За православните таралежи и детската литература
Под редакцията на Игумен Петър Мещеринов, зам. ръководител на Патриаршеския център за духовно развитие на децата и младежите, Московска патриаршия
Както се вижда, делението на литературата на православна и неправославна не е рядкост.
Днес върху книжните рафтове се появи нов продукт – съвременна детска православна литература. Разбираемо е – на детето няма да му четеш проповедите на св. Йоан Златоуст, трябва да му поднесеш всичко под формата на приказка или ясен разказ. Но главното, което искат читателите, е всичко да бъде по-православному. В светските приказки, в книжките на нашето детство – навсякъде новоизпечените православни читатели съзират някакви козни, непонятни герои, баби Яги, магьосници, вещици. Нередност! Как да четеш такава приказка на детето си преди сън. Пък и по всяко друго време. Твърде съмнителна е тя. Защо в опасния момент героят, вместо да извика "Господи, помогни!", да се помоли и да отлети заедно с ангела си някъде далеч, възсяда някакъв сив вълк и язди през тъмни гори тилилейски? А за съвременната детска литература няма какво и да говорим…
Стремежът да бъдеш абсолютно и съвършено правилен православен християнин, породен от външното възприятие на християнството, води до странен феномен: хората започват да делят целия свят, и в частност литературата, на православна и неправославна. И ето че възникват неразрешими на пръв поглед въпроси: Ами "Властелинът на пръстените" православна книга ли е? А "Гълъбарникът на жълтата поляна" на Крапивин? А приказката "Колобок"? И се появява въпросът: що за продукт е това – православната детска литература? Каква трябва да бъде тя и каква не трябва да бъде? И трябва ли изобщо да съществува като отделен феномен?
Няма да правя обзор на съвременната православна художествена литература. Просто ще се опитам да обобщя това, което съм чела и виждала. Няма да мога да посочвам навсякъде авторите. Повтарям – това не е аналитично изследване, а по-скоро разсъждение на тема "детска литература".
Сюжетите и героите
Като отправна точка на нашите разсъждения за "типичната" детска православна литература ще използваме вече направения анализ на една книга за деца. Става дума за "Наташината азбука" на протойерей Валентин Дронов. Анализът е на Андрей Зайцев в статията му "Приказка за благочестивото дете". "В основата на сюжета е историята на момиченцето Наташа, която навършва седем години. Ако се вярва на автора, главната героиня е много благочестиво дете. Тя никога не спори с родителите и кръстницата, причастява се всяка седмица и спазва всички пости. В началото на "Азбуката" тя няма приятели. Всеки ден след училище момиченцето се връща у дома, бързо си прави домашните и заедно с двете си приятелки-кукли се заема с изучаването на църковнославянския език, богословието и основите на православния духовен живот… Наташа практически не играе навън, често не вечеря и при това всяка седмица пости преди причастие от сряда до събота". Андрей Зайцев пита: "Кое нормално дете на седем години ще издържи подобен ритъм на живот, пък и ще поиска ли малкото момче или момиче да подражава на главната героиня? Едва ли. По-скоро ще го подразни образцовото и твърде скучно момиче, а може да изпита и жалост към самотното дете, което няма приятели".
И това е първият проблем на детската православна литература. Повечето съвременни автори се стараят да опишат децата като излишно "правилни", "идеални" – каквито те трябва да бъдат според представите на тези възрастни, а не каквито са в действителност. Те се опитват да покажат на читателите си не деца, а житийни герои. Изглежда, че това отчасти е породено от съществуващия в православна среда мит за всеобщата святост на децата, който произволно се извежда от думите в Евангелието на Матей (18: 3): "истина ви казвам, ако не се обърнете и не бъдете като децата, няма да влезете в Царството Небесно".
Ето пример за подобно разсъждение от книжката "Приказки за Сонечка": "Виж, всички деца са еднакво добри. Докато не пораснат, те са мили и добри. Защото са създадени съвсем наскоро от силите на Твореца и злото още не е влязло в тях. Но ето че те порастват, възприемат жестоките закони на грешния живот и самите стават жестоки и зли" (авторът А. Петров изглежда не е запознат със съществуването на първородния грях и с факта, че природата на човека е повредена още от раждането, а не от възрастта).
При това авторите не отчитат, че никое нормално дете не е идеално и че задачата на родителите е тъкмо в това – да го възпитат в духа на христианските традиции, а не да се уподобят на собственото си дете във всичките му капризи, проблеми и трудности, които съпровождат израстването му.
Идеалното дете-герой се създава в главата на автора според житийната схема: то, както и преп. Сергий в детството си, спазва всички пости независимо от тяхната продължителност; както и преп. Серафим Саровски, мечтае да служи на Бога; както и много светци, предпочита богослуженията пред детските игри и т. н. По същество авторът механически струпва на един куп всички позитивно-житийни черти на човека, обединявайки ги с някакво име, например Машенка или Наташенка. Понякога за още по-голяма "църковност" се добавя възрастовото определение "девица" или "младенец". За какво е необходим на авторите този последен детайл, не е съвсем ясно; изглежда, че според тях именно така зоват своите деца православните родители: "Я ела при мен, девице Елизавето!" или "Не прави бели, младенче Йоане!"
Проблемът е не само в това, че тези кухи образи се оказват неспособни за живот. Те не са авторитет за малкия читател, не стават любими герои за него. Пък и как да обикнеш една толкова бездушна правилна "девица", щом всичките й качества са само положителни и нямат нищо общо нито с детето, нито с неговия свят на духовни търсения: "Идеалното дете е лош пример за подражание, защото повечето деца просто не вярват в неговото съществуване".
Например, "авторът на учебника дори не се е постарал да придаде на образа на Наташа поне малко правдоподобие. Това се вижда особено добре от диалозите в книгата. Беседите на момичето с куклите за православието не приличат на речта на ученичка от първи клас. Напротив, налага се впечатлението, че съставителят на "Наташината азбука" просто слага в "устата на младенци" собствените си и светоотечески размисли за Православието, които често изглеждат съвсем не на място".
Някой може да възкликне: "Така де! Литературата не трябва да изобразява порока. Тя трябва да предлага примери за подражание! Защо да слизаме до нивото на детето, трябва да го теглим нагоре… към идеала!", до който, между другото, не са стигнали и самите родители. Е добре, хайде да се разберем. Главното в приказките, в една детска книга е чувството за съпричастие, което възниква у читателя, съпреживяването на героя на книгата. Детето сякаш се отъждествява с него, а след това преминава през всички обрати на съдбата, сравнявайки поведението на героя със своите представи за добро и зло, с това, как самото то би се държало в подобна ситуация. Промяната у героя променя и читателя, той расте духовно. Той осмисля истините, които изглеждат елементарни за възрастните – че трябва да помагаш на слабия, да бъдеш мъжествен в изпитанията, да търпиш несгодите – именно като преминава заедно с героя през всички трудности, изпитания и избори. Но за да се получи това съпричастие, малкият читател трябва още от самото начало да се идентифицира с героя. Ако му нарисуват веднага готова схема, той не се отъждествява с нея, не следи приключенията на героя, скучае. Той не се променя заедно с героя и не се доближава до никакъв идеал.
Трябва да отбележим, че до тези "бъзплътни" деца в книгите действат не по-малко схематични възрастни. Тяхната функция често се оказва още по- примитивна от функцията на "книжното дете": тя може да се определи с една дума – менторство. При това, ако не смятаме духовника, най-често в ролята на ментори в детската православна литература се оказват майките и бабите. Татковците са или извън сферата на интересите на автора и детето, или попадат в противоположния лагер – на атеистите, тоест враговете (макар и не без надежда за поправяне).
С какво да обясним това решение на православните автори? Изглежда, че самият стил на детската православна литература – сладникав, преливащ от умилителен сироп по повод правилните деца и възрастни – отхвърля резките, мъжки образи, способни към подвиг, към негодуване и взривяване на ситуацията, към душевно търсене. Всичко е просто и разбираемо при родителите в детската православна литература, всички въпроси са отдавна решени, търсенето е завършено, душевно блаженството е налице, фактически животът е райски вече на тази земя. Не онази мъчителна борба, която светците са водели до смъртния си час, а безоблачно-розово, сладко очакване на близкото райско щастие.
Все пак авторите усещат, както изглежда, уязвимостта на своята позиция и се опитват да съживят поне малко образите на децата и възрастните. За тази цел те използват няколко средства. Сред тях е привидното отстъпване от схемата на идеалното дете, извършването на някаква "неидеална" постъпка. Например, в "Твоят ангел-пазител" момичето взима харесалата й се чужда кукла, а Альоша в "Новите приятели" на Малягин говори грубо на родителите си и противопоставя своята църковност на тяхното неверие, усещайки се фактически като светец. Ще кажете – ето го конфликта, мотора на художествената литература! Ето го душевното търсене и лутанията!
Рано е обаче да се радваме. Конфликтът в детската православна литература се оказва също толкова схематичен и изкуствен, също толкова предсказуем, колкото и самите герои. И без да дочете книгата, читателят може лесно да предскаже как ще завърши този "конфликт" и в чия полза ще се реши той. Тази "правилност" прави цялата "интрига" съвършено безсолна, неинтересна, а най-вече – чужда на детето. Защо да съпреживяваш на героя, щом всичко и така си е ясно.
По същество съвременната детска православна литература не оставя на читателя поле за действие, за душевно състрадание. Тя е грубо скалъпен рекламен клип, който авторът се опитва да вкара в главата на детето. Сходството е очевидно: готовата мисъл (най-често примитивна) се вкарва в главата на потребителя на продукта под формата на последна истина. От "потребителя" не се искат никакви усилия. Само гълтай! Щамповани картинки, примитивни конфликти, "поука" в края. И пълно безволие, пасивност на читателя.
Подобен подход напомня доста методите на пропагандата, които са се врязали в паметта на мнозина още от съветско време и пораждат трайно неприемане. Но нали не това ни отбъсква, че пропагандата е съветска, а това, че тя е пропаганда. Невярно е да се мисли, че тогава се е пропагандирало неправилно светоусещане, а у нас – правилното, православното. И затова можем уж да използваме методите на пропагандата. Проблемът не е в съдържанието. Пропагандата е лоша сама по себе си, независимо от това какво пропагандира тя. Защото е безчовечна, мъртва, защото прави от човека (или предполага, че човекът е) пасивен, тъп обект на въздействие, използва го като вещ.
Един друг автор, Н. Блохин, върви по малко по-друг път. Той насища своите творби с видения на дяволи и ангели, с околоправославна мистика. При това и едните и другите биват безпроблемно виждани както от децата, така и от възрастните ("Стъклата на баба" и др.). Очевидно е, че от гледна точка на трезвото православие подобни "видения" свидетелстват за тотална и дълбока духовна прелест на героите. И въпреки това именно тези "прелъстени" герои се оказват носители на Истината.
По същество авторът, който привидно тръгва по друг път, използва същата елементарна схема на положителното и отрицателното. При това духовното, съкровеното се оказва видимо, материално-сетивно. Просто за екзотика авторът вкарва в разказа не само хора, но и бесове: ето, момчето е болно, родителите му не го причастяват, до него стои дявол; причастяват го – и веднага се вижда, че до момчето стои ангел. Умилително. И най-главното – отново никакви усилия нито от читателя, нито от героя: всичко е просто, причастяват го и ето че вече и ангел се появява. Ето такава механистичност на тайнството, профанация на душевния труд.
Същата механистичност присъства и в разказите за изповедта в православната детска литература. Схемата, по която тя се описва, е една и съща. В кратка форма тя е изразена от детското стихотворение:
чувствам малко страх.
Но ще изповядам
всеки сторен грях.
….
Аз душата си излях
и ще ви призная,
че напразно се боях –
все едно съм в Рая! [1]
(Елена Богушева)
На пръв поглед уж всичко е правилно, но някак прекалено просто, бързо и лесно. И отново – никакъв вътрешен труд и усилие. Пък и стилистическата бодрост на подобни стихове навява усещането, че те са писани в някаква баптистка среда. А нали истинското, дълбоко покаяние е една от главните цели на човешкото съществуване и придобиването му е неимоверно трудно. И дори светците на смърното си легло са казвали, че не знаят дали са положили началото на покаянието. А тук като с пакетче разтворима супа – едно, две, три и готово.
Иска ми се да кажа няколко думи и за отрицателните герои в детската православна литература. Да започнем с това, че главното им отрицателно качество е неверието. И именно това качество ги прави особено зли. Но тъй като средата, с която общува детето, са най-вече роднините, учителите и приятелите, то естествено "врагът" е някой от тях. При това независимо от постъпките на главния герой ясният белег на "положителността" е отпечатан завинаги върху него. И то само защото той е вярващ, а враговете му – това могат да бъдат родителите, бабата, учителят – не са. И детето се изобразява като едва ли не нов мъченик за вярата, противостоящ на своите родители. Цялата парадоксалност на ситуацията е в това, че детето може да е само на 7-8-9 години. И вече води открита война с родителите или учителите, изповядвайки твърдо своята вяра.
Но на родителите, които имат собствени деца, е очевидна изкуствеността на тази ситуация. Та нали зависимостта на детето от родителите в тази възраст е още твърде силна и детето не е способно на открит светогледен конфликт с тях именно защото собственото му светоусещане все още не формирано като самостоятелно, то зависи от родителите, от техния начин на живот, техните стремежи. По-вероятно е детето да се скара с родителите си за това дали да излезе навън или не, да прави ли допълнително домашно, тоест за неща, които не засягат основите на мирогледа, светоусещането и битието на конкретното семейство.
Въпреки това случаите, когато детето изобличава своите родители, съвсем не са рядкост в детската православна литература. И ако в края на краищата героите се вразумяват, това става именно с възрастните – родителите, бабата, учителката. Тоест детето се оказва нещо като морален авторитет, духовен лидер, поучаващ и изобличаващ своите родители. Не е съвсем ясно как в главата на авторите това се съгласува със заповедта за почитането на бащата и майката, но явно примерът, демонстриран от подобни "мъченици за вярата", се оказва отрицателен.
Схематичността и предвидимостта на отрицателните герои е също толкова очевидна, както и на положителните. Техните възражения и несъгласия с детето са на учудващо примитивно, истерично ниво, от сорта на: "На глупости те е научила баба ти, няма що… веднага да изхвърлиш всичко това от главата си! Това ти го казвам аз, чуваш ли?" (Н. Блохин, "Стъклата на баба"), или: "Я почакайте. Обяснете ми, какви са тези пости, откъде се взеха те? Кой го е научил на всичко това?… Альошенка! Внучето ми! Какво са сторили с теб? Зарибяват те, искат да те погубят!" (В. Малягин, "Новите приятели").
По този начин кухите герои участват в схематичен конфликт, който се разрешава примитивно. Тоест в най-добрия случай отрицателните герои се поправят, в най-лошия се оказват неутрализирани. Разказът завършва с морална поука. Най-често тя звучи от устата на изначално положителния герой – бабата, майката или духовника. Общо взето тя изглежда така: "Та ти не знаеше ли как трябва да постъпиш? Не чуваше ли гласа в душата си? Това беше гласът на твоя ангел-пазител! … Винаги слушай този глас и прави така, както той ти казва… Сега, когато се помолиш на Господа да ти прости и обещаеш повече да не правиш никога така, твоят ангел пак ще долети и ще бъде около теб" (сама по себе си поуката е твърде спорна – в нея се съдържа съмнителният съвет да слушаш винаги "вътрешния си глас", макар да е известно, че човек далеч не винаги трябва да слуша своя вътрешен глас. Тук обаче на детето се предлага точно такъв съмнителен ориентир в живота – слушай гласа и всичко ще бъде добре, защото това е гласът на ангела-пазител! Ами ако това е гласът на демона? Изглежда обаче, че героите на тази детска книжка са стигнали до такова ниво на святост, че чуват само ангелски гласове.).
Понякога, разбира се, поуката се изрича от самия главен герой, който извършва някаква отрицателна постъпка, но се разкайва после за нея: "Знам, че Бог ме е наказал. Повече няма да мисля и да говоря лошо за другите. – Чудесно! – зарадва се мама".
Като цяло съвременното детско православно произведение, от примитивната приказка за таралежа до повестта за чудесните бабини стъкла, се гради на принципа на елементарното школско съчинение: дадено, доказателство, поука-извод. Условността и безжизнеността на героите и сюжета трябва, както изглежда, да се компенсират от идеологическото съдържание – от "православността". Но много често тази също толкова схематична "православност" е страшно далеч от живата православна вяра, с която трябва да живеят вярващите хора. Отклоненията могат да бъдат минимални – от фарисейски тип, и големи – от сорта на цитирания по-горе съвет да слушаш "вътрешния си глас" или вече споменатата повест за Наташа: "Наредил ми е (духовникът) да вечерям, да ходя на разходка. Това е послушание. Сега всичко ще ми е по послушание… Какво да правя: щом духовникът е рекъл – трябва да го слушам. Кръстницата каза, че аз трябва да гледам духовника в устата и да се радвам на своето щастие и че той е най-важният човек за мен на света".
Няколко думи за стила
Особено внимание искам да обърна и на стила на творбите на съвременната детска православна литература. Сладък до втръсване, примитивен, скучен. Изглежда авторите смятат, че употребата на думи като Бог, Господ, Кръст, Причастие и тям подобни вече правят книгата православна, духовна. Много често съчетанията на избраните думи се оказват учудващо неуместни, показват пълната стилистична глухота на автора: "Но… човек предполага, а Бог разполага. За беля, вечерта на същия ден се обади баба". (Бог и беля фактически през една дума – това безусловно е признак на истинска православна книга!) Или това: "Ангеле мой светъл! – ахна момичето и, спомняйки си своето задължение, поиска: – Моли се на нашия Господ Иисус Христос!" (не е ясно какво задължение си е спомнила тя? Да "изисква" нещо от ангела-пазител?). Или друго момиче, което говори по следния начин: "Бог знае по-добре… Бог иначе мери, не така, както хората…. Ти в Бога не вярваш – значи главната заповед нарушаваш" и т. н.
В особен атрибут на православната книга се превръща тайнството Причастие. То трябва или да се споменава в книгата, или да присъства пряко в нея – тоест главният герой трябва задължително да се причасти. Случва се дори да чуваме твърдението, че за православна литература може да се смята само тази, където героите се причастяват. По този начин от числото на православните, а следователно и на достойните за внимание автори автоматически изпадат Достоевски, Чехов, Пушкин, Толстой, Лесков, Гаршин, Лермонтов, Островски, Шукшин, Распутин, Бондарев, В. Биков и други. Та нали героите им живеят, без да се причастяват! И читателите от този род вече изобщо не се вълнуват от факта, че героите на тези автори решават през целия си живот проблема за доброто и злото, съпоставят своето битие именно с висшите християнски образци на добродетелта, страдат, тормозят се, раждат се във вярата, в постъпката, в подвига. Не: щом не се причастяват, значи не са православни.
Такова едно външно отношение – както към тайнството Причастие, така и собствено към живота – не е рядкост в наши дни. И не е учудващо, че Причастието става не повече от атрибут, признак на православната литература и православния живот. Само че възниква един въпрос: доколко това е наистина "православна" литература и живот?
Причините, или кой е виновният
Размисли за съвременния православен живот могат да се намерят при историка и литературоведа Вадим Кожинов в книгата му "Русия, XX век". В частност, той пише: "Причината за загубата на дълбоката истинска вяра не е толкова въздействието на официалния атеизъм и забраните от всякакъв род, които действаха до последното десетилетие, колкото кардиналната промяна в самата структура на човешкото съзнание".
Той отбелязва, че когато собствено религиозното съзнание се превръща в обект, както е днес, то става критично: "Навремето човекът влизал като малко дете заедно със семейството си и съседите в храма, попивал религиозността като нещо органично, като една от страните на общото и личното си битие, и дори и на ум не му е могло да дойде желанието да "отдели" от цялостното битие своето субективно изживяване на религията и да анализира това изживяване. Днес обаче това отделяне е неизбежно в една или друга степен и това е обусловено… от съществената промяна в самия строеж на душите, за които собственото съзнание става предмет на осмисляне и оценка. А осмислянето и оценката на основите на религиозното съзнание е наистина изключително трудна и сложна задача, чието плодотворно решаване е по силата само на богато надарени или изключително високоразвити хора. И днес истинската Вяра е присъща, доколкото можем да преценим, или на хора с особен духовен характер и своеобразна съдба, успяли да съхранят в себе си изначалната природна религиозност, без да се поддават на критиката на "отчуждилото се" сознание, или на хора с най-висока култура, които са преминали неизбежния стадий на "критиката" и са стигнали до осъзната Вяра".
Естествено, гениални хора сред авторите и читателите на православната детска литература практически липсват, всички сме, както изглежда, обикновени хора, повечето от нас за израснали в безрелигиозни семейства и са стигнали до вярата в съзнателна възраст. Сиреч липсва ни православната култура като такава, онзи опит на живота в Православието, вкоренеността в него, който превръща вярата във второ дихание, а живота на човека – в постоянно подтвърждаване на вярата. Пример за живот и творчество, вкоренени във вярата, са за нас творбите на класиците на руската литература. Но тъкмо онази културна среда, в която са живяли и са се развивали повечето от нас, които сме приели днес съзнателно вярата, е предизвикала, обусловила в някаква степен това духовно раждане.
Друга причина за появяването на подобна литература, както и за търсенето й, е неофитството, тоест онзи начален период на опознаване на вярата, когато външното засенчва вътрешното, когато истински духовен опит все още липсва и поради това като опит се приема външната атрибутика: изхвърленият телевизор, кръстчето на връвчица, а не на верижка, задължителното "Спаси Господи!" вместо "благодаря" и т. н. "Някоя малка работа, която би отнела на разбрания светски човек двайсет минути, може да подтикне новообърнатия към няколко часа напрегнати размисли – как да я свърши безгрешно, без да прави дребни сделки със съвестта си – нещо, което ние в обичайното течение на нашия живот просто не забелязваме. При това той може да не свърши по-важни неща, като не ги забележи или закъснее за тях, което за пореден път ще предизвика упрека и загрижеността на близките му – тоест от житейска гледна точка ще се прояви като непригоден и безполезен за живота в обществото и дори като егоист", пише Сергей Гвоздев в статията си "Апология на неофита".
А игумен Петър в статията си "За неофитството", отбелязвайки, че периодът на неофитството е детска болест на духовния ръст, така характеризира неофита: "Неофитът си мисли: ето, ще се потопя в пълно послушание – и със сигурност ще се спася, или: ето, ще спазвам строго правилото – и спасението е гарантирано… За неофита са характерни две неща. Първо, болезненото осъждане на всички и на всичко – защото всички така или иначе се сблъскваме с нарушаване на външните форми; тези нарушения предизвикват крайното му осъждане. Най-ярко това качество на неофита се вижда от неговото отношение към неправославните хора. Неофитът е сигурен в тяхната погибел и дори често злорадно им я желае, което се проявява в умозаключения от типа на: аха, отидоха на "Норд-Ост" нечестивците, вместо да се молят – видяхте ли сега; или: аха, терористичен акт в Америка – така ви се пада, антихристи… Второ, пълната липса на това, което е най-необходимо за спасението – вътрешната склонност към смирение… Той с лекота решава вместо Бога – кого ще спаси Той, кого няма да спаси; той е бърз в осъждането на другите хора, в преценката за вътрешното им състояние, за участта им; той е абсолютно наясно с това, какво е правилно и неправилно в църковния живот и т. н.; и зад всичко това той не вижда себе си…"
До какво ще доведе всичко това?
И все пак ще ми възразят: както е невъзможно да четеш на детето си творбите на авва Доротей, така е невъзможно да му предложиш до определена възраст и Достоевски. Как тогава да възпитаме у детето религиозна култура, как да го приобщим към Православието?
И родителите тръгват по пътя на най-малкото съпротивление – изхвърлят телевизора и светската литература, особено от съветско време, защото там се срещат пионери и комсомолци, които се борят с Църквата, и започват да четат съществуващите детски православни книги. И ще е наистина добре, ако в числото им попаднат приказките на Андерсен или "Хрониките на Нарния".
Обикновено обаче всичко се ограничава с "православните приказки" за таралежите и повестите за деца-проповедници.
В резултат на това детето се оказва откъснато от културното поле. Както от съвременното, така и изобщо от историческото. Около него цари вакуум, който до известна възраст се запълва от стъклата на баба и коледните разкази за Гриша и Таня. Тази псевдокултурна по същество среда не само не възпитава вяра у детето, не само не го укрепва в нея, а фактически го оставя своеобразен културен "чист лист", върху който на 15-16 години ще е много по-лесно да се запише всякаква негативна информация. Защото именно на тази възраст в съзнанието се разрушават кухите представи за доброто и злото, разсейват се всички сладникави "полуистини" за простото решаване на всички конфликти.
Но съзнанието, свикнало – или по-скоро развалено – от пропагандата (в това число и от псевдоправославната), минава лесно от едно съдържание към друго в зависимост от интензивността на самата пропаганда и авторитетността на нейния източник. Престанат ли родителите да бъдат авторитет – край, пропагандата им има нулев ефект. Вчера ни притискаха с примитивни комсомолски клишета, днес ни обявиха за свободни. И тогава вчерашните комсомолци се юрнаха към тоталитарните секти, защото тъкмо тяхната пропаганда се оказа най-мощна в момента на "свободата". Задейства се навикът да си пълниш главата с готови формули. Формулите останаха същите, само съдържанието им се промени.
Именно за това – децата да не напускат Православието в преходна възраст – те трябва да бъдат ваксинирани срещу пропагандата. Детето трябва да живее в света на културата, да знае колко сложен е този свят. То трябва да разбира, че не съществуват готови формули, готови решения, че то ще трябва да взема всяко решение самостоятелно, както и да носи отговорност за него. Детето трябва да бъде запознато с културата макар и само за това – примитивните клишета и формули да не въздействат впоследствие върху душата му. С други думи, родителите трябва да възпитават у него вкус, а не да го развалят.
Детето трябва да расте в културна среда – онази среда, която му дава битието, в това число и историческото, на неговата страна. Не трябва да изхвърляме съветската литература само заради пасажите с антицърковен характер, които се срещат в нея. Сама по себе си тя е наследила най-добрите традиции на руската класическа литература. Освен това тя ще научи детето да различава истинското и привидното, лъжливото. И затова детето трябва да познава книгите на Носов, Драгунски, Беляев, Каверин, Пантелеев, Крапивин и много други.
Детето трябва да гледа филми, добрите класически съветски филми на историческа тема, пък и просто съветското детско кино – то е построено изцяло върху отчетливото различаване на правдата и лъжата, върху търсенето на справедливостта. Тоест детето трябва да има онази културно-мирогледна база, върху която то ще може впоследствие да осъзнае, обоснове и утвърди своята вяра.
В противен случай децата ни ще се окажат много по-далеч от Църквата, отколкото бяха някога техните родители. Защото Вярата ще се асоциира при тях с православните таралежи, пародия срещу които написа Мая Кучерска (нейните текстове предизвикаха доста бурна дискусия в Интернет, което още веднъж свидетелства за съществуването на проблема "православна литература"):
"В корените на стария дъб живееше в своята дупка един православен таралеж. А катеричката горе в хралупата не беше православна.
– Мила катеричке! – казваше й неведнъж таралежът. – Ти не си православна. Опомни се! Ти трябва да се кръстиш в нашето поточе.
– Но аз се плаша от водата – отговаряше катеричката, трошейки звънко със зъби лешник.
– Трябва да преодолееш страха си.
Но катеричката все не можеше да разбере онази велика полза, която нейната катеричкова душа ще получи от обръщането в правата вяра…
– Мисля, че се сетих! – затанцува изведнъж таралежът, който беше обикновено толкова улегнал и сериозен.
След няколко дни той измайстори чудесна броеница. Той наниза лешници на дълъг конец и показа броеницата на катеричката.
– Тя ще е твоя, когато преодолееш своя страх – каза таралежът.
Катеричката веднага се оказа при самите корени на стария дъб. Тримата – таралежът, катеричката и Божата кравичка – се отправиха към поточето, което течеше близо до поляната с горски ягоди. През цялото време катеричката трепереше и искаше да се върне, но таралежът й показваше лешниковата броеница и катеричката вървеше напред.
Най-после те стигнаха до поточето. Божата кравичка пожела да бъде кръстница, а таралежът – кръстник. Те потопиха катеричката във водата, прочетоха необходимите молитви, но когато свършиха с тях, видяха, че катеричката вече не диша. Тя се беше удавила!
– Нищо! – махна с лапичка таралежът. – Слава на Бога!
– Да – съгласи се Божата кравичка. – Нали умря като православна. Слава на Бога!
– Слава на Бога! – подеха наоколо всички листа, цветя, птици, бръмбари, животинки и черни буболечици".
В заключение ми се иска да кажа, че самото разделение на художествената литература на православна и неправославна е лъжливо. Има добра и лоша литература. И автор като Сорокин е лош не заради своето неправославие, а защото е бездарен, лишен от талант, защото писанията му могат да свидетелстват само за духовната и творческа деградация на човека, който не е вкоренен във Вярата. Но и вярата в Христа, принадлежността към Православната църква все още не прави автора талантлив, а неговата творба – шедьовър или поне събитие в литературата. И още по-малко тя може да оправдае онази безвкусица и графомания, която се маскира днес като "детска православна литература".
Бележки:
[1] Сравнете:
В утринни зори ще станем,
на колене ще застанем.
Нека види млад и стар,
че Христос ни е другар!
(протестантско творчество)
списание Мирна, бр.26/2006
Не разбрах каква литература трябва да предлагаме на децата си?? Критиката ясна, но каква литература е подходяща?