Защо, след като изповядваме една вяра, не можем да се молим с католици и протестанти?
Здравейте!Бих искала да попитам защо православните християни не може да се молят с католици и протестанти, след като всички те са християни? Всички те изповядват и вярват в Пресветата Троица и в изкупителната жертва на Господа Иисуса Христа и приемат Библията за Слово Божие. Значи не може да се наричат католиците и протестантите еретици или неверници, а по скоро братя и сестри в Господа!
Наистина, има разлика в служението на трите, но нали вярата е една! Нали Бог не гледа на лице, а на сърцето на човека и е готов да приеме молитвата на всички, които идват при Него с вяра и Го търсят с покаяло се сърце, независимо с какво име се наричат – православни, католици или протестанти? Като че ли Той не ни дели, а ние го правим.
Благодаря Ви за вниманието!
Труден въпрос си ми задала. Труден е, защото не може да се отговори формално, а изисква да изразя отношение. И то трябва да бъде максимално искрено. От друга страна знам, че мнозина разбират Православието като крепост и всеки разговор с някого извън тази крепост – като предателство.
Ти сама посочваш, че изповядваме обща вяра, но между нас има и различия. Няма никакво съмнение, че Бог не ни е разделил. Направили сме го ние. Но наличието на различия не е пречка да се обичаме като братя и сестри. Иисус Христос ни заповядва да обичаме дори и враговете си така, както Бог обича праведни и неправедни и “оставя Своето слънце да грее над лоши и добри” (Мат. 5:44-45). Тук някои ще възразят, че това се отнася само до нашите лични врагове. Затова ще припомня притчата за добрия самарянин, чрез която Спасителят отговаря на въпроса кой е нашият ближен (Лука 10:25-37). Този, когото Той посочва като пример за ближен не случайно е друговерец. (Тук в скоби ще поясня, че различията във вярата между иудеите и самаряните като съотношение е подобно на нашите различия с другите християнски изповедания.) Чрез притчата Христос ясно ни казва, че различието във вярата не може да бъде причина да не виждаме в различния от нас наш брат и да го обичаме на дело. Нещо повече – това е условието, за да наследим живот вечен: “иди и ти прави също така”.
Когато нашият Спасител като наш Първосвещеник се моли за нас на Отца, казва: “Да бъдат всички едно… да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил… да бъдат в пълно единство” (Иоан 17:21-23). Той не само ни е призовал към единство. Именно единството помежду ни е поставил като свидетелство за истинността на нашата вяра.
Ала още от първите векове на съществуванието си християнството е съпътствано от лъжеучения, които християните са нарекли ереси. Всички еретици също са вярвали в Бога и са били убедени, че вярата им е правилна. Защо православните са ги отхвърляли и по-важното – по какъв признак Църквата ги е определяла като еретици и се е разграничавала от тях? Критерият е верността към Църквата и към нейното учение. Ако не е била единната православна апостолска Църква, днес нямаше да има протестанти, защото Свещеното Писание, което те издигат като критерий за истината, е запазено ненакърнено именно в Църквата в продължение на 15 века до тяхната поява. Затова не Писанието е стълб и крепило на истината, а Църквата на живия Бог (вж. І Тим. 3:15).
Да бъдеш православен не означава да подхождаш с перфекционистки критерии (напротив, да внимаваме, да не би като книжниците и фарисеите, прецеждайки комара, да погълнем камилата – вж. Мат. 23:24). Още по-малко означава да мислиш, че твоята правота произтича от самия факт на твоето православие. Казвам това, защото има такива православни, чието православие се изразява в разграничаването, отхвърлянето, упреците, обвиненията и превъзнасянето. Затова не е случайно, че има ереси, които са образувани точно на принципа на чистотата на вярата, като древната ерес на монтанизма и днешното непримиримо православно зилотство. Трябва да бъдем внимателни, да не би да превърнем Православието, което изповядваме, в сухо, лишено от живот и от любов доктринерство.
Мисля, че няма опасност да опетним чистотата на Православието, ако приемаме католиците и протестантите като наши братя. Много неща в католицизма и още повече в протестантизма са изкривени, неправилни и неверни. Но нима можем да твърдим, че нашето православно съвремие е безупречно апостолско и светоотеческо?! Ако попаднеш на човек, който да твърди подобно нещо, стой далеч от него. Вследствие на нашите човешки немощи и грехове, днес в разделената Църква сме достигнали до състояние да не можем да се причастяваме от една чаша именно заради изгубеното единство. Трябва да страдаме от това. Трябва да изпитваме болка. И трябва да се стремим да излекуваме тази рана, която сами сме си нанесли. Няма по-сигурен лек за това от любовта.
Има една метафора, че стените, които ни разделят, не стигат до небето. Голямата беда е, че търсим аргументи за разделяне, а не търсим такива за единство. Ако бяхме правили второто с половината усърдие, с което правим първото, Църквата сигурно щеше да бъде единна.
От древност Църквата е формулирала множество канони (Апостолски правила 45, 46, 65, Лаодикийски събор от 343 г., правила 6, 32, 33, 37, 47 и др.), които забраняват на православните християни да се молят с изповядващи различна вяра. Целта на тези канони е запазването чистотата на апостолското изповедание. Тези канони забраняват общата Евхаристия и общата молитва, но не забраняват любовта. Каноните трябва да съдействат на любовта, а не да я обезсмислят. Нещо подобно се получи през последните седмици около епископ Василий (Осбърн). На основание на едни канони той беше освободен от длъжност от Московската патриаршия, а на основание на други канони беше приет в юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Това е показател, че когато не достига любов, даже и между православни единството може да се изгуби.
Формалното и сухо спазване на канони само по себе си не ни прави православни. Православни ни прави любовта.
Благодатта на нашия Господ Иисус Христос, и любовта на Бога и Отца и общението на Светия Дух да бъдат с теб: Презвитер Стефан
