гръцкия национализъм, който се вихри вече столетия във Фенер. Ето какво заяви патриарх Вартоломей на 21 октомври т.г. по време на заседание на управителния орган на гръцката община в Истанбул: “Нашите славянски братя не могат да се примирят с първенството на Вселенската патриаршия и на нашата (т.е. гръцката) нация в Православието” [7]. Без коментар.
Трудни времена настават за православния свят. Дано Господ се смили над нас. На човеци няма какво да се надяваме (Иер. 17:5). Остава ни само да вярваме, че, както е казал народът, “и това ще мине”. Ще мине и ще замине… Дано.
Бележки
[1] Митрополит Онуфрий: УПЦ имеет все необходимые атрибуты независимости
[2] Волоколамски митрополит Иларион, интервю за в. “Известия”, октомври 2018 г.
http://www.patriarchia.ru/db/text/5276981.html
[3] Мелитополски и Запорожки митрополит Лука, интервю за BBC, септември 2018 г.
[4] През 1686 г. Вселенският патриарх Дионисий IV и Архиерейският събор на Константинополската църква предават Киевската митрополия на Московската патриаршия.
[5] Софроний (Сахаров), йером. Единство Церкви по образу Единства Святой Троицы (Православная триадология как основа православной экклезиологии) // Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата. 1950. № 2-3. С. 8-32.
[6] Из посланието на св. Юстин Попович от май 1977 г. Цит. по: Г. Тодоров. Крит: светският дух срещу светата съборност. София, изд. “Искони”, 2017 г. С. 83.
[7] Варфоломей: Я знаю все о черной пропаганде Москвы
https://orthodoxia.info/news/варфоломей-я-знаю-все-о-черной-пропага/
