Църквата – лечебница или прокуратура?
Едно мнение, един отговор и размисли на преводача
Представяме ви текста на руската авторка Александра Славянская и отговора на православния автор Сергей Худиев, провокиран от нейната статия. Ето какво споделя преводачката презвитера Жанета Дилкова за избора си да представи на читателите на Православие.БГ тези две гледни точки: „Ще си призная, че и двете статии са написани интересно като форма и точно тук възниква въпросът: тогава къде е истината? Ако бях ги прочела преди десетина години, сигурно щях да отсека директно: „Браво, Александра, много точно си напипала проблема!“. Но днес, имайки вече някакъв, дори и малък социален опит на презвитера, на преводач, се затруднявам да дам твърд и еднозначен отговор… Вие ще решите кой прав, кой крив и въобще има ли място за лепене на етикети в тази ситуация..“.
За любовта и Руската православна църква
Александра Славянская
Не обичам православната църква. Не я обичам именно като социален институт, макар че вярвам в Бога и смятам себе си за християнка. Моите спорни изказвания по адрес на Руската православна църква не намират отклик даже у приятелите ми. Защо? Защото… нека поговорим.
Да си представим три истории. Мъж на 22 години се жени. Искрено обича жена си, живеят заедно 10 години, но той разбира, че любовта си е отишла, развежда се, осигурявайки я при това и след пет години се жени за друга, която обича също така искрено. Живее с нея 12 години, отново разбира, че любовта пак си е отишла и на 49 встъпва в нов брак, а на 65 се жени отново. И така през живота си е имал няколко жени, всяка от тях е обичал, не е изоставял децата си и е бил честен и порядъчен с всичките си жени и семейства. Грешник ли е? Несъмнено е грешник. В православната представа.
Друга ситуация. Когато бях студентка, в университета имаше двойка преподаватели – хомосексуалисти. Чудесни старчета, професори, преживяли заедно 30 години. Всички знаеха за тях, а и те никога не се криеха. Бяха много мили хора, единият ни преподаваше и често ни канеше на гости. Канеше и момчета, и момичета, като всички си тръгвахме оттам добре нахранени. Те ходеха хванати за ръка (няма да повярвате! През всичките 70-80 и половината от 90-те години на миналия век и никой не ги предаде) и винаги се отнасяха един към друг много трогателно. Починаха с разлика от три години. Мерзавци, содомити, намиращи се в гнусно и богопротивно съжителство. От православна гледна точка – истински отрепки.
И третата ни история. Човек се жени на 22. На 25 се влюбва в друга, но не се развежда, изневерява на съпругата си, даже има дете от любовницата… Към тридесетте се „връща в семейното гнездо“, кае се пред жена си, кае се в църквата и живеят още 10 години заедно. След това среща още някоя, изневерява, връща се, пак среща, пак се връща и така до безкрайност.
Аз въобще не мога да разбера защо хората от първите две ситуации, проживели изключително честен живот, според традициите на православната църква са мерзавци, а третият, който е изцапал с кал самия себе си и всички около себе си, се смята за праведник, единствено защото се е покаял на изповед?
Основната задача на Руската православна църква е да снема от човека отговорността за собствения му живот. Жената идва при „батюшката“ и пита дали да остане с мъжа си, който вече има три извънбрачни деца. И той, разбира се, я съветва да остане, защото разводът е грях! „Как така си напуснала мъжа си? Събирай си багажа и обратно вкъщи“, намесва се и владиката.
Това е съвсем реален случай. Тази жена живя с мъжа си още 20 години, сега е на 54 и смята, че животът и е минал напразно. Но православната църква е изпълнила задачата си, тя е снела отговорността от това семейство за вземане на решения, позволявайки на единия да извършва гнусни постъпки, а на другия да похаби живота си.
Също зная за случай, когато „батюшката“ посъветва родителите да не подлагат болното си дете на операция, докато той не благослови. Детето не дочака благословията и почина от порок на сърцето. Какво направи Руската православна църква? Тя подтикна родителите да извършат гнусно дело – да не потърсят навреме адекватна медицинска помощ за детето си.
Ето затова не понасям нашата църква – затова, че повечето нейни представители виждат мисията си в това да заставят човека да не отговаря за действията си, макар че основната идея на християнството е именно – ти отговаряш. Ти вземаш решения, а милосърдният Господ умря, за да те спаси.
Понякога ми се струва, че всичко лошо у руския народ е от православието… I www.snob.ru
Лечебница, а не прокуратура
Сергей Худиев
Когато в една статия се среща изречението: „Аз не обичам православната църква“, можем да очакваме, че нещото, което някой не обича малко прилича на Църква. По-точно това е образ, който този човек е изградил в собственото си съзнание въз основа на… трудно е да се разбере въз основа на какво. Именно така стоят нещата и в статията на Александра Славянская „За любовта и Руската православна църква“, която наскоро се появи в „Сноб“. Авторката дава примери (някои от тях твърде хипотетични) за хора, които според нея Църквата смята за „грешници и гнусни мерзавци“, а те не го заслужават: мъж се женил и развеждал няколко пъти, други двама мъже са двойка „мили“ хомосексуалисти. Затова, опрощавайки греховете, Църквата „освобождава човека от отговорност“ за гнусните му постъпки.
Нека обясним някои неща, защото е видно, че подобни мисли навестяват не само читателите на „Сноб“. Накратко: Църквата не е прокуратура, от обвиненията на която трябва някак си да се отървем. Църквата е лечебница, чиято помощ трябва да приемем. Но нека разкажем по-подробно.
Някои възприемат Църквата като законодателна, съдебна и добре, че не и като изпълнителна власт по отношение на греха, праведността и вечното спасение. Те започват да критикуват тази власт, изисквайки от нея преразглеждане на едни или други заповеди, най-често на заповедта „не прелюбодействай“.
Но такава власт Църквата просто няма. Тя не може да направи развода или хомосексуализма негреховни. Да се изисква от нея преразглеждане на отношението към тези явления е все едно да се изисква от Министерството на здравеопазването да преразгледа отношението си към употребата на тютюн и алкохол. Много хора, пристрастни към тези пороци, възприемат позицията на медиците с дълбоко огорчение и се дразнят от пропагандата на здравословен начин на живот. Но пагубните последствия от употребата на алкохол и тютюн са обективна реалност. Тя не зависи от моето, вашето или даже министерското мнение по този въпрос. Алкохолът е обективно вреден за здравето, физическите упражнения са обективно полезни. Това е истината в реално съществуващия свят. Ако започнем да я отричаме или да се опитваме да я преправим по наш вкус, няма да променим нищо. Просто се обричаме на болезнен конфликт с реалността.
Християнската вяра твърди, че Бог е реален. Гибелта и спасението, грехът и благодатта съществуват на практика; раят или адът са реалности, с които на всеки от нас лично му предстои да се сблъска. И грехът не е нещо, което някаква група хора по непонятни причини е решила да обяви за грях. Грехът е ракът на мирозданието, разрушаващ нашите отношения с Бога и ближните. Той е не по-малко обективен и реален от злокачествения тумор. Да се настоява Църквата да преразгледа възгледите си за греха, е също толкова безсмислено, както да се настоява медицината да преразгледа своите възгледи за рака. Тоест, тя може да ги преразгледа, но поради това ракът няма да престане да убива. Както и грехът.
Учението за брака, както и нравственото учение на Църквата въобще просто не й принадлежи. Тя не може да го променя. Това учение принадлежи непосредствено на Христос. Църквата няма власт да редактира Евангелието.
Впрочем, в чий интерес ще заповядате да го редактира? Да, отмяната на заповедта „Не постъпвай вероломно против жената на младостта си“ може би ще бъде приета с ентусиазъм от някои мъже, чиито жени на младостта са малко поувехнали, а те са в разцвета на силите си и спокойно биха могли да си намерят нещо по-младо. Но какво да прави тази същата жена на младостта, отдала на мъжа си години, които никога няма да се върнат? Нейната болка и самота трябва ли да се отчитат?
Боли ни, когато се сблъскваме с Божиите заповеди (още веднъж подчертавам, че това са Божии заповеди, а не заповеди на Църквата!). Откриваме, че сме съгрешили, че сме постъпили немилосърдно, недостойно и чудовищно глупаво. Можем да се сърдим на заповедите, на Бога, на Църквата, чрез която тези заповеди достигат до нас. От това няма да ни стане по-леко. Но можем да се покаем и да видим, че грехът си е грях и че сме направили много бели, които е било по-добре да не правим.
И чак тогава ще разберем какво ни предлага Църквата: не осъждане, а живот, надежда и изцеление. Бог може и иска да прости нашите грехове и да ни даде възможност да започнем на чисто. Той ще ни помага и поддържа всеки път, когато се колебаем. И Той ще го прави чрез преданите Му хора – чрез Църквата, която Той основа заради нашето вечно спасение. I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
