Духовният реализъм: Memento mori

Материализмът и войнстващият комунизъм, които предопределиха редица социално-политически и икономически процеси в Източна Европа през почти целия ХХ в., оставиха след себе си едно екзистенциално объркване в съзнанието на голяма част от православните християни, подвластни на тези системи.

Грехът на режимите, белязали съвременното положение в споменатите географски ширини, не се базира толкова върху мистификацията на историческите процеси, пренаписването на цели епизоди от световната история и създаването на изкуствени нации, колкото от желанието да се отхвърли Божественият Авторитет, да се създаде реалност без Бог и битие, ограничаващо своите параметри единствено в материалната действителност. Припознаването на тази изкуствена реалност беше ключът към благоденствието на всеки човек, който искаше да води нормален живот, без да бъде подлаган на репресии и преследвания, без неговите права да бъдат съществено ограничавани, но и с възможностите да се ползва от всички соц-привилегии. Така в рамките на няколко поколения отхвърлянето на „вечността” и подменянето ѝ с материалната действителност, обособена в рамките „раждане – смърт” се превърна в историческа и философска тенденция, в съзнание за действителността и житейски мироглед.

Не е чудно, защо днес все по трудно можем да обясним живота след смъртта и вечното битие на човешката душа. Тези понятия системно и целенасочено са заличавани от съзнанието на човека, живеещ в атеистичния материалистичен строй, както и в поколенията след него. Но нима не е било същото по време на апостолите, които е трябвало да обясняват на езичниците що е това възкресение и живот вечен. Тяхната задача никак не е била лесна. В известна степен ние сме облагодетелствани, защото можем да стъпим върху техния опит, когато разясняваме божественото творческо начало и прехода от материално несъвършеното към духовно съвършеното, прехода от смърт към живот.

В този контекст винаги съм се замисляла върху една популярна древна мисъл „Memento mori” – „Помни смъртта”. Тя често присъства в проповедите и творенията на светите отци. Трудно можем да извлечем нейния богословски или философски произход, но тази сентенция ни отправя едно ясно послание, а именно, че помненето на смъртта и последващият справедлив Христов съд е възможността да надделеем в борбата с греха. Неговото недопускане ще ни предпази от тежката участ на грешници, сами отхвърлили спасението, рая и вечното общение с Бога. Очакването на края на земното човешкото битие не е будило страх в апостолите и първите Христови последователи, загивали по арените на Рим, разкъсвани от дивите зверове. Тази смърт дори често пъти е желана и предпочитана от тях, защото именно чрез нея те постигали рая – отстоявали своята ревност към Бога, доказвали своята преданост и любов към Твореца, към изкупилия ги Христос и към Светия Дух, божествено осенил техния живот. Апостолите и техните ученици очаквали скорошното Второ пришествие и затова се стремели винаги да отбягват греха, да насърчават отстояването на истината и любовта между хората. На тази основа се базират и апостолските послания, имащи непреходен характер. В съзнанието на хората от онова време се е формирал възгледът, че времето е безценно и то трябва да бъде правилно оползотворено, за да се достигне до вечността.

С течение на вековете тази идея постепенно се замъглява. Гоненията намаляват, църквата е свободна в своите практики. В нейните редици навлизат все повече хора, които нямат напълно ясно формирано църковно съзнание, все още са под влияние на предишни езически възгледи и практики. Същевременно настъпват редица политически и социални изменения. Настъплението на друговерци, разпространението на еретически учения, вътрецърковните проблеми и разделения оказват сериозни влияния над целите, които християнинът си поставя в своя живот. Атеизмът, секуларизацията и неправилното осмисляне на глобализацията са факторите, които днес формират едно съвременно, но твърде повърхностно отношение към отвъдното човешко битие. То се възприема повече като пожелателност или нещо, което по право се приписва на християните, а понякога и като химерна реалност, колкото нетрадиционно и нехристиянски да звучи, но това е факт.

Липсата на реалистична представа за вечността формулира и отношението на съвременния човек към света, към мястото му в него, към греха. Представата за времето е не се очертава от момента на действие, а от възможността в обозримо бъдеще да поправим дори големите грешки, които извършваме сега. Така често пъти неосъзнато и нежелано грехът става наш спътник в живота. А щом сме в неговите мрежи, започваме безропотно да му робуваме. Времето за поправка и времето да се възстанови и изгради отново в нас Божественият образ остават в неопределеното бъдеще, до което не винаги достигаме.

Животът ни не трябва да се води от преходното, макар че самият той е преходен. Ако го възприемаме именно като преход от земното към божественото битие, време за изпитание и време за формиране на идеали, то сами ще стигнем до извода, че преходните неща в него не са ни нужни. Човек не се запасява с излишни товари, когато поема на дълъг път. Пътят към вечността е именно такъв. Той лъкатуши, прокарвани през различни проходи, издига ни и ни снижава. Когато вървим по него, трябва да знаем, че целта е високо и за да я достигнем, трябва доста да се потрудим. Да преосмислим стратегията, която да приложим, за да достигнем до добрия резултат.

Единствената стратегия е именно вграждането на мисълта за вечността в нашето съзнание, в нашето ежедневие, в нашите дела. Придобием ли такъв усет ще изградим реалистичния образ на нашето битие, ще формираме за себе си точните цели, които да постигаме, следвайки непреходния идеал за вечността и зараждащото се в нас желание да бъдем част от нея.

„Memento mori” е една от многото занимателни латински сентенции, които днес се публикуват в различни луксозни книжки, за да вълнуват вниманието и въображението на ограничен кръг хора за кратко време. Прелистването на следващата страница отправя друго предизвикателство за секуларния ни ум, зает с жизнени или не чак толкова важни проблеми, очертани в рамките на временния ни престой на земята. Превръщането на „Помненето на смъртта” отново в житейски принцип ще разшири нашия мироглед, нашата отговорност към себе си, към вътрешния ни духовен мир. Това е предизвикателство да бъдем себе си, пречупвайки живота си през призмата на християнските добродетели. Да се удостоим с вечността, живеейки със съзнанието, че още днес трябва да можем да прекрачим този праг достойно. Това е духовният реализъм, очертан още от апостолско време. Нека го възродим!

{jcomments on}