Християнското разбиране за самоувереността

UverenostХристос е нашият Бог и нашата надежда. Самоувереността е самовъзвеличаване, а издигането на човека в идол никога не е истинската същност. Как може възрастен християнин да помогне на детето да бъде уверено, а не „самоуверено”? От една страна, се опитваме да избягваме да стимулираме парализиращо самонедоверие, а от друга – гордост. Трябва ни достатъчно увереност, за да се справим с живота, с вземането на решения, с отговорността, с работата и свободното време, със социалните контакти. Това, което ражда смирената и неегоистична способност да се справяме с живота в обществото, са благодарността и упованието в Бога, съчетани с дълбоко вкоренената убеденост, че сме обичани и ценени.

Дете: Бях най-добрата на изпита!

Най-добрата реакция би била радостно поздравление или думи като: „Казах ти, че ще се справиш добре!” Или пък: „Чуйте я само как се хвали пак!” (казано обаче с явна любов). Одобрението няма да е насочено към факта, че детето е по-добро от съучениците си, защото можем да попитаме и за това как другите са се справили. Или… каквото друго излезе от топлото сърце на възрастния.

Родители, които показват безусловна любов към децата си и им дават пример, как да не бъдат горделиви или самохвални, дават на детето сигурност и увереност по най-добрия възможен начин. Възрастните християни разчитат на Бога, без да бъдат безотговорни или без да се преструват, че правят всичко лошо [1]. Възникват естествени възможности да се предоставят отговорности на детето, да се приемат идеи от него, да се покажат нашата увереност и доверието ни в силите му. Детето чува възрастните да изразяват искрена оценка за неговите усилия, както и благодарности и поздравления за резултатите. Мнението на децата и техният вкус трябва да се вземат под внимание в много семейни решения. Когато на детето се дава избор, възрастният уважава личните му предпочитания, колкото и различни да са от неговите собствени, и ги приема положително. Възрастните избягват сравненията с други деца, когато това е форма на изнудване. Всяко дете става на свой ред център на внимание. В свободното си време децата се чувстват свободни, а не сякаш „не се пречкат” след въздишка на облекчение. Така увереността ще дойде естествено от усещането на Бога и от отношението на другите хора; не е необходимо тя да се изгражда съзнателно посредством самовъзхищение.

 Учител към малко дете: „Хвани ме за ръката”; но към по-голямо дете, което може да се държи за перилата: „Виждаш ли перилата?” (Не винаги: „Хвани се за перилата”.)

***

Дете (което не желае да покаже рисунката си): Не мога да рисувам.

С. М.: И аз не мога! (Коментарът беше подкрепен от закачливи забележки на други деца.) Толкова ли е зле, че да не мога дори да я видя? Е, не си длъжна да ми я показваш, но бих се радвала да видя какво си нарисувала. Какво има на рисунката?

Така, вместо да я видя, ние я обсъдихме с положителен подход. Въпросите могат да са конструктивни: „Какво мислиш, че не му е наред на жирафа? … Мисля, че някой ден всички трябва да нарисуваме цял зоопарк, а ти можеш да нарисуваш жираф с наведена глава, който се опитва да яде нещо”. Ако пък младият художник се е похвалил с рисунката си, не бих я критикувала – по-често се възхищавам на рисунките, – но обсъждането, ако има такова, би било различно. Конкретни въпроси, като например: „Как направи това с въженцето?”, показват интерес, без да личи неискрена хвалба и без да се подхранва суета. Такива въпроси дават също възможност детето да изрази себе си и не го спират да бъде честно за собствените си съмнения. Това е и най-добрият подход към конструктивната критика: трябва да намерим време да спрем и с любов да се помолим, преди да критикуваме.

***

Възрастен: Доволен съм как се получи рисунката ми. … Наистина съм благодарен за това, че мога да свиря на пиано. (По-добре, отколкото: „Слава Богу, че съм добър в…”)

Не трябва да се опитваме да преодоляваме несигурността или комплекса за малоценност, като създаваме суетност. Горделивостта е още по-опасна от комплекса за малоценност. Когато човек си мисли, че за нищо не става, това не е пречка за спасението му, освен ако не доведе до отчаяние по отношение на Бога. Съвсем не казвам, че трябва да караме децата да стигат до някаква степен на самоосъждане, което би им било чуждо в съответния момент, но смирението е най-добрата основа за умственото и емоционалното здраве. Това, от което се нуждае детето, е надежда, основана на живата вяра в Бога и в любовта на онези край него, колкото и да не му достигат способности или качества.

Въпрос на студент (по време на беседа): Учителите ми бяха от оня тип, които винаги те карат да си кажеш: „Мога да го направя”. Беше шокиращо да разбера, че Иисус Христос казва: „Без Мене не можеш да направиш нищо”. Как да разбирам това правилно?

Отговор: Всичко е дар от Бога, дори енергията да направиш нещо. Част от дара е свободата да използваме или не нашите способности; ние сме отговорни за това да приемем Божията воля като наша. Христос ни казва, че насилници грабят Царството небесно. Свети ап. Павел ни съветва да вършим нашето спасение, а после добавя, че Бог е Този, Който действа [2]. Това предполага ние да работим с Бога, винаги признавайки Неговия дар на живота, без да се хвалим с нашите таланти и без да ги използваме за наша слава. Честно признаваме нашата неспособност и нашите провали. От една страна, ние не сме мързеливи кукли на конци, от друга страна, определено не сме „самовъздигнали се хора”.

Увереността често се подяжда от товар на вина. Но не трябва да избягваме комплекса за вина, като се опитваме да заличим вината или срама. Поставяме ясни критерии, без да изискваме съвършенство със систематично търсене на вина.

Разговор в Неделя на прошката.
Дете: Трябва да помоля за прошка, защото съм много палав.
С. М.: Трябва да помоля за прошка, защото се сърдя.
Дете: Ние те сърдим.
С. М.: Да, и, за съжаление, действа!
Дете: Да, но после се налага да ни се скараш.
С. М.: И все пак съжалявам, че го правя понякога троснато.

Прошката и приемането й трябва да са по-видими от призивите към съвестта и натякването от наша страна. Ние не изискваме придържане към истината със строгост като на закон и по-често показваме задоволство, отколкото неудовлетворение.

Дете: Родителите ми очакват да бъда добър християнин.
Това е често наблюдение и всеки път то е с различен нюанс. Надеждите на родителите се споделят като лековато оплакване или с желание да се изпълни стремежът им, или с щастлива увереност, че целта е ясна, или с облекчение, че родителите имат правилни приоритети, или с убеденост, че родителите поставят по-висок стандарт от самите тях. Всичко това са положителни белези, че посланието е достигнало до детето. Понякога обаче детето изразява очакванията на родителите си отрицателно, чувствайки се нагърбено с невъзможни или чужди на него изисквания. Правим повече, за да помогнем на детето да приеме християнските критерии доброволно, ако те са с мярка и са представени така, че детето да не се чувства заплашено от твърде много условия.

Дете, което чувства любов, може да поеме голяма степен на духовно смирение. Христоподобното смирение е дар по благодат, но Господ все пак казва: „Който се смирява, ще бъде въздиг-нат” (Лука 14:11). Няма здравословен начин да сме изпълнени със самовъзхвала. В коментара си на притчата за митаря и фарисея св. Йоан Златоуст казва: „Този, който познава себе си, е този, който осъзнава, че е нищо”. Онези, които са били обичани като деца още от зачеването си (и очаквани с радост още преди зачеването си), е по-вероятно да бъдат достатъчно спокойни да се „откажат от живота си” с отношение на любяща себеотдаденост.

Млада жена (Г.) (20 г.): Чувствам се така, сякаш нищо не мога да направя правилно, а дори и да успея, каква е ползата? Често ми се иска да умра. Не бих се осмелила да се самоубия, но само защото ме е страх от ада.
С. М.: Чувстваш ли колко много Бог те обича?
Г.: Ами налага Му се. Искам да кажа, Той обича всички.
С. М.: Не, не е така. Той обича всеки един. И Той е решил всеки един от нас да съществува. Ти си била… Не мога да го кажа по по-подходящ начин, но ти си била в съзнанието Му, преди да си била зачената [3]. Той не те обича, защото съществуваш; ти съществуваш, защото те обича като уникална, незаменима личност. И това е вярно дори родителите ти да не са те искали съзнателно.

Понеже беше повдигната темата, жената разказа със сълзи на очи, че през цялото време, докато майка й е била бременна, тя е искала да направи аборт, макар че, докато го уреди, вече е било медицински твърде късно. Детето чувства отрицателното отношение още докато се развива в утробата и то му се отразява неблагоприятно физически и психологически. Тъжно е също, че майката е била неблагоразумна да каже на момичето на твърде ранна възраст, че е било нежелано.

***

Възрастен християнин: Щастието и любовта, които имах в семейството си, ми дадоха възможността да премина през живота си с чувството, че живея „без страдание”. Това е като твърда основа в самата ми същност. Не казвам, че никога не съм бил нараняван, но болката сякаш бива погълната.

Ако може всички православни деца да се изправят пред света с такава сила.

Дете, което с любов е дошло на света, има увереност за доброто в живота и в собствения си живот в частност. Обградено от взаимоотношения на любов, то приема за естествено радостта да бъде живо. Това е най-сигурната основа за увереност в Бога като любящ Отец и Творец. Ако за някого е трудно да бъде благодарен за съществуването си, може би е добре за него като начало да приеме богословския факт, че всеки живот е дар [4]. Следващият етап е да се моли Бог да поправи нашата неблагодарност. На вечернята на Петдесетница [5] се учим да казваме: „Признаваме благодатта Ти във всяко нещо: за идването ни в света и за отиването ни от него”.
Бележки

1. Когато се подготвях за изпитите си, духовният ми отец ми каза: „Работи така, сякаш всичко зависи от тебе, а се моли така, сякаш всичко зависи от Бога”.
2. Вж. Фил. 2:12.
3. Извън времето; ние не приемаме идеята, че душата съществува преди тялото.
4. „Всеки от нас, колкото и малък да е, е велик пред вечния Отец; Бог създава чрез всяко човешко същество уникални отношения на любов” (Sophrony, Archimandrite. Words of Life. Stavropegic Monastery of St. John the Baptist, Essex, 1996, p. 28).
5. В трета коленопреклонна молитва.

 

Превод: Людмила Митева
Откъс от книгата на монахиня Магдалена “Разговори с децата. Споделянето на вярата”, ИК “Омофор” 2012

 

 

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: