Великопостни събеседници

Св. Василий Велики бил ученик на някой си Ливаний – легендарен ритор на своето време. Ливаний така и не приел християнството, въпреки че отдавал дължимото на добродетелите на християните, които познавал, а на някои от тях дори се възхищавал искрено. Василий обичал този човек, бил му благодарен за получените от него знания и запазил до края на живота си топло и благодарно отношение към него. Те си пишели. Кореспонденцията им се е запазила частично. Казват, че Ливаний толкова уважавал Василий, толкова много ценял неговия ум и способности, че, получавайки вест от него, радостно викал, събирайки приятелите си: “Имам писмо от Василий!” В едно от тези писма Василий пише, че негови събеседници в момента са безкнижни хора: рибари и овчари. Вярно, между тях има и царе, но все едно – това не са онези философи с брилянтен стил и блестящи мисли, които той е чел по време на учението си. Ясно е, че рибарите и овчарите, за които говори светецът, са апостолите и пророците. Овчар бил Мойсей. Със същото се занимавал и Давид преди да стане цар. За хора, получили гръцко образование, буквално преяли с красиво и интелектуално слово, техните думи звучели просто, прекалено просто. Гордите със своята ученост езичници, например Целз, желаейки да оскърбят християните, сочели постоянно с пръст този контраст: “Ние сме ученици на поети и мъдреци, а вие – на рибари. Вашата вяра е вяра на прости и невежи хора”. Юлиан Отстъпник по време на кратката си власт стигнал дотам, че наредил християните да не бъдат допускани до изучаване и преподаване на античните науки. “Оставете ни – казвал той – нашата слава и мъдрост, а вие си слушайте писанията на вашите овчари!” И e удивително, че такива общопризнати любители и познавачи на античните интелектуални съкровища като Василий сменили своите събеседници. Сменили ги с радост. Платон – с Павел, Аристотел – с Мойсей, трагиците и историците – с Давид и Исая. Със същите събеседници беседваме и ние, църковните хора, и по време на поста – особено.

Дори непосветеният лесно ще забележи, че службите по време на пост са различни от непостните. По-дълги, по-прости, по-минорни. И все нещо се чете, чете. И поклони се правят. За да участваш в тези служби, ти трябват минимум две неща. Първото е покаянието. Участието в постната служба трябва да се възприема като покаен труд, монотонен и изтощителен, подобен на труда на копача. А второто – трябва да знаеш какво се чете. Ромоленето на псалмите не трябва да бъде неразбираем фон, а съзнателно възприемани звуци на свещена реч. Преди да влезне в сърцето, Словото Божие трябва да бъде добре сдъвкано в устата. Псалтирът трябва да бъде учен, четен вкъщи, слушан по пътя в слушалки и тъй нататък. Тогава дори ако четецът си мърмори под носа, или пък дрънка много бързо, или дъвче думите, или ги гълта, или пък акустиката в храма е лоша (вариантите са много), молещият се човек, запознат с текста, си казва на ум познатите думи. Мисълта не се разсейва. Службата се извършва. Умна служба.

В противен случай постните служби са непоносими за обикновения човек. Дошъл си в храма за удоволствие и нищо не знаеш – нищо друго не ти остава, освен да запалиш свещичка и да си тръгнеш след пет минути. Дошъл си, за да се каеш, за да се потрудиш, и знаеш какво се чете – тогава и ще се потрудиш, и ще се помолиш.

Давид е нашият постоянен събеседник. От него и неговите думи няма къде да избягаме и през цялата година, нито по време на пост, нито по време на празник. С другите е по-друго. Мойсей, Исая, Йов, Соломон са познати на повечето от нас само като имена. А нали съществуват още Осия, Йона, Йезекиил… Хайде! Да излекуваме тази рана! Нека тези велики мъже станат и наши събеседници! Това, че те са от Стария Завет изобщо не означава, че времето им е отминало. Нима разказът на Мойсей за сътворението на небето и земята е изгубил актуалност? Нали същото небе е над главата ни и същата земя е под краката ни? Това не е старо учение. Това е вечно учение. Сътворението на човека, грехопадението му, първите обещания, дадени на човечеството – всичко това е толкова безкрайно живо и важно винаги, чак до свършека на света, че пренебрегването на това древно знание води хората до множество непоправими неща. И тъй, по време на пост отваряме книга Битие. Вземаме Мойсей за събеседник. С него Сам Господ Бог много пъти е разговарял очи в очи като с приятел. Можем ли да обърнем гръб на такъв събеседник?

Колкото за пророците, то те са по-свежи и актуални и от сутрешния вестник. Провери сам и ще се убедиш. Главното дело на пророка съвсем не са предсказанията. Най-малко от всичко пророкът е предсказвач на бъдещето. Негова задача е да възвести високо и смело забравената или потъпкана истина – това първо. Да сгромоляса, да прекатури идолите, заели мястото на истината в съзнанието на хората – второ. Да свали маските от действителността и да оголи истинската същност на ставащото, тоест да освободи тайните пружини на събитията от булото на всекидневните лъжи и илюзии – трето. Възвестява ли се при това бъдещето или не – това не е толкова важно. Ако се възвестява, то в качеството на “едно от”, а не като единствено и главно служение.

Да, възвестява се, но не с дати и срокове, а така, както надписът върху камъка от приказката възвестява бъдещето на юнака, застанал на кръстопът. Тръгнеш ли надясно – ще стане това и това. Наляво – това и това. Както се казва във Второзаконие: “Задето ти не служи на Господа, твоя Бог, с весело и радостно сърце, при изобилие от всичко, ти ще служиш на врага си, когото ще ти изпрати Господ в глад и жажда, в голота и във всякаква оскъда”(Втор. 28:47-48). Какъв именно враг ще изпрати Господ, кога ще го изпрати, колко време след отпадането от Завета – не се знае. Не е посочено. Както изобщо не са посочени никакви подробности. Само неумолимата същина. И в този смисъл всеки може да бъде пророк. “Кажете на праведника – блазе му. Кажете на грешника – горко му”. Ето пример за истинско пророчество. В този смисъл (а не в смисъла на предсказания за бъдещето) могат да се разбират и думите на апостол Павел: “Стремете се към любовта; показвайте ревност за духовни дарби, а особено да пророчествувате” (1 Кор. 14:1).

Казвайки “идоли”, нямаме предвид статуи от дърво и камък. Става дума за мисли; за вяра в нещо друго, а не в Живия Бог. Има вяра във всесилието на науката. Има вяра в безкрайния прогрес. Има вяра в това, че щастието е в богатството и непрестанните удоволствия. Има вяра в това, че човек може да прави каквото си поиска и никой не може да му подири сметка. Всичко това е отрова и лъжа. Това са лъжливи богове. Тези богове са се разположили върху троновете на еснафските умове и в меките кресла на грешните сърца. Тъкмо тях трябва да гоним, да ги сгромолясваме заедно с техните кресла и тронове. И това е работата на пророците – да преобръщат съзнанието на хората и да го изправят на крака: от обърнато положение в изправено.

Ужасява те царуващото днес нечестие, несправедливост, зло? Отвори Йеремия, Малахия, Амос. Искаш да се укрепиш във вярата посред всеобщата разпусната атмосфера на безбожие? Вземи Исая, вземи Захария. За отвратителните грехове, превърнали се в навик, в стил на живот на милиони, ще ти разкажат пророците. За началниците на народа, плувнали в лой и загубили съвестта си. За тежките времена, в които живеят праведниците, за процъфтяването на злодеите, за гибелния път, по който вървят народите, и за неизбежния му край. И за това къде е Господ, далеч ли е Той, когато всичко или почти всичко наоколо очевидно противоречи на Неговата воля. Още ли да те убеждавам? Отвори Писанието и чети.

Колкото за Соломоновите притчи, то тяхната прозрачност и плавност, тихата им унасяща реч за доброто и злото, за мъдростта и глупостта е незаменима за възпитанието на младите. Не е нужно да търсим думи. Вместо нас отдавна ги е намерил и ги е разположил в правилния ред синът Давидов, цар в Йерусалим. Словата му понякога са тъй прости, че гордият ум ще ги сметне за баналност. Да се въздържим от такава оценка. Зад тази простота стои Сам Бог, Който е прост по същество и свят в Своята простота. Притчите изглеждат лесни като семки за люпене. Не. Това са костеливи орехчета. Пазете си зъбите. Там не всичко е на повърхността.

О, благословени времена, когато всички християни до един ще обикнат Библията като невеста и ще си гукат с нея като гълъб с гълъбица, елате! Колко още да чакаме? “Библията – чета неотдавна в една статия на един умен човек – трябва да стане най-четената книга у нас”. Какви хубави думи. Кога, ако не днес да се заемем с тяхното въплъщение в живота? Как мислите, братя и сестри, кога, ако не днес? | pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов