Духовно и светско образование

Източник: Варненска и Великопреславска митрополия

1. Няма светско образование без духовност

Проблемът за отношенията между светско и духовно образование има няколко основни страни. Магистърската ми теза на същата тема поддържа виждането, че основата и началото на всяко едно образование е духовна: в България то е създадено от Църквата. През Възраждането училището се ръководи от църковните настоятелства, които осигуряват сгради, помещения, заплащане и подбор на учители. Светското училище възниква естествено от нуждите на стопанството, но не влиза в противоречие с духовното образование. В Рибния буквар на д-р Петър Берон, най-разпространения учебник с доказани качества, спокойно съжителстват таблицата за умножение и текстове от Премъдрост Соломонова. Историята, разбира се, познава опити да се изгони християнската духовност от училището и то да стане светско още от времето на Юлиан Отстъпник във Византия през ІV век. Френската революция от ХІХ в и тоталитарните държави от ХХ век довеждат светското образование до логичния му завършек. Руският философ Николай Бердяев в известните си Писма до революцията убедително доказва, че атеизмът, който стои в основата на “светското” общество, е религия със всички свещени атрибути: божество (Ленин), свещеническо съсловие, пазещо доктрината в чист вид (политбюрото на партията), оформен култ (манифестации, паради и митинги и т.н.).

При обществата в разцвет сакралното пронизва профанното до най-малкия жест на всекидневието. Културологията определя съвсем точно признаците на намиращото се в разцвет общество: висока раждаемост, относително по-голям дял на млади хора сред населението, увеличаване на територията, интерес към старината с паралелна критична съпоставка с чуждия опит, обогатяване на езика с нови думи по пътя на естественото словотворчество, разцвет на религиозната мисъл и на различните науки. Обратно. Характерните черти на общество в упадък са: ниска раждаемост, застаряване на населението, високо ниво на извършвани самоубийства, девиантно и криминално поведение, намаляване на територията поради обезлюдяване на цели райони, модернизъм в мисленето – презрение към традициите, еклектиктични идеи във всички области на духовността, “замърсяване” на езика с чуждици, постепенно умиране на словесното богатство и способността за създаване на нови думи и променяне на значението на понятията в посока принизяване и опошляване. Обществата в упадък се характеризират с липса на интерес и уважение към сакралното (свещеното) – характерната "профанация на сакралното" е предвестник на умирането на обществото.

И така, свещеното е извор и основа на всяка цивилизация. Свещеното поддържа духовните ценности, но самата светиня не е ценна сама по себе си. Практиката напоследък да се прави доларова равностойност на ценни икони и предмети профанира светините. За щастие, не се е родил още българин, който да сметне в долари (пази, Боже) мощите на св. Иван Рилски или православната вяра. Светинята е безценна. Затова и още ни има като народ.

Изводът, който можем да направим от гореказаното е, че няма чисто светско образование – всяка идеология съдържа сакрални елементи. Ако не съдържаше, образованието не би могло да функционира. Въпросът е: каква идеология възприема българският ученик? Отговорът е – твърде неясна – общочовешки ценности, европейски ценности. Неясна е, защото Обединена Европа тепърва се формира – това е труден, продължителен и понякога твърде мъчителен процес. При огласяване на дейностите на Международната фондация "Европейски форум" проф. Димитрис Куркулас отбелязва в едно изказване от 04.04.2006, че Европейският съюз не е само политически и икономически проект, а има и други измерения: а именно човешко и културно измерение. По-нататък проф. Куркулас подчертава, че е много важно хората да изпитат на практика една много важна характеристика на ЕС, а именно – "единство в многообразието". Самият Европейски съюз сега изяснява своите ценности – трябва ли България скромно да си мълчи сред бедните роднини и да чака някой да й наложи в какво да вярват и на какво да се надяват нейните деца? Засега единствената яснота е задължителната толерантност. Тук е и противоречието. Толерантността е възможна само и единствено при ясно установени граници. Конфликтите и в древност, и днес пламват най-често поради неясни граници, поради неясни тълкувания на текстове или поради обикновено незнание. Изобщо невежеството по важни въпроси влияе разрушително върху всяка система. Не случайно едно от основните човешки права от Декларацията за правата на човека е “правото на информация”. Една от целите на образованието в България според концепцията за развитие на средното образование са “да формира граждани с богата обща култура, познаващи националните и общочовешки ценности, способни да живеят и общуват в демократично общество”. Ясно е, че това противоречие обрича на неуспех националното образование в самата му основа. Как би могло училището да изпълни тази обществена и държавна поръчка, ако (по някакви неизвестни вече причини) не споменава на учениците нито дума за Христос и Неговото спасително дело? Как училището ще “изгражда морално чисти, физически здрави и дееспособни личности, способни да поемат отговорности на граждани и да действат според тях”, ако не възпитат ученика в евангелските добродетели?

В работата си като учителка непрекъснато се сблъсквам с въпроси на ученици: “Кой ще ми каже да не крада? Всички крадат” или просто: “Ще си прав`а `квот` си искам! Нещо против?”. В същото време черпят информация за християнството от книжки от типа на “Шифъра на Леонардо” от Дан Браун; вярват в силата на зодии, фън шуй, магии и какво ли не още. Заради тази бъркотия не са наясно и с другите религии и мненията им клонят от идеята, че всички религии са едно и също до увереността, че всички мюсюлмани са терористи. Познавам – лично – ученици, които са убедени анархисти, други ходят да бият връстници от малцинствата. Има и такива, чието свободно време се запълва с оскверняване на храмове и гробища. Останалите, те предимно пият и пушат.

2. Църква и държава

От тревожните статистики за размерите на нравствената катастрофа, в която бедстват нашите младежи, на всички вече е ясно, че трябва час по-скоро да се уточнят границите на компетентност  в образованието между Църква и Държава, защото ако се запуши окончателно гласът на Църквата, няма да останат българи за граждани на Държавата.

Църквата е отделена от държавата, но не е маргинализирана от нея, а като традиционно вероизповедание представя светогледа на основната част от българското общество. Стотиците хиляди подписи в подкрепа на изучаването на религия в училище са израз на съзнанието и общата воля на обществото за това как да се регулират обществените отношения между Църква и Държава. При това Република България има всички претенции за правова държава, което не означава само строга система от стриктно спазвани закони и нормативни актове (това не би я отличавало от тоталитарната държава). Правовата държава чрез законовата си уредба дава израз на разбиранията, чувствата, идеите и образците на поведение на обществото. Следователно, законите в правовата държава не се “спускат отгоре” на една пасивна до пълно вцепенение маса хора, а се творят в обстановка на активен граждански диалог. Древните езици пазят смисъла на понятието “закон”. На староеврейски с “тора” се е означавало действието, което указвало посоката на движение на стадата, за да не се смесят при среща, “тора” се тълкува и като “път”, “намерение”. По същия начин се тълкува и древното китайско понятие “дао” – път, закон, посока. Българският език също прави връзка между път и закон – етимологически се свързва с “искони”- начало, основа, посока. Оттук вече трябва да ни е съвсем ясно, че законът не е някакъв списък със забрани, а регулатор на нуждите на обществото и може да се изменя според тези нужди.

Държавата, Църквата и обществото, представено от различни неправителствени организации, са колективни правни субекти, но има моменти на взаимодействие и взаимопроникване, когато се налага изключително внимателно правно регулиране. В случая с вероучението: държавата е правоспособна, но не е компетентна. В Европа има решения на този въпрос. В Австрия, например, учебните планове за занятията по религия се съставят от църковните органи, съобразно учебния материал. След това се предоставят на най-висшия училищен орган. За часовете по религия Църквата използва само такива учебници, които насърчават гражданското възпитание според християнското учение. В Канада Библията се приема за основно учебно помагало, наред с учебниците и речниците. Това, че има и религиозни малцинства, не е особена пречка, ако учебните програми се обмислят внимателно и след сериозни консултации с различните страни.

Крайните мнения, които четем по интернет-форумите и пресата не са толкова многобройни процентно, те просто са емоционално претоварени и са израз на лоша риторична култура с обидните квалификации, които си позволяват. Обществото не бива да се манипулира толкова злонамерено, защото ще стигнем до невъзможността да четем български вестник, за да не засегнем правата на някого, който пише на латиница. Ето един пример: майка вдига от земята падналото си дете, избърсва му сълзите и го целува. Нормална и умилителна гледка. Но може да нажали сираче или дете с не толкова грижовна майка. Истинската толерантност няма да забрани на майката да се грижи за детето си, а ще помилва и другото дете. Така е противоестествено в името на толерантността да забраняваме на майката-Църква да се погрижи за българските деца. Израсла съм в центъра на София и винаги съм имала съученици евреи и арменци и никога не ни е притеснявало, че те почитат шабата или съответно паметта на арменския геноцид. Да, има различия, но гражданската свобода изисква деликатност, култура на поведение и, най-важното – твърдо отстояване на традиционната православна ценностна система. За щастие България е страна с доказана толерантност към законните религиозни малцинства. Всяко от традиционните вероизповедания може спокойно да развива религиозна и педагогическа дейност. В България учебниците по Религия-ислям са написани от водещи улеми, като например Али Хайредин, когото познавам лично. Миналата година главният секретар на мюфтийството, г-н Хюсеин Хафъзов, беше така любезен да ме приеме на разговор във връзка с развитието на предмета. Като знак на уважение ми подари превод на Корана от личната си библиотека и мюсюлманска религиозна литература в помощ на учителите по религия-ислям. Г-н Хафъзов изпрати отличничката на Ислямския институт, г-жа Соня Емилова, да проведе четиричасов кратък курс по ислям пред моите ученици. От него научих, че мюсюлманската общност в България гледа изключително сериозно на възможностите за изучаване на предмета. Те действат бързо, организирано и най-вече – не чакат държавата, а са намерили пари от частни спонсори, които са поели всички разходи по написването и издаването на учебниците. Повтарям, централното мюфтийство изцяло е поело проблема финансово и организационно и няма нито един ученик без учебник и без Коран. Следователно, не би трябвало държавата да се притеснява, ако Св. Синод се включи в организирането на предмета Религия в училище. Така стоят нещата и за еврейската общност. Срещата ми с главния равин и със секретаря на еврейския център “Хабад”, г-н Исак Самуилов, също ме убеди в изключително сериозната им ангажираност по въпроса. Г-н Самуилов с готовност посети училището и изнесе урок за юдаизма пред учениците. В еврейското училище, което вече надминава по рейтинг прочутото в миналото училище за надарени деца в Горна баня, на изучаването на религия е отделено по три-четири часа седмично. Празнуват се всички празници. Това се приема и от българчетата, и от еврейчетата като съвсем естествено приобщаване към ценностите на една древна култура. Естествено е възпитаниците на Френската гимназия, например, за цял живот да запазят особено чувство на съпричастност към Франция и френската култура, без да отхвърлят България и българското. Всичко зависи от умението на учителите да обогатяват хоризонта на своите ученици, без да ги лишават от национално самосъзнание.

3. Училището като основен възпитател на обществото

Практиката сама реши положително спора сред педагозите от преди двадесетина години дали учителят има право да възпитава. Даваха се строги инструкции учителят да предлага знания, “без да натрапва своя гледна точка”. Образованието естествено включва в себе си отглеждането и възпитанието на човека.

Образованието етимологически означава “придобиване на образ” – естествено, по някакъв модел. Личността се формира в интелектуален, морален, философски, религиозен и физически план. Зрелите вече личности от своя страна развиват дейността си във всички сфери на живота и полагат най-много усилия там, където ги насочва ценностната им система, създадена от семейството, приятелската среда и най-много от образованието. Ето как училището “тайно и полека” променя облика на цялото общество. Знанията и уменията са “товарът”, “стоката”, с която учениците като кораби напускат пристанището, но ценностната система определя курса; моралът е капитанът, който ще докара кораба до далечната житейска цел.

Знаци за истинската ценностна система може да се открият от държавните символи и документи до всекидневните поздрави и жестове и неформалното общуване на хората. Анализът разкрива сериозни проблеми на самоидентичността: обликът на българина е сериозно разбит на това дълбинно ниво. Самоидентичността отговаря ясно на въпросите: Кой съм аз? Кое е моето семейство? Кои са моите предци? Кой ми е приятел? Кой ми е враг? Кой е свещеният ми текст?

Нормалният, психически здрав човек има адекватна, ясна и реална лична история. Духовно здравият народ има своя история, възпята в свещен епос. Затова е толкова важно човек да израсне в семейство с традиции, където няма пропаст между поколенията и възрастните предават своя опит на младите. Затова също е толкова важно дали Вазов и неговото “Аз съм българче” ще се изучава в училище. Защото само така българското училище ще “формира националното, културно-историческото самосъзнание и ще възпитава подрастващото поколение в дух на родолюбие, уважение на човешките права и свободи, честност и преданост към семейството и Родина, съпричастност към глобалните проблеми на човечеството” както пише в Националната концепция за образование. 

Ето защо "неутралното" преподаване на историята на религиите е невъзможно, но и вредно за израстването на личността. Ако детето не се научи на обич и привързаност в ранна възраст, много вероятно е да приеме расистки и изобщо човеконенавистнически идеологии, когато порасне.

 4. Чие е училището?

За здравето на едно общество е много важно да се знае кой стои в основата на образованието, кой насочва младите умове в една или друга насока.

Следващият въпрос, възникващ естествено от това, е “чие е училището?”. Конституцията на Република България дава ясен отговор – училището е държавно. Това става с делегиране (отстъпване) на права от страна на родителите, които според чл. 47 на Конституцията възпитават и отглеждат децата до пълнолетие. Същото право се потвърждава и от чл. 2 на І протокол от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Висшият изпълнителен орган на България – Министерският съвет, ръководи дейността на Министерството на образованието, което определя и провежда държавната политика. Училището е юридическо лице. Органи за управление на училището са Директорът и Педагогическият съвет. Паралелно с тях и: Училищното настоятелство; Съветът на родителите; Съветът на учениците. Общинските съвети участват в реализирането на държавната образователна политика на територията на общината.

Както се вижда, училището има неясен статут на подчинение някъде в Бермудския триъгълник между държавата, общината и обществото в лицето на родителските съвети. Преди десетина години учителите бяха “разжалвани” и вече не са държавни служители. Наистина е необходима ясна регламентация по всички въпроси, засягащи образованието.

39-то Народно събрание отчете важността на проблема и възложи законодателно проучване на тема "Практиката при одобряването на учебниците и учебните помагала в някои европейски държави" на проф. Асен Дурмишев, председател на Комисията по образование и наука в 39-тото Народно събрание. В резюмето на изследването четем: "Актуалността на изследването на правната регламентация на практиките в образованието се определя от необходимостта да се приведе правната регламентация у нас в съответствие с изискванията на актовете на Европейския съюз и със съвременните тенденции в тази област". Изводите на проф. Дурмишев потвърждават, че основен принцип и за Европа е, “че парламентът и правителството трябва да контролират образователната активност, чрез определянето на национални цели”. Подобни изводи срещаме и в докладите на зам. министъра на образованието, г-н Кирчо Атанасов. Той потвърждава, че текущите приоритети на МОН включват повишаване на качеството на образованието, развитие на личността и културна интеграция чрез поощряване на артистичните таланти, обучението по религия, извънкласните и извънучилищните дейности, преподаване на поне два чужди езика, както и въвеждане на нови учебни програми. Въпросът, който възниква след прочитането на тези сериозни твърдения за изключително важното значение на образованието, е защо е оставено от няколко правителства в най-окаяно състояние? Макар че усилено се говори за нов закон в образованието, той явно се пише в пълна конспирация и никой не знае какво ще съдържа – в противоречие с демократичния дух на прозрачност и широк обществен диалог. До днес образованието се ръководи на законово равнище от твърде неясни подзаконови правилници, наредби и инструкции вече двадесетина години. Например, изпитваме учениците не според закон, а според Наредба №3 от 20.05.2000 г. Целият учебен предмет Религия се крепи на хвърчащо листче с инструкция без обозначения, само с вх. № 6989/07.00 на РИО-София –град. Без подпис, без пакет с бланки за изискваната от закона документация, с посочени несъщесвуващи учебни пособия. Например в чл. 9, т. 3 става дума за учебни помагала. Миналата година имах групи в 9., 10., 11. и 12. клас и ползвах курса си от лекции за нуждите на профила, защото няма одобрено учебно помагало по Религия за гимназиалната образователна степен.

Следва и въпросът за финансирането. Според закона за народната просвета училищното обучение в държавните и общински училища и задължителната подготвителна група в детските градини е безплатно. Финансирането на учебните заведения и обслужващите звена се осъществява от републиканския бюджет. На национално равнище средствата за образование от държавния бюджет се планират в процент спрямо брутния вътрешен продукт, като делът на разходите за образование не може да бъде по-малък от дела им в бюджета за предходната година т. е. с отчитане действието на инфлационните процеси. 

В цитираната вече инструкция е посочено, че финансирането на предмета Религия се осигурява в съответствие с чл. 41 от Закона за народната просвета, чл. 159, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета и 1 Допълнителна разпоредба на Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план. На практика това обезсмисля всички добри думи и пожелания на държавните мъже. Директорите на училища дават еднотипен отговор на молбите за разкриване на групи по СИП – Религия: “В учебния план няма заложени часове за СИП, тъй като няма пари”. Можем да подадем ръка на министерството, като припомним цитат отново от официално изказване на г-н Кирчо Атанасов: “В процес на развитие са също така и нови схеми за финансиране на висшите училища, включващи подкрепа на студенти и на изследователски дейности, привличащи бизнес инициативи и частно финансиране”. Идеята е, че това допълнително финансиране може с лекота да се приложи и към средното образование, още повече, както вече обърнах внимание, то се прави вече от другите религиозни общности в България.

Коментари

коментара