Господ ни е заповядал да бъдем оптимисти

Рада Джуричин, дъщеря на уважавания протоирей от Вршац отец Маринко, прекарва детството си в храма и като участник в църковния хор. Тя с увереност говори, че целия й живот има за основа православната вяра и Църквата. Актрисата с радост си спомня родния град Вршац и своето детство, което определя като най-важния период в живота си.

Рада е на сцената повече от 45 години.Нейната актьорска кариера започва с ролята на Анна Франк в Народния театър в Белград. Най-много роли актрисата е изиграла в Югославския драматичен театър, работила е и в «Ателие 212» и в други театри. Лауреат на много международни театрални и филмови награди.

– Постъпих във факултета по югославска литература и се готвех да стана журналист или да работя като учител. Но взех интервю за нашия студентски вестник от Павел Минчич и той полушеговито ми каза, че съм родена актриса. Тогава си помислих, че сигурно е прав – това вероятно е моето призвание… Но до момента, в който реших да кандидатствам в театралната академия държах в тайна своите мисли. Никой за нищо не се досещаше, освен Павел Минчич, който ми помагаше да се подготвя за приемните изпити.

На изпита ми се съгласи да ме прослуша Невенка Урбанова – знаменита театрална актриса. Помня как отидох при нея в рокля, която ми подари епископ Висарион: тогава от Америка беше дошла пратка с дрехи и владиката ги раздаде на децата на свещениците. Аз стоях в тази стара износена рокля и много се страхувах какво ще ми каже голямата актриса… След прослушването тя заключи: „ Вие сте приета, ще имате голям успех в Чеховите пиеси”. И така попаднах в един курс с Ружица Сокич, Радмила Андрич, Бато Живонович и Никола Симич, които имаха вече актьорски опит, защото бяха играли в няколко любителски театъра. А аз нямах никакъв театрален опит.

Моите родители живееха много скромно и не им беше лесно да ме издържат. Те настояваха да завърша и литературния факултет: искаха да са сигурни, че сама ще мога да се издържам. Казваха ми: „Ако след завършване на литературния факултет ти искаш и можеш да се занимаваш с актьорската професия – не възразяваме!”. Така получих родителско благословение и завърших двата факултета. И макар моето основно призвание да е театърът, аз периодично работех като журналист, предимно като водещ в радио и телевизионни програми.

– Доколко религиозно семейстово като вашето е повлияло на Вашата жизнена философия?

– Родена съм в семейство на свещеник и от съвсем малка съм свързана с Църквата. Аз общувах постоянно с църковни служители. Но особено ми е повлиял моят баща. В живота си той никога не отстъпваше от своите проповеди. Затова до днес много се гордея с него. Той служеше 65 години във Вршац. Народът го обичаше и уважаваше, защото той сам обичаше своите енориаши и въобще всички хора, независимо от това дали те са православни, католици или с някаква друга вяра. Това беше истинска любов към ближния, която той носеше през целия си живот, до края си.

Когато започна моята публична кариера, баща ми винаги казваше: „Никога не участвай в това, което разделя хората. Занимавай се с това, което ги обединява”. Няколко десетки години той навестяваше пациентите в местната болница всяка неделя, не само своите енориаши – за него не беше важно сърби, румънци, унгарци или немци бяха те. Помня, в Патриаршията аз често се срещах с отец Амфилохий, защото често купувах много кръстчета, иконички, а отец Амфилохий винаги ми казваше: „Какво е това, нима вече на толкова години отец Маринко мисионерства?!”

 Моята най-голяма радост в пътешествията ми по света бяха срещите ми с нашите емигранти, защото те идваха при мен със Свещеното Писание, или с иконичка, на които имаше посвещение от отец Маринко! На всеки младенец при Светото Кръщение той непременно подаряваше малка Библия с посвещение. И този дар остава с хората, дори когато те заминат за Америка, Австралия или Канада. Преди време, когато с фонда „Хемофарм” обикаляхме селските културни домове около Вршац – фондът ги ремонтира, навсякъде, навсякъде се срещах с хора, които и до сега с любов си спомняха за моя баща. И сърби, и румънци. Всички ми казваха: „Ние Ви познаваме, Вие сте дъщеря на отец Маринко”. И аз сечувствах много радостна, много щастлива.

– Преди две години една от улиците на града е наречена на името на Вашия баща, как се случи това?

– Баща ми умря преди десет години. В местните вестници постъпвали много писма и молби на граждани, в които те са искали на името на отец Маринко да се нарече някаква улица. И сега бившата Скопска улица, на която са живели моите родители, се нарича „Отец Маринко”. Баща ми от ранно детство е учил мен и сестра ми, че е нужно да се стараем да обикнем своя ближен, да го разберем и да му простим. Той смяташе, че в това се състои висше служение на Бога и това е начин да изпитваме себе си. Винаги трябва да се изпитваме. Моята майка беше съгласна с баща ми за всичко.

– Вашите постановки са проникнати с идеята за вездесъща, всепокоряваща любов. В „Завещанието на Десанка Максимович” звучат думита на великата поетеса: „Въпреки всички нещастия, любовта не може да изчезне. Докато има любов, има и надежда”. Как живеете сега, как съхранявате християнската си любов, на която Ви е научил Вашият баща във време и общество като днешното?

– Ние живеем във време, в което за крайъгълен камък се поставят парите. Хората се делят на такива, които ги имат и такива, които ги нямат: могъщи и безпомощни. Но и едните, и другите са преди всичко хора – раними и често нещастни. Всички се нуждаят от духовна опора. Вярата в Бога помага най-вече на хората. Затова много хора се обръщат към Бога. На някои от моите колеги просто им е нужен духовник, който да им помогне да живеят достойно и да ги подкрепи в минути на изкушение. А изкушенията не спират!

Аз се старая да бъда Божий човек. За мен не е лесно да кажа това – то е много голяма отговорност. Също така не е просто да говоря за изкуството. Опитвам се да постъпвам с другите така, както искам те да постъпват с мен, старая се да им нося радост, а не мъка и полагам усилие да ги ободрявам. Любовта към ближните означава помощ на обидения, подкрепа за онзи, който губи почва под краката си. Понякога хората казват, че съм непоправима оптимистка. Господ ни е запавядал да бъдем оптимисти!

– Неотдавна Вие се завърнахте от Канада, където Ви прие Канадският митрополит Георги. Разкажете за Вашите впечатления?

– В Белград беше организиран фонд за подпомагане на Рашска област, който помага на хората от този район, за да не бяхат от родните си места. Фондът им дава пари, за да си купят животни, инвентар и да покрият своите сотпански нужди. Много вече е направено. Гастролите бяха организирани, за да се включи в благатворителната акция и сръбската диаспора в Канада. Ние прекарахме там две седмици. Аз срещнах много удивителни хора. Благодарение на службата на Владиката, много хора решиха да помогнат на Рашска област.

В Торонто посетихме манастир, построен от самия митрополит и неговото паство. Това е великолепен архитектурен комплекс с нова църква, спортни площадки и място за отдих на хората, които се черкуват. Там е и първото сръбско гробище в Канада.

– Как смятате Вие, отговорен ли е човекът на изкуството за това, което носи в себе си неговото произведение?

– Всички тези ужаси, които се случват сега, унижаването на човешката личност и разрушаването на човешкото достойнство, всичко това трябва да бъде критично отразено в произведенията на изкуството. И в театъра, и в киното. Но в последните години, когато гледаме такива творения, говорещи само за безобразие и уродство, аз си задавам неведнъж въпроса: такива произведения действат ли отрезвяващо на публиката или просто сумират злото? Ние сме длъжни да бъдем внимателни, особено по отношение на младите хора. Защото задачата на изкуството, както и задачата на вярата е да направлява хората към добро, любов и благородство.

Превод от руски: Дария Захариева