10 мита за Православието
Заблудите за Православната църква датират от самото й начало преди повече от 2000 години. Събранията на древните християни в Римската империя били нещо неразбираемо за враждебно настроената власт и народ. Така например, тайнството на светата Евхаристия било за римляните някакъв извратен акт на канибализъм, при който – както били убедени те – се яде човешка плът и се пие човешка кръв. Днес не бива да ни изненадва, че все още битуват всякакви стереотипи за Православната църква, но нека се опитаме да опровергаем още веднъж някои от най-разпространените…
1. Иконите са идоли, на които православните се покланят
Това мнение идва най-често от протестантските среди. Трябва да се каже, че ние, православните, не служим на иконите, а ги почитаме. Когато се покланяме и ги целуваме, когато се молим пред тях, ние не се обръщаме към материалното им естество – дърво, метал, злато, боя и т.н. – а към изобразената личност: Христос, Св. Богородица, някой светец… Всъщност иконата е молитва в образ. Важно е да се подчертае, че иконата например на Христос Вседържител е тъкмо Негов свят образ, а не Сам Христос. Изображението Му ни помага и предразполага да се обърнем към Него, но можем да се молим и без това изображение.
2. Православните обожествяват светците
Разновидност на горния мит, в известен смисъл, е погрешната постановка, че православните се молят на светците вместо на Бога. Когато се молим на св. Йоан Предтеча или на св. Николай Чудотворец (и на всеки друг светец), ние всъщност се молим те да измолят от Бога милост за нас. Молим им се да ни помогнат и те помагат, но само чрез Божията благодат, която е превърнала и тях самите в светии.
3. Православните духовници са ченгета, пияници, печалбари и хомосексуални
За жалост, медии и публика се хранят с прецеденти, които генерализират като обща картина. Нещо, което е
категорично погрешно. Мнозинството от православните духовници, включително и родните, са достойни проповедници на вярата. Въпреки това, обществото има абсурдното очакване от тях да бъдат поне светци, ако не дори и ангели небесни.
Тяхната отговорност е наистина огромна. На тях “… много е дадено, много и ще се иска …” (за сравнение – Лука 12:48). Те обаче са грешни хора като всички нас. Хора, които се каят за греховете си. Грехът пребивава и в Църквата сред духовниците, но за радост “… и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). Казват, че дяволските изкушения особено към монашестващите, избрали тесния път на спасението, са изключително силни. Заради всичко това ние уважаваме усилията на духовниците. Ползваме се от техните молитви, но и се молим на свой ред за тях, защото воюващата срещу сатаната земна Църква не е сонм на светии, а преди всичко болница за грешници.
4. Православните са хомофоби
Обикновено дебатът се завихря около ежегодния гей парад. Няма как обаче да очакваме от Църквата да не заклейми тази публичност на греха. Няма как наистина – хомосексуализмът е грях, установен за такъв и в Библията. Това е Божието слово. Харесва ли ни или не – това е положението. Можем да приложим немалко цитати в тази връзка, но нека се спрем само на два: “Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия.” (Лев. 18:22) и “Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници” (1 Кор 6:9). Впрочем, грях е и хетеросексуалният разврат. И тук идва важният момент: православието учи да отхвърляме хомосексуализма, както всеки друг грях, но да не мразим, а дори напротив – да обичаме грешника. Това е и смисълът на Боговъплъщението. Христос казва: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните; идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва“. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Мат. 9:12-13).
5. “А какво ще кажете за насилието на Църквата – инквизицията, Джордано Бруно, кръстоносните походи…”
Ще кажем, че в почти всяка полемика за православието обикновено се стига до този момент, в който става ясно, че отсрещната страна знае малко или нищо за същността и историята на Църквата. Например, че православие и римокатолицизъм не е едно и също; че между двете има значителни различия; че с “братовчедите” католици не сме в евхаристийно общение от близо 1000 години и има защо да е така. Тук, разбира се, няма да правим разбор на Филиокве-то и други догматически различия на Рим. Ще отбележим обаче, че Православната църква никога не е имала декрет за неоправдана употреба на сила, която да вмени на държава или империя, помнейки апостолските думи: „Оръжията на нашето воюване не са плътски…“ (1 Кор. 10:4).
6. Православните твърдят, че са богоизбрани, а всички други ще горят в ада
Ние наистина вярваме, че сме Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква (това казваме и в Символа на 
Вярата) – Тяло Христово – Църквата, която Сам Господ Иисус Христос създаде и в която е Светият Дух. Ние вярваме, че право славим и служим на Бога. Ние вярваме, че тъкмо православието носи спасителната истина за човешкия род. И заради всичко това, то е осъзнало отговорността да се моли за целия свят, за всички хора, които до един са Божии чеда. Ние вярваме, че сме солта на земята, която не трябва да изгубва сила (за сравнение – Мат. 5:13). Но ние не можем да предполагаме кой ще бъде спасен от Бога. Простичко казано, това си е Негова работа. Можем да съучастваме в собственото си спасение, но не можем да го заслужим. То се случва само по Божията милост. Може да се молим и се молим – за православните и за неправославните – да пребъдват или да намерят Истината. Вярваме, че Божията любов е за всички хора; че Бог иска всички ние да се спасим.
7. Православието е руска пропаганда
В епохата на пост-истината, хибридната война и геополитическото противопоставяне, но най-вече заради проблемната ни историческа памет по отношение на Русия (Освобождение и комунизъм), мнозина в нашата страна изпадат в подобно странно опростяване на вярата. Е, не всичко, що е православно, е руско. Руската православна църква е просто една от поместните църкви в Тялото Христово. Вярно, най-многобройната – от близо 250 милиона православни в света повече от 100 милиона са руснаци (друг е въпросът колко са действително въцърковените). Това обаче са само количествени показатели. Всъщност Русия приема християнството повече от век по-късно след като България вече е направила това. Днес руското православие има своите специфики на отношението между църква и държава, но последното, което трябва да правим, е да се срамуваме, че с руснаците сме братя и сестри в Христа Бога. Има и хора, които свързват православието някак приоритетно с Гърция. Но в духа на християнството национализмът е нещо незначително. Както утвърждава и Светото Писание, в Църквата “няма вече юдеин, ни елин …” (Гал 3:28). В нея всички сме преди всичко Христови, а сетне – българи, руснаци, гърци, танзанийци, всякакви.
8. Православието потиска жените
Съвременният свят, който преживява себе си като “еманципиран” и “феминизиран”, е почти убеден в горното.
Нямаше да е така, ако повече хора вникваха в живата реалност на библейския разказ. От него става ясно, че християнството отрежда на Жената специално място. Дева Мария става достойна по Божията и своята воля да роди Христос. Православната църква почита Пресвета Богородица като по-висшестояща дори от ангелите в небесната йерархия. Тя измолва от своя Син и наш Бог милост и спасение за всички нас. Нещо повече – когато Христос е заловен и предаден на съд, повечето апостоли се разбягват и се скриват, т.е. те Го предават. При разпването Му на Кръста край Него остават именно жените. Впоследствие отново те първи посещават гроба Му и разбират за Неговото Възкресение. Това са жените-мироносици, а една от тях – св Мария Магдалена (която е наречена равноапостолна), е удостоена да види първа Възкръсналия Господ.
Всеизвестно е, че в реда на светиите са просияли немалко жени: св. Петка, св. Неделя, св. Нина (просветителка на цяла Грузия) и много, много други. В любовта си към човека Бог не прави разлика между мъжа и жената. Той ги обича еднакво. В светото тайнство Брак те стават една плът.
Вече посочихме евангелския цитат, че в Църквата “няма вече юдеин, ни елин …“, но същият завършва така: “ … няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.” (Гал 3:28).
9. Православието е за депресари
Нищо такова. Покаянието не е емоционален срив. Покайните сълзи са пречистващ дар, а не страдание. В сърдечното съкрушение за греховете неизменно присъства надеждата, че Бог ще ни прости абсолютно всичко. Без надежда – има отчаяние, което е голям грях.
Унинието няма нищо общо с християнството. Юда предаде Христос, осъзна вината си, върна 30-те сребърника, но се отчая и се самоуби. Той не поиска прошка. Петър също Го предаде, но не изгуби надежда за опрощение и беше опростен. Вместо да посегне на живота си, той отиде и проповядва Словото по света. Той стана камъкът, на който Христос съгради Църквата Си. Св. ап. Петър изглежда не е бил депресар. Св. Ап. Павел пък казва: “Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете…“ (1 Сол. 5:16-18). Призовани сме да се радваме и да благодарим винаги и за всичко – дори когато понасяме скърби, каквито така или иначе са ни обещани: “ … В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света. (Йоан 16:33). Тъкмо в победата на Христос над света и смъртта е заложена истинската радост. Възкресната радост, присъща на християнина. Къде тук тогава е отчаянието?
10. Православието е отживелица, религия на бабичките
Много хора виждат шепнещите стари забрадени жени в храмовете и решават, че православието е някакъв анахронизъм. Посланията на Църквата някак не им звучат модерно и адекватно на днешния ден и това ги кара да не я припознават като авторитет. В случая обаче се пропуска нещо много важно. След като е създадена от Христос, Църквата няма давност, а всякога проповядва Неговите думи за вечен живот, които са отправени към абсолютно всички без значение от възраст, социален статус и т.н. Тя е в света, но не е от света. Нейна функция е да проповядва и служи разбираемо и да стига до повече хора, използвайки всякакви удачни модерни методи, но без да посяга на догматите си. Защото “Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). Впрочем, постепенно повече млади хора намират пътя към храма, включително и в България.
